Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (36)

XXXV
Четири дни преди Ноните на март

На следващата сутрин Аврелий и Кастор обсъждаха резултатите от следенето на Марцелина от страна на Афродизия.

— Значи, ако съм разбрал добре, сестрата на Вераний ходи на баните всеки ден и почти винаги сама, нещо необичайно за девойка от добро семейство… отбеляза патрицият.

— Къщата на Вераний няма хипокауст и Марцелина трябва да ходи някъде да се мие през зимата. Обикновено ходи в женските бани, които са много икономични.

— Какво друго откри Афродизия?

— Девойката говори често с другите клиентки, особено с робините, сред които се чувства най-удобно. Сега, според тези приятелки, Марцелина е всичко друго, но не и гладна за сексуални преживявания…

— Би могло просто да е самохвалство, за да не е по-назад от другите робини, които често имат доста ранни сексуални отношения.

— Или пък се е забавлявала с много, които познаваме: Главк, Никомед и Модест например. Жалко, че всички те са мъртви и не могат да го потвърдят. Във всеки случай има още една интересна подробност. Както предполагаше, законният годеник не се радва на благоволението на девойката, която го приема за малко повече от едно бебе и винаги е отхвърляла енергично подходите му…

— Значи нашата хипотеза не беше отишла във въздуха. Друз е много млад възбудим мъж, живял години наред в сянката на баща си, който дори не си правеше труда да крие от него връзката си с Туча. Не без нищо, веднага щом му се удаде случай, побърза да заеме мястото. Следователно… Е, но какво става тук?

Всъщност от сервизния атриум идваха писъци, изблици на смях, приветствия. Когато излезе от перистилия, Аврелий се оказа заобиколен от слугите, които вдигаха на раменете си Арсаций, решени да го носят.

— Юлий Кан е на колене, Рим има един нов шампион! — заяви Парис, който беше присъствал на срещата.

Двамата се бяха сражавали до смърт. По време на първата изиграна игра на масата на философа учителят беше спечелил, отменяйки всички защитни сили на Мага сред закачките на учениците. Във втория кръг се падаше на парта да избере шахматната дъска, а в претъпкания таблинум се беше разпространило шушукане на изненада, когато старецът беше извадил от скъсаната чанта приказното съкровище на Митридат. Знатният Юлий се беше оказал в затруднено положение, губейки с няколко точки. Още по-вълнуващ беше плейоф сблъсъкът: няколко минути след началото на играта Арсаций беше заковал в кутийките войниците на съперника със серия от гениални атаки, завършили с един много хитър ход, който никой не познаваше. На Кан не му беше останало нищо друго, освен да сведе глава, когато победителят беше разкрил, че е скромен парт, роб на мощта на Рим.

— Днес Рим, господарят на света, почита един свой пленник, макар и само на игралната маса! — заяви старецът на слугите. — А сега го оставете да благодари на сенатора.

— Ела да пийнем за победата! — проправи му път към кабинета Аврелий.

— Лазуритът беше благоприятен за мен, domine — каза Арсаций, подавайки му шахматната дъска.

Патрицият съзерцаваше изключително фината декорация на войниците на Митридат, един шедьовър на дърворезбата, на който жилките на златистия воден знак блестяха като малки зли очи, изключително тъмни като графит.

— Не се чувствам способен да поставя отново под ключ подобна художествена творба. Фигури като тези заслужават да бъдат докосвани единствено от пръстите на един голям шампион: дръж ги ти! — каза.

— Domine, за да ти я платя, няма да ми стигнат и двайсет години работа… — предпази се старецът.

— Точно времето, което ти е било необходимо, за да подготвиш партията — отбеляза Аврелий. — С нея можеш да си купиш свободата и да изживееш прилично остатъка от дните си.

— Не бих могъл да я продам никога! — отвърна признателен Арсаций. — Позволи ми да ти се отплатя по единствения ми възможен начин, като те запозная с хода, с който сразих Кан. Това е известният „змийски удар“, който мъдреците от моя народ си предават от баща на син. Трябва да ми обещаеш обаче, че ще го използваш един-единствен път срещу единствения съперник, който счетеш за достоен за теб.

— Кълна се във великия Рампсинит, комуто било позволено да излиза от Подземното царство, затова че спечелил една партия на зарове! — заяви Аврелий, смеейки се, и двамата се наведоха над цветните кутийки.

 

 

Няколко часа по-късно, следвайки инструкциите на Афродизия, патрицият огледа три различни бани, докато накрая не откри Марцелина в едно скромно заведение на Vicus Caprius, където ходеха предимно продавачки, слугини и шивачки.

Малкият комплекс предлагаше и един басейн за мъжете, така че там можеха да влизат цели семейства; атмосферата беше сърдечна като у кварталните термални бани, където малко или много всички се познават; така че пристигането на патриция в портшез с толкова много робини и balneatores беше сензация: от подшушванията на обичайните посетители можеше да се предвиди, че това необичайно събитие щеше да бъде предмет на клюки седмици наред.

Изключително елегантните в гръцки хитон слуги не бяха никой друг освен Тимон и Полидор, повишени в баняджии заради своя труд. Аврелий накара да го заведат именно при тях, мислейки да ги остави сами с Марцелина с надеждата, свободна от спазване на всякакъв етикет, девойката да разкрие най-после истинската си същност.

Нефер щеше да я държи под око: като опитна и прозорлива жена, слугинята беше способна да разтълкува умело малките, но изключително важни сигнали на женската вселена и да улови хиляди невидими особености в повърхностния поглед на един мъж.

Както се очакваше, сестрата на Вераний прие с охота назаем масажистка и balneatores, а сенаторът се извини с неочакван ангажимент.

Малко след това Аврелий бързаше по улицата към Форума, отправен към базилика Емилия. Когато стигна Виа Сакра, погледът му беше привлечен от чифт обеци, които се показваха в кутията на една от многобройните златарски работилници. В желанието си да накара Арионила да му прости за лошата шега, патрицият тъкмо щеше да ги купи, когато чу зад себе си хор от тъжни гласове, смесени с шума от десетина карети, теглени с ръце по калдъръма.

Едва успя да изскочи навреме на тротоара, преди да бъде връхлетян от тълпата, която напредваше по улицата.

Тибър, както се опасяваха всички, беше преминал граничното ниво, наводнявайки първите етажи на къщите на брега, и сега масата бездомници се изсипваше по улиците и площадите, влачейки се зад малкото покъщнина, спасена от наводнението. Много хора бяха изгубили вече всичко по време на бедствието; други, принудени да изоставят набързо жилищата си на партера на insulae, когато се върнеха, щяха да ги открият разрушени или разграбени от чакалите.

— Сенатор Стаций! — извика му един от нещастниците. — Аз съм твой клиент от десет години, имам жена и три деца, не можеш да ме оставиш на улицата! Със сигурност имаш някоя празна стаичка, където можем да се настаним за няколко дни, докато чакаме да падне водата.

Патрицият, макар да не беше много ентусиазиран от това, да обикалят непознати из дома му, не можа да каже „не“ на този нещастник. За щастие предната година се беше сетил да надстрои квартирите на слугите и сега разполагаше с няколко кубикулума за спешни случаи. Пет човека повече нямаше да са от особено значение.

С щедра и благосклонна душа влезе във входовете на своя елегантен патрициански дом начело на нещастниците, пострадали от наводненията. Неочаквано обаче направи крачка назад, слисан. Атриумът беше претъпкан с чували, одеяла, прибори и мебели от всякакъв род; нито сантиметър от красивата мозайка, която обикаляше комплувиума, не беше свободен от бъркотията от вързопи, сред които обикаляше една тълпа от рошави жени и плачещи бебета. Сенаторът остана неподвижен зад една колона да съзерцава този объркващ спектакъл, докато не забеляза Парис, който се опитваше да го настигне, клатушкайки се сред групата нещастници.

— За всички богове! Какво правят тук всички тези хора?

— Това са твоите clientes, които живееха до реката, господарю: изгубили са си дома и тичат да те молят за помощ — обясни администраторът поразен.

— Олимпийски богове, не можем да ги приютим всички тук! — изстена сенаторът, уплашен, а с края на окото си гледаше как неговата обична масичка от оникс се разпадаше на земята, удряна от някакъв щурак, а скъпоценната коринтска пиксида на ларариума се поклащаше опасно под кръстосаната стрелба на децата, които я бяха направили мишена за стрелба с орехи.

Кастор се намеси, покашляйки дискретно:

— Позволи ми един съвет, domine. Резиденцията ти на Джаникуло е достатъчно просторна, че да предложи подслон на всички тези нещастни хорица; ако се откажеш да приемаш там госпожите, които се страхуват за репутацията си, проблемът би бил разрешен ефективно.

— Тръгвай към Джаникуло — въздъхна Аврелий примирено; трябваше да ремонтира сериозно въпросната вила, когато цялата тази тълпа си отиде.

Управителят пое командването на операцията. За кратко под неговото авторитетно командване тълпата бе преброена, разделена на групи и отправена към мястото. Два часа по-късно в опушения атриум бяха останали само десетина човека, но бяха изчезнали всички вълнени възглавници и дори някои керамични чинии, предназначени да съхраняват свещените дарения за олтара на Лари. Парис се мъчеше да изгони закъснелите, като им подаваше пакети, тласкайки ги навън с твърдост.

— Внимавай! — изкрещя му едно момченце, докато от твърде натоварените ръце на интенданта се изплъзваше една стара кутия. Твърде късно: един облак от пешки се разпръсна на пода за голямо отчаяние на законния им собственик.

— Моите latrunculi, сега как ще ги намеря всичките? — оплакваше се момченцето обезсърчено.

— Купи си други — намеси се Аврелий, подавайки му една монета.

— Моите не ги правят вече! — протестира то разпалено. — Виж, има три червени линии, а тези, които продават сега, са с целия край оцветен!

— Откъде ги взе? — поиска да разбере сенаторът, изведнъж нащрек, докато коленичеше на пода, за да търси пешките, които приличаха напълно на тези на Главк.

— Чичо ми ги е получил от своя покровител преди много години.

— А знаеш ли случайно чий клиент е бил чичо ти? — попита патрицият внимателно.

— Юлий Кан! — заяви гордо голобрадият играч.

Междувременно Парис беше организирал армията от миячи на чинии, въоръжени с гъби, пепел и стърготини, за да изчистят отново атриума. Щетите бяха съществени; единствено масичката от оникс, твърде тежка, за да бъде преместена, изглеждаше по чудо непокътната.

— Спасихме ориенталския килим, пренавивайки го напълно, но възглавниците и пердетата са за изхвърляне — обяви тъжно Парис, който държеше на декорацията на дома повече от господаря.

— В нашите щайги има изобилие от платове и ще ми бъде приятно да съм заобиколен от нещо ново — успокои го Аврелий. — Смени всичко и не мисли повече. А Нефер върна ли се от термалните бани?

— Барикадирана е в нейния кубикулум, domine; ще ти я пратя веднага.

 

 

Малко по-късно, изтегнат на работния стол в библиотеката, патрицият слушаше доклада на неговата доверена робиня.

— Марцелина се оказа прекрасна жена и никак сложен характер — призна египтянката уверено. — Беше много щастлива, че я масажираха, тъй като не може да си позволи игралната зала, нито пък фризьорския салон; всъщност има неравномерно изсветлена коса, като човек, който се боядисва сам.

— Чудесно, Нефер, ти си наистина добра наблюдателка! — похвали я господарят.

— С добро телосложение е — продължи робинята, — но е склонна към напълняване. Харесва й да се прави на красива, макар и с малко пари на разположение; краката й са гладки, без косми, ноктите на ръцете и краката й са грижливо изпилени, устните добре очертани. Видимо се радва на кремове, козметика и бижута, така че трябваше да обещая, че ще й пробия ушите, за да си сложи висящи обеци.

— Събличала ли се е пред слугите? — попита Аврелий, идвайки си на думата: робите баняджии бяха получили заповед да се отдалечат от залата за масажи само ако бъдат помолени да го направят.

— Без никакъв проблем и мога да кажа, че Тимон и По-лидор я изяждат с поглед! От друга страна, самите матрони, които побесняват да показват глезен на някой гражданин, се събличат спокойно пред слугите.

Нищо странно, помисли сенаторът, свикнали от деца със стабилното и тихо присъствие на слугите, квиритите ги възприемаха по-скоро като предмет от обзавеждането, отколкото като истински мъже. Тези „инструменти“ все пак притежаваха очи да гледат, ум да мислят и тела, които реагираха по същия начин като свободните граждани. Следователно беше лесно един предприемчив слуга — някой като Главк например да възприеме безразсъдното поведение на една domina като окуражителен знак; малко вероятно е обаче да стигне по-далеч, освен ако няма изрична покана, защото една-единствена дума на господарката щеше да е достатъчна да го прати в солните мини.

Именно това беше проблемът, който тормозеше патриция: гражданите като Вераний, Друз, Марцелина и самата Фулвия разполагаха с фини закони, за да се пазят от невъздържаността на някой роб: един роб обаче от своя страна не разполагаше с нищо друго освен с добре наточен нож…

— Какво е мнението ти за Делия? — попита изведнъж.

Нефер присви устни:

— Тази въобще не се интересува от външния си вид. Винаги е с разчорлени коси, гризе си ноктите и не използва никаква козметика. Върви без всякаква грация, а този тъмен тен, цвят на пачи яйца, е истинско бедствие.

Аврелий се разочарова. Така ли виждаха другите кехлибарената кожа на Делия, големите й очи без грим и дивашкото й поведение, които привличаха толкова много вниманието му?

— Прекарва цялото си свободно време в четене в нейния кубикулум и не иска никого до нея. Тимон се опита да се сближи с нея и си спечели едно хубаво одраскване по бузата — добави робинята.

— Няма ли някакво предпочитание или увлечение към някого? — настоя патрицият.

— Бих се заклела, че има едно увлечение, но не към някой роб — заяви грубо египтянката, а Аврелий предпочете да се въздържи пред грубото смръщване на красивата масажистка.

 

 

Като освободи Нефер, патрицият повика секретаря.

— Работих като муле, господарю, но си струваше! Можеш да изключиш окончателно Теренций от списъка със заподозрените; Скапола е сигурен, че никога не го е губил от поглед на пазара. Сигурно Арионила не лъжеше, че е бил в леглото с нея, когато са извършени престъпленията!

Аврелий погледна втренчено освободения роб с любопитство: как така Кастор знаеше точните думи на Фулвия?

— Изглеждам ли ти на човек, който ще те остави сам да се занимаваш с един опасен престъпник? — призна накрая левантинецът — И аз бях във вилата, готов за всякакви ситуации, с изваден меч.

— Да не си ми дойка, Кастор — промърмори Аврелий ядосан.

— Говорих и с един от слугите на Кан — продължи гъркът, за да го успокои. — Имаше право, философът си има любимци и не прави нищо, за да го скрие; освен това не се знае къде е бил следобеда на смъртта на Модест, така че имаме нов заподозрян, без да смятаме Марцел, Марцелина и Друз.

— Забравяш Делия и Туча — уточни патрицият.

— Махни и последната, domine. Двете робини лъжесвидетелстват, че са я забелязали в банята онази вечер. И освен това мислиш ли, че Туча може да заколи някого? По-скоро ще е по-лесно да сложи отрова в супата!

— Вераний? — информира се сенаторът, размишлявайки.

— Прегледах живота му от „а“ до „я“, без да намеря нищо; не посещава куртизанки, не ходи в бордея, а когато следи някоя госпожа, го прави само за да измъкне някой рядък ръкопис.

— А ако колекционерът е използвал сестра си като примамка, за да заговори красивите момчета? — усъмни се Аврелий. — Жертвите бяха привлекателни мъже и ти самият ми каза, че Главк е привличал хомосексуалистите. За Никомед знаем вече, а що се отнася до Модест, макар да нямаше тези наклонности, често беше обект на недискретни предложения…

Кастор се поколеба, не много убеден.

— Помисли малко — настоя сенаторът. — Вераний изпраща напред Марцелина, която с нейната грация привлича някой предварително избран мъж; той си уговаря среща с нея и се явява обнадежден, мислейки, че ще има вземане-даване с девойката, а се оказва очи в очи с брат й: ако е добре, в противен случай дзак!

— Шарлатанство! Не би имал нужда от подобна машинация, за да си купи услугите на някой роб!

— Нито пък Кан, ако е за това — уточни Аврелий.

— Все пак, доколкото се сещам, нашият колекционер на ръкописи не оказва по-голямо внимание на мъжете, отколкото на девойките.

— Може би грешим напълно, Кастор. Приемаме за даденост, че тези престъпления са в полза на някого, тоест се опитваме да припишем на убиеца разумни мотиви, сякаш си имаме работа с нормален мъж. А това, което търсим, е един луд, един маниак, който следва своята си логика, и за да го разобличим, трябва да се помъчим да мислим с неговата глава. Присъствието на тази пешка например би могло да означава нещо за един объркан ум: една заплаха, едно предупреждение или подписът на един отмъстител.

— Освен ако не става въпрос за просто съвпадение, domine. Всъщност един луд убиец може да се крие зад напълно нормален външен вид: помисли, че тази сутрин, докато Азел ми скъсяваше брадата, изпитах тръпка от страх, като видях да се приближава до гърлото ми наострената novacula. А дали беше той? — казах си и инстинктивно избягах от табуретката, обръщайки легена с водата. Така се отказах да си оправям брадичката и ако не открием скоро виновника, ще заприличам на коза.

— Бръснач, как не се сетих по-рано? — попита се Аврелий превъзбуден. — Оръжието, което е убило робите, трябва да е било именно една novacula или даже бистури; трудно един нож би могъл да причини ясни рани като тези!

— Да видим кой го използва — започна Кастор. — Марцел поддържа брада, но съм готов да се обзаложа, че си я оформя сам с ножиците, за да пести пари. Друз все още чака да облече мъжката тога, за да принесе в жертва първия пух пред олтара на боговете. Кан, бидейки добър философ, не се бръсне. Паконий има дълга бяла брада като онзи сенатор, който галите на Брен смениха за една статуя: следователно тези четиримата са извън строя. Теренций е все така кьосе, че да си помисли човек, че се бръсне два пъти на ден, все пак има добро алиби, така че трябва да се търси другаде. Остава само старият Арсаций, който притежава бузи, гладки като яйце.

— Наравно с един милион жители на този град: знаеш добре, че от векове римляните носят лицето си открито, с изключение на философите и на някой ексцентрик — уточни Аврелий, фиксирайки красноречиво брадичката на секретаря си, за момента все още много добре поддържана. Освен това никой не държи бръснач в дома си; да си бръснеш лицето сам, е практически невъзможно, значи всички ходят при бръснар…

— Все пак убиецът би могло да живее в един domus с частния бръснар — предположи Кастор, ставайки изведнъж сериозен. — В Рим има почти две хиляди резиденции от този тип и всяка от тях събира сто човека. За съжаление никой от тях не е замесен в нашите убийства, следователно има една-единствена квартира, което може да бъде взета под внимание, тази на Юлий Кан.

— Не, всъщност има и друга — отвърна Аврелий мрачен. — Нашата.

Кастор го фиксира замислен:

— Господарю, а ако лудият е бил наистина един от нас?

В този момент се появи един особено разкаян Парис:

— Прости ми, domine, но при цялата тази неразбория забравих да ти кажа, че тук беше идвал уредникът на библиотеката на Азиний Полинон. Искаше да разбере дали ти е харесал свитъкът, който ти неотдавна взе назаем.

— Странно, от месеци не съм взимал нова книга.

— Всъщност, господарю, имах ясното впечатление, че този функционер си беше измислил извинение, за да има повод да срещне робинята, която пращаш да вземе свитъците. Попита за нея.

— Делия, естествено! — промърмори Аврелий. Значи момичето не плаща, за да му отмъкне книгите от шкафовете, заемало ги е на негово име от обществената библиотека!

— Да, domine, уредникът беше учуден, че не я е виждал повече от навечерието на първи февруари.

— Това е денят, в който бе убит Модест! А библиотеката отваря точно следобед! — възкликна патрицият. — Ето къде е била Делия в деня на престъплението. Със сигурност беше замълчала, за да продължи да върши измамата.

Изведнъж Аврелий се почувства по-щастлив; раздразнението от новата измама на робинята се беше изпарило ненадейно, изчезнало от облекчение, че може най-после да изтрие момичето от списъка със заподозрените.

— Повикай Азел! — нареди на Парис, потискайки една усмивка.

Малко след това се появи спретнатият сирофиникийски бръснар, видимо много нервен:

— Не би ли могъл да пратиш младия Агатон на служба някъде другаде, domine? Ганимед е много ревнив и постоянно ми прави сцени.

Аврелий въздъхна: не само бръснарят, а много сурови квирити избираха вече като любовници непоносими разглезени момчета, предпочитайки ги пред самите жени, които, като получиха известна еманципация, започнаха да имат много претенции. Грубите римляни, свикнали да затвърждават мъжествеността си върху кръг от послушни и покорни жени, невинаги бяха в състояние да се изправят срещу тези матрони с абсолютно нов вид и намираха за по-лесно и задоволително да се срещат с някой благ ориенталски слуга.

— Ще видя дали мога да те удовлетворя — позволи патрицият. — Между другото нареди на Делия да измие инструментите.

Сега, когато беше сигурен в невинността на девойката, Аврелий смяташе, че е дошъл моментът да си оправи най-после сметките с нея, установявайки преди всичко дали е наистина стоик, или дали не използва твърдата фасада само за да се подиграва с мъжете, които я заобикалят. На първо място сред всички нейният не много почитан господар.

 

 

Слугинята беше наведена над легенчето, с бръснач в ръка, и бършеше с кърпа. Аврелий влезе мълчалив, затвори вратата и отиде зад нея. Видя пръстите й да се затварят силно върху дръжката, когато обгърна кръста й, дръпвайки я към себе си, и се попита колко можеше да рискува, ако беше изложил гърлото си, щеше ли да е достатъчно пъргав да се измъкне от камата?

Делия с набръчкано чело, схванати мускули, пръсти, свити върху оръжието, си пое въздух и се обърна. Притиснат към жената, патрицият чу сърцето, което биеше лудо в мъчително очакване на удар.

Робинята отвори ръка и бръсначът падна на земята. Аврелий забеляза напрежението бавно да се изгубва и остави да му се изплъзне усмивка на облекчение. Коленичи и взе камата:

— Защо не я използва? — попита.

— Животът ти не ми принадлежи, както моят не ти принадлежи на теб — отговори Делия с лице, потънало в пот.

— Обаче беше изкушена да го направиш — потвърди патрицият.

— Да — призна тя.

Аврелий сведе поглед. Знаеше, че не страхът да убие, нито страхът от наказание щеше да я накара да се въздържи от намерението си, а само вътрешното убеждение, че прави нещо нередно: позволено е да разполагаш само с това, което притежаваш; със собствения си живот и не с чуждия. Колко си приличаха той и жената по незадоволения си стремеж да постигнат отделяне на мислите от човешките слабости! Пътищата, които бяха избрали, за да вървят към тази недостижима цел, бяха различни: тя по стръмния път на стоиците, той по по-мекия на епикурейците, които припознаваха в щастието последната цел на съществуването… Все още и двамата бяха сами пред всякакъв избор, без законите подръка и без никакъв щедър бог, който да слезе от небето, да им каже веднъж завинаги кое беше добро и кое лошо.

— Прости ми — каза и тази дума звучеше разстроена от гордата уста на патриция. Делия заслужаваше неговото уважение и имаше право да живее, както сметне за по-добре. Закле се, че няма да я притеснява никога повече, и си тръгна.

— Почакай! — повика го тя. — Ти си играч, нали така? Само един непоправим играч би се приближил до този бръснач. Предлагам ти една партия.

— Какъв залог предлагаш? — попита Аврелий, афиширайки безразличие, което беше далече от доказване.

— Робиня съм, нямам какво друго да предложа като награда освен мен самата — отговори робинята тихо.

— Избери играта — прие патрицият, криейки вълнението си.

— Latrunculi естествено — каза тя, премествайки един кичур от потното си чело. Ако победя, ще ми дадеш свободата.

За Аврелий това беше най-дългата и мъчителна партия, която беше провеждал някога. Делия се заемаше с хитрост, с пресметливост, ярост. Играеше добре, по-добре от него и още от първите ходове патрицият разбра, че не може да я срази. Полека-лека с времето загубата ставаше все по-явна и мъжът усети да нараства у него изкушението да прибегне към хода, който беше превърнал Мага в шампион на Рим. Би било неправилно и подло, мислеше, шпионирайки красивите устни на жената, стиснати в опит за концентрация, но той я обичаше и нямаше да я има никога в противен случай. Като изпрати в отвъдното скрупулите си, направи решителния ход.

В погледа на Делия проблесна нотка на лукавство, докато буташе бавно напред една mandra, фиксирайки съперника си със странна усмивка. Аврелий не можеше да повярва на очите си: момичето беше парирало с готовност „змийския удар“, сякаш го беше предвидило отначало. Мачът беше вече загубен.

Необяснимо обаче от този момент играта на Делия стана по-объркана, не толкова жива, сякаш жената беше изчерпала целия си ресурс в тази брилянтна защита. С набръчкано от безпокойство чело се опитваше да държи вниманието си будно, а нервите си спокойни: може би самата мисъл за тази толкова дълго бленувана свобода притъпяваше рефлексите й, правейки ги слаби и закъснели.

Обзета от паника, робинята започна да допуска грешка след грешка, до неизбежното поражение.

— Загубих. Съдбата реши за мен — каза накрая примирено.

Патрицият се почувства като червей: Делия се беше борила, за да получи онова, към което се стремеше най-много на света, а той се беше решил да победи несправедливо само за да задоволи един каприз.

— Не важи, блъфирах — призна в изблик на честност. Робинята го фиксира учудена, после се оттегли бавно и излезе, без да каже дума.

Изведнъж Аврелий се почувства изморен и празен: играта с Делия беше свършила завинаги. Сега трябваше да помисли за убиеца.

— Доведете ми Теренций — заповяда, отдалечавайки шахматната дъска с нетърпелив жест.

 

 

В очакване господарят да реши съдбата му, триклинарият беше останал в кубикулума си без всякаква надежда да се измъкне, след като беше нападнал с нож в ръка един римски магистрат.

Не за първи път насочваше оръжие срещу някоя важна личност. В Атина обаче беше действал от гордост, хладнокръвно, постигайки целта си. Във вилата в Джаниколо единствената му мисъл беше насочена към Фулвия, готова заради него да се продаде на някой изнудвач. Беше изтичал там долу, за да предотврати това, и беше успял, но колко дълго още? Сега, когато го очакваха изтезания, може би примка на врата, тя нямаше да има никого, който да я защитава.

Влезе в кабинета с високо вдигната глава. Оглеждайки без всякакво смирение седналия на масата патриций, му се стори, че вижда самия себе си в Атина, преди много време: същата властна арогантност, същото дълбоко убеждение, че има право да вземе всичко, което желаеше. Десетте години робство го бяха променили дълбоко и сега беше щастлив, че не прилича вече на мъжа, който държеше в ръцете си неговата съдба. Нямаше да му направи удоволствие да го умолява, да му иска милост. Аврелий беше господар на живота му, не на достойнството му.

— Присъдата, предполагам — каза студено, когато сенаторът му връчи навития папирус. Един paterfamilias нямаше нужда от никакъв съд, за да съди и осъди някой негов роб. Аврелий кимна.

— Смърт ли? — попита Теренций с безразличен тон.

— Чети.

С неестествено спокойствие робът Теренций, вече Филип Атински, разви свитъка.

Публий Аврелий Стаций на Фавила Арионила, salute dicit.

Знам, че възнамеряваш да се омъжиш отново. Приеми като сватбен подарък носителя на настоящото.

Прилагам акт за дарение.

Теренций остана неподвижен и му се виеше главата.

— Domine — повика го тихо: господарят, който можеше да го прати на смърт, го връщаше на Фулвия… а той щеше да се опита да го убие!

— Да? — каза патрицият, без да го поглежда.

— Знам при кого е отивал Никомед онази вечер — промърмори робът — Не исках да ти го кажа, но сега ти го дължа. Беше ми се доверил и ми беше поискал съвет, защото неговото положение беше много подобно на моето: обичаше една свободна жена.

— Верания Марцелина — заключи сенаторът, без да демонстрира учудване.

— Знаеше ли го вече? — изненада се триклинарият.

— Не бях сигурен. Все пак благодаря.

— Филип Атонски ти благодари, kirie — отвърна Теренций натъжен и излезе, след като се поклони подобаващо.