Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (25)

XXIV
Единайсети ден преди Календите на март

На следващата сутрин Аврелий отдалечи с извинение слугите от техния квартал, за да разгледа кубикулума на Делия, без да каже нито дума на никого. Претършува навсякъде, докато не намери в дъното на раклата, където девойката си държеше дрехите, един от многото свитъци на големия компендиум на Посейдоний, втория от посветените на изследване на океана. Значи злорадата Туча беше казала истината, помисли патрицият разочарован. Все пак беше странно, че Делия беше откраднала точно тази книга, която щеше да бъде много трудно да продаде отделно от другите… Аврелий помисли за малко, после реши да запази това за себе си, за да види дали момичето щеше да се опита да измъкне и останалите томове от творбата. Прибра свитъка в касата и повика Кастор.

— Значи си се убедил, че издателят е умрял от болест — коментираше малко след това гъркът. — Младият Друз обаче е сигурен в противното и разправя наляво-надясно, че ще отиде лично при Цезар!

Аврелий направи жест на досада.

— Все още е момченце, мисли се за мъж само защото си е легнал с една робиня.

— Туча, а? Все пак историята с кукувицата малко ме притеснява. Питам се дали няма да опита да се отърве и от мен — изстена освободеният роб разтревожен.

— Има ли новини от Скапола?

— Изглежда, е изчезнал в нищото. Все пак Фулвия Арионила сигурно знае нещо…

— Все още не се е появила въпреки голямата бързина да купи Тренций… Ей, вилата ми в Джаниколо не е ли с напълно буренясала градина? Време е да посетя един разсадник, управляван от една уважавана матрона!

— Облечи се елегантно, domine. Старите господарки на Рим са чувствителни към външния вид! — посъветва освободеният роб с хитра усмивка.

Когато излезе от вратата, Аврелий беше в доста добър вид туника с латиклавий, калцеи, с които се ходи в Курията, печат на пръста, вълнено бродирано наметало. Надявайки се да впечатли матроната, патрицият беше решил да се откаже от топлото си далматинско наметало с дълги ръкави заради представителната дреха и сега тракаше със зъби, с гола ръка, която излизаше от гънките на твърде неудобната тога.

Госпожата живееше срещу Авентин, на десния бряг на Тибър, недалеч от терените, които преди век бяха зеленчуковите градини на Дамазип, брокера на недвижими имоти, към който се обръщаше Цицерон за покупките си. Къщата, голяма, но не луксозна, беше в средата на улицата сред най-първите жилищни сгради, издигнати във все още слабо населения квартал и просторните жилища на богатите, готови да се пазарят на безумни цени за терените за строеж, за да ги превърнат в частни паркове. Сигурно вдовицата беше наследила собствеността на съпруга си и скоро щеше да види цената й да нараства, освен ако прекалената близост до реката, която преливаше почти всяка година, не беше уплашила евентуалните купувачи. От друга страна, точно Тибър с неговите мътни води гарантираше оцеляването на малкия разсадник, чиито ренти, разбира се, не можеха да покрият твърде скъпата връзка с обществения акведукт…

„Няма лошо“, помисли си Аврелий, наблюдавайки от портшеза издръжливите растения в градината: олеандри, мирти, миши чимшир, лавровишни и естествено всякакви нови вечнозелени дървета, по които римляните бяха луди. В дъното на градината, добре скрити от студа, бяха наредени екзотичните растения, идващи от различните провинции, които Рим полека-лека беше завоювал: папируси, череши, розите от Персеполис, персийски храсти с изключително сладки плодове.

— Повикай господарката, Пупилий — заповяда на слугата с червените коси, щом слезе от портшеза.

— Domina, domina! — каза раздразнен. Жилището на Арионила беше скромно и въобще не беше оборудвано да приема без предупреждение един толкова високопоставен персонаж.

Госпожата закъсняваше. От желание да се представи в най-добрата си светлина, беше изтичала да се докара, за да оправдае с по-младежки вид своето увлечение по Теренций. Триклинарият с неговото неразбираемо различие беше точно мъж, способен да се навърта около по-възрастна жена, за да сложи ръка върху бъдещо наследство, мислеше патрицият, разхождайки се нервно напред-назад по пътя, сред дърветата джуджета, които се разграбваха като топъл хляб, откакто беше на мода да имаш малка горичка в перистилия.

— Сенатор Стаций! — съобщи един хармоничен глас.

Аврелий беше объркан. Жената, която се появи пред него, можеше да е на около трийсет и пет години, малко за вдовица на мъж, починал на повече от седемдесет години, и освен всичко друго беше много грациозна. Ниският ръст, стройната талия и много тънкият врат й придаваха елегантния крехък вид на дългокраките статуетки от духано стъкло, в които египтяните обикновено съхраняваха скъпите си мехлеми.

„Първо Марцелина, после Арионила“ — за втори път се оставяше да бъде измамен по отношение на възрастта, помисли си Аврелий развеселен.

— Нещо не е наред ли, сенаторе? — попита матроната, навеждайки леко главата си на една страна.

— Очаквах много различен човек — сподели Аврелий.

Кой знае защо, винаги си беше представял вдовицата като добре сложена госпожа с дрезгав глас и голяма глава с къдрава коса. Косата на Фулвия Арионила, гладка и много блестяща, беше събрана в елегантен кок на тила, от който падаше надолу един толкова дълъг кичур, че Аврелий подозираше, че става въпрос за онези изкуствени индийски коси, които се продаваха под Портиците на Филип до храма на Херкулес Музагет.

— Разочарован ли си? — усмихна се жената.

— Не, очарован — отговори искрено патрицият.

— Настани се, таблинумът е от тази страна — показа му пътя тя, вървейки с такава лекота, че едва докосваше пода.

— Чаках дълго посещението ти. Пупилий не ти ли каза да дойдеш при мен? — попита сенаторът.

— Разбира се, но предпочетох да игнорирам това твое искане. Не съм жена, която харесва да бъде викана — отговори Фулвия Арионила, омекотявайки с ирония една фраза, която щеше да прозвучи хапливо.

Аврелий кимна, понасяйки удара — най-накрая една жена, способна да постави на място мъжкото нахалство с оръжието на усмивката.

— Значи си очаквала аз да дойда да те потърся.

— Така е, правилно! Една почтена матрона не ходи сама в дома на един пословично развратен мъж! — пошегува се тя, поръчвайки на Пупилий да сипе топъл ликьор на госта.

— За жалост трябва да почакаш за покупката на Теренций, намесен е в един донякъде трънлив случай — обясни сенаторът, разказвайки й за мистериозния край на слугите си. — Така че въпреки моето желание съм принуден да отложа сделката, за когато се изясни тази история.

— Бедничките, били са убити точно като един от моите роби — каза тя разтревожена.

— Да, Никомед, какво знаеш за това? — попита Аврелий.

— Не много. Живееше с Пупилий по гръцки, но в последно време се беше уморил от него.

— Знаеш ли поне дали някой от твоите слуги е имал физическата възможност да извърши убийството?

— Нямам представа. Всички бяха навън по това време.

„Да, помисли Аврелий, убиецът действаше винаги привечер, когато целият Рим, богат или беден, свободен или поробен, се връщаше вкъщи от термалните бани, след обичайната баня…“

— Кажи ми за Скапола, търсим го навсякъде.

— Сатурнин ми го зае, когато построих разсадника, защото разполагах само с двама слуги освен Пупилий и Никомед. В миналото и Теренций беше със задачи на администратор.

— И на приятел — каза Аврелий, произнасяйки думата, така че да не изглежда много натоварена с двусмислие.

— Всъщност скъп приятел. Съпругът ми го купи в Гърция, по време на едно делово пътуване.

— Сигурно е платил цяло състояние за него. Слуги, така компетентни в управлението на една голяма къща, не се намират лесно — отбеляза патрицият, питайки се как един продавач на кожи, не, разбира се, много богат, беше успял да си позволи роб с такава цена.

— Колкото до Скапола, Сатурнин го държеше при себе си само защото в миналото му беше спасил живота, оправяйки му крака, така че беше много щастлив да ми го заеме. Винаги съм била доволна от него и когато секретарят ти дойде да ми го предложи, приех веднага.

„Следователно този подозрителен Кастор познаваше Арионила — кипна Аврелий — и нарочно го беше накарал да се облече така елегантно, знаейки много добре, че въобще не ставаше дума за стара госпожа!“

— Не знам къде е сега: последният следобед си беше тръгнал в седем часа, обещавайки да се върне на следващия ден, но оттогава не съм го виждала — потвърди жената, без да добави друго, за да даде да се разбере, че считаше разговора за приключен.

Аврелий се поколеба да се сбогува. Намираше Фулвия за много привлекателна и се надяваше на покана за вечеря, знаейки, че удоволствието от храната и виното предизвиква много лесно друго по-интимно. Колебанието на патриция не убегна на матроната, която, бидейки прозорлива жена, вече беше забелязала интереса, предизвикан у госта й. Все пак поканата не дойде.

— Моля те, не забравяй за сделката за Теренций! — напомни му на прага.

— Наистина ли си решила да го откупиш отново? Би могло да ти струва много — предупреди я сенаторът, преднамерено нерешителен.

— Имам средствата, за да го купя — отговори тя грубо.

— Опасявам се, че не, искам петнайсет хиляди сестерции — изхвърли се Публий Аврелий.

Фулвия потръпна раздразнена, но побърза да овладее разочарованието с усмивка:

— Но това е солена цена, сенаторе. Знаеш отлично, че не струва толкова.

— Тогава се примири. Теренций притежава нужното, за да управлява една голяма mensa, но ти водиш пенсионерски живот и нямаш нужда от подобен триклинарий. Мога да ти отстъпя друг за малко и да ти дам Скапола в повече — предложи патрицият, показвайки наивна откровеност.

— Искам него! — настоя Фулвия Арионила.

— Предполагам, по лични причини — намекна сенаторът леко.

— Достатъчно, че да не се занимаваш ти с това! — нападна го матроната, изчервявайки се.

— Цената е тази, която ти казах — протегна ръце патрицият, за да хване вратата.

— Почакай! — нареди Фулвия и Аврелий се спря в очакване, готов да се върне обратно.

Госпожата го настигна на прага, правейки му се на много близка, че да го докосне с края на тогата си.

— Вярвам, че ти и аз ще намерим начин да се споразумеем — промърмори убедително, затваряйки вратата зад себе си с поглед, изразяващ обещание.