Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разследванията на Публий Аврелий (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cui prodest?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2025)

Издание:

Автор: Данила Комастри Монтанари

Заглавие: Кой има полза от това?

Преводач: Люба Петрова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 2014

Редактор: Райчо Радулов

Коректор: Мери Великова

ISBN: 978-954-398-353-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11149

История

  1. — Добавяне

Приложение I
Една съпруга за Публий Аврелий Стаций
Разказ

Рим, година 799 от създаването на Рим (година 46 след Христа, пролет)

— Аврелий, Аврелий, случи се нещо ужасно! — изкрещя Помпония, втурвайки се в баните точно в момента, в който Азел докосваше с изключително острата novucola критичната точка до ухото, там, където косите се свързват с брадата. Ръката на бръснаря трепна едва доловимо, но беше достатъчно, за да зачерви бузата на Аврелий една капка кръв.

Нагизденият сирофиникиец си сложи ръцете на главата, сякаш цяла insula се беше стоварила върху него: беше ранил господаря, той, най-добрият бръснар в Рим!

— Хайде, Азел, не е станало нищо трагично. По-голямата част от съгражданите ми се оставят да бъдат порязани всеки ден от пияници, които размахват бръснача като меча на арената — успокои го сенаторът, освобождавайки го с разсеян жест, за да се приготви да слуша приятелката си, действително без голямо притеснение. Всъщност дългогодишната връзка с добрата господарка му беше помогнала да свикне с извънредни случаи, които при Помпония се явяваха почти ежедневно.

Онзи ден все пак матроната изглеждаше наистина объркана, така че Кастор, секретарят на Аврелий, помисли добре да се намеси, оказвайки й веднага подкрепа.

— Нещо ужасно ми казваше? — попита сенаторът разсеян. Домитала трябваше да й е подшушнала някаква клюка, помисли си, или може би някоя проклета приятелка беше дръзнала да копира прическата й…

— Регила, малката Регила, дъщерята на Реджил Тетрик… — започна Помпония. — О, небеса, как да ти го кажа?

— Умряла ли е? — набръчка чело патрицият.

— По-лошо… тоест, искам да кажа по-добро; не, не по-добро, не, ето, нито по-лошо, нито по-добро… Ох, с две думи, била е изнасилена!

Аврелий пребледня: подобни неща се случваха често в Субура, но тук ставаше въпрос за девойка от най-доброто общество на Рим, все още ненавършила двайсет години, израснала по строг начин и годеница от много време на сина на Емилий Джемин, най-добрия приятел на баща й. Кой можеше да е направил подобно нещо? И как беше успял? Със сигурност Регила не се разхождаше сама в кварталите с лоша слава…

— Ходеше с една робиня в женските термални бани на Vicus Stablarius — продължи матроната. — Знаеш, че тези къпални не са изобщо много близо до дома й — тя живее на Vicus Aesculeti, зад цирк Фламиний — но и не твърде далече, за да стигнеш пеша…

— Това е един не много натоварен път, освен в дните на надбягванията, напомни патрицият.

— Всъщност по това време нямало никого наоколо — съгласи се Помпония. — Изведнъж двете девойки усетили стъпки зад гърба си, сякаш някой тичал. Двама мъже се приближили и хващайки ги, изненадващо ги ударили с торба по главата; после ги влачили в гората на храма на Венера Победителката, близо до Театъра на Помпей. Там ги изнасилили и двете, биейки ги до кръв, за да не викат за помощ!

Аврелий слушаше смутен: изнасилването… едно ужасно преживяване за една жена, такова, че да остави трайни следи…

— Но нищо не е приключило, даже лошото тепърва предстои! — изхлипа приятелката. — Едно изнасилено момиче… ти ще си помислиш, че семейството й ще побърза да му помогне, да го успокои, да се погрижи за него с любов и топлина…

— А не е ли така? — учуди се сенаторът.

Помпония поклати глава, покрусена:

— Бащата се затворил в таблинума, обзет от срама, а тя живее от десет дни заточена в стаите си, от които не дръзва да излезе. И като капак бъдещият й свекър Емилий Джемин, като узнал за случилото се, побързал да разтрогне годежа.

— Какво безобразие! — възмути се Аврелий.

Напълно законно обаче. Знаеш добре, че според mos maiorum жена, дори и взета против волята й, винаги бива опетнена от отношенията си с мъжа.

— Това са суеверия от времето на Тарквиний Колатин! — възкликна сенаторът. — Сега сме в разгара на империята и матроните колекционират средно по четирима или петима съпрузи едната, за които се женят в бърза последователност, без да се смятат любовниците, между които слуги, освободени роби и дори гладиатори!

— Ти говориш за един особен свят, Аврелий, едно прекалено снизходително общество, със свободни и безскрупулни нрави. Но в Рим има още хора, които вярват в теорията за вечната поквара и законът ги подкрепя: за съжаление Емилий Джемин има всички права да се откаже от сватбата; и което е по-лошо, самият баща на момичето подкрепя свекъра и се отнася с дъщеря си като с непочтена жена… Аврелий, трябва да й помогнеш!

— Богове, какво мога да сторя аз? — протегна ръце патрицият.

— Като начало открий кой е насилникът! — възкликна Помпония, сякаш беше поискала от него най-лесното нещо на света.

— Ако искаш, domine, ще направя оглед — предложи се чевръсто Кастор. — Може би някой е видял и не говори…

— Съгласен съм — отвърна Аврелий. — Всичко би могло да бъде полезно, в случай на stuprum.

— Това е престъпление, което предполага изгнание и конфискация на половината от имуществото — припомни му Помпония.

— И все пак много трудно доказуемо — отбеляза сенаторът, без да крие своя песимизъм.

— Говори с Регил Тетрик; кажи му да не се държи с бедното момиче като с чумаво! И се опитай да убедиш Емилий Джемин, бащата на Кай, да се върне на уговорката си… — посъветва матроната.

— Би ми било полезно да узная повече за годеника. Ти какво можеш да ми кажеш? — попита Аврелий.

— Кай Емилий Джемин е двайсетгодишен младеж, с чувствителна и деликатна душа. Добър, послушен, смирен… дори прекалено, ако разбираш какво имам предвид. Никога не би се противопоставил на волята на баща си, дори и ако законът му го позволява.

С две думи един малоумник! — избухна сенаторът, прехапвайки устни.

— Изглежда, случилото се го е довело до отчаяние; той е искрено привързан към Регила, но тази мъка, изглежда, не е била достатъчна да го накара да реагира.

— Искам да науча всичко за двете семейства; подробна история на техните отношения, имуществото, роднини — каза сенаторът на матроната. — Ти, Кастор, ще разбуташ квартала парче по парче, като търсиш евентуални свидетели, а Помпония ще се заеме с разпит на слугите в дома.

— Впрочем, като става дума за слугини, domine, забравяме, че нападнатите жени са две: и робинята е понесла същата съдба като на господарката си — напомни му Кастор.

— Истина е — изкупи вината си сенаторът. — До такава степен сме свикнали да мислим за слугините като за жени на разположение на всички, че не мислим за изнасилването на робиня като за истинско престъпление.

— Честно казано, последствията за робинята сигурно не са били толкова сериозни; всъщност е бил още един мъж, който се е възползвал от нея, освен господаря, мъжете в къщата, интенданта и кой знае колко други мъже — каза Помпония, огорчена. — Действително обаче нещастницата е изпитала същата болка като тази на Регила, без никой да се разтревожи ни най-малко…

Изглежда, сенаторът се замисли за миг.

— Ако изнасилването е било случаен акт на насилие, като животинско облекчение на двама мъже под влияние на виното, няма да успеем никога да открием виновните. Но да предположим, че нападението е било умишлено, че някой е обиден от отказ или от грубо отношение и бил ядосан на робинята… може би я е проследил и я е видял да се отдалечава от господарката си. Когато жените са останали сами, се е възползвал да си отмъсти, хващайки междувременно и Регила.

— В Рим има много банди от хулигани, които се забавляват да нападат беззащитните жени. Този път обаче насилниците са били двама — забеляза Кастор.

— Двама, именно, твърде малко: и това ме изумява. Престъпниците, за които говориш, обикалят на доста големи групи, така че да си помагат един на друг — поклати глава Аврелий. — Трябва да говоря с Регила. Мислиш ли, че е възможно?

— Ще видя какво мога да направя обеща матроната, окуражена от заинтересоваността на своя стар приятел.

 

 

Тя се беше спотаила в един ъгъл от стаята, с ръце в скута си. Погледът, втренчен и угаснал, замъгляваше несъмнената й хубост; светлите й коси падаха върху челото й, сякаш дори не си беше направила труда да ги среши, а върху лявата й скула изпъкваше една синина, осезаем белег от случилото се. Другите следи от изнасилването, по-лошите, оставаха скрити, невидими.

— Какво искаш от мен, сенаторе? — попита с нюанс на примирение, който въобще не се хареса на Аврелий: съдбата помага на смелите, не на онези, които приемат раболепно да се предадат…

— Разкажи ми всичко с най-малки подробности. Опитвам се да намеря и да накажа отговорния за тази гавра с честта ти.

— И за какво ще ми послужи това? Съсипана съм завинаги!

— Нямаш още двайсет години, Регила, целият живот е пред теб — опроверга я сенаторът.

— Какъв живот? Баща ми не иска да ме погледне, а годеникът ми ме изостави, сякаш случилото се е по моя вина!

— Светът вече не е този от едно време: ще си намериш друг съпруг…

— Да, някой плебей, склонен да ме приеме като развалена стока в замяна на голяма зестра. Баща ми обаче няма намерение да ми я даде: не съм нужна вече като обект на размяна за неговите амбициозни цели, следователно не си струва да вкара пари в мен… А като си помисля, че бях доволна, че ще се женя за Кай Емилий…

— Той обича ли те?

— Много, не го интересува това, което ми се е случило. Но баща му… — оплака се девойката.

— Знам: по закон има право да анулира годежа. Не трябва да мислиш за това сега: кажи ми обаче нещо, което да ми помогне да открия нападателите ти.

— Не видях нищо. Изведнъж над мен се притъмни и се оказах със завързани ръце. Отвлякоха ме, като ме накараха да вървя, с ритници, и се оказах просната на тревата, с глава, пъхната в чувал. И после усетих болка, голяма болка…

— Бори ли се, противи ли се? — попита Аврелий, притаявайки дъх: тази подробност щеше да има първостепенно значение, ако се стигнеше до съдебен процес.

— Бях много уплашена — призна девойката. — Не мислех за репутацията си, за честта си на римска гражданка; мълчах, надявайки се да остана жива.

— Държала си се по най-добрия начин; ако се беше възпротивила, можеше да те убият — призна патрицият, макар да знаеше, че при процес поведението на Регила нямаше да бъде прието със същото снизхождение.

— Ти мислиш така, но другите… казват, че ако дадено момиче е пострадало, означава, че по един или друг начин си го е търсело!

— Нищо ли няма, абсолютно нищо, което можеш да ми кажеш, за да ми помогне да открия кой те е нападнал? Мирис, вкус, докосване, изражение?

— Преди да бъда съборена на тревата, усетих странен мирис като на мента. И той беше много по-висок от мен: спомням си, че не можех да дишам с чувала на главата, защото рамото му ми натискаше носа… Не помня нищо друго, съжалявам.

— Мога ли да говоря с робинята ти?

— Балсамина? Действай, но ти повтарям, че е безполезно, съдбата ми е белязана. Като скъпа амфора съм, която, веднъж счупена, може да бъде възстановена добре, по някакъв начин, но не може никога да придобие първоначалния си вид… — каза девойката, свеждайки глава.

— Ако ти самата се чувстваш унижена, и другите ще вярват в това! — укори я Аврелий.

— Злословят за мен, подкрепяйки се, и се питат дали в края на краищата не ми е харесало — коментира Регила с горчивина.

— И какво, ако е било така? Няма за какво да се укоряваш, за нищо! — възкликна Аврелий, но разбираше, че думите му отиваха в пространството.

Остана за миг да я гледа, малка, миниатюрна, трепереща, после се обърна, без да добави друго.

— Господарката ти е понесла голям удар и не си спомня много. Може би ти можеш да ми кажеш повече — каза сенаторът на робинята Балсамина.

— Защо не? На една слугиня някои неща не правят такова впечатление: ние сме привикнали от малки към насилие и изнасилвания — отвърна саркастично девойката, фиксирайки патриция с открита злоба. — Щеше ли да си правиш такъв труд, ако жертвата бях само аз?

Аврелий замълча, улучен по болното му място.

— О, разбира се, аз си спомням много добре господарката и това не е изненадващо: по-рано трябваше да се освободя от чувствителността си, още от първия ден, когато първият ми господар ме прекатури в бърлогата си — изсъска Балсамина. — А сега ти искаш да ти помогна да намериш престъпника, който се е отнесъл жестоко с бедничката Регила. Кажи ми нещо, сенаторе, с колко от робините ти си си лягал? А питал ли си се някога дали са били съгласни?

В началото Аврелий не отвърна нищо, но когато започна да говори, гласът му беше твърд:

— Две жени с различно юридическо и социално положение са били отвлечени, бити и изнасилени. Някой им е показал закона на по-силния, че този, който бие, има винаги право. Опитвам се да открия виновните и да ги изправя пред тяхната отговорност. Чувстваш ли, че ще можеш да ми помогнеш?

Робинята се поколеба за момент, раздвоена между яда и болката, без да направи нищо, за да прикрие огорчението си. После бавно, почти мъчително, си позволи да се освободи от мъката си:

— Моят беше дебел, много дебел. Беше противен — каза, без да повдига поглед. — Беше с подути устни и брада на поне два дена, която ми остави драскотини на гърдите. Вонеше на гнило, сигурно е бил с развалени зъби, усетих това изпод чувала. Ръцете му бяха мазолести, груби, със счупени нокти, като на човек, който извършва тежка физическа работа. Беше мазен и мокър. Много се затрудни, въобще не изглеждаше много ентусиазиран от това, което правеше…

Момичето беше перфектна свидетелка, помисли си сенаторът с възхищение: внимателна, прецизна, точна. Жалко, че думата й на робиня струваше малко…

— Благодаря. Мисля, че има начин рано или късно да ти покажа признателността си — каза Аврелий и успя, без да вади обичайния бакшиш, считайки го за видимо обиден при подобно обстоятелство.

Малко след това се отправи към къщата на Емилиите, където имаше среща с избягалия годеник.

Кай Емилий Джемин беше младеж с приятен външен вид, с фини и правилни черти, и накривена уста с нерешително изражение, което показваше безволие.

— Значи ще позволиш твоята годеница да плати за чужда вина? — апострофира го сенаторът, без да се помъчи да прикрие презрението си.

— Не решавам аз, баща ми решава — отвърна предпазливо момчето. — Обичам Регила и съм готов да се оженя за нея, но той…

— Браво! — присмя му се Аврелий. — Когато големите командват, келеметата трябва да се подчиняват, без да спорят!

— Според обичая задачата да ми избере съпруга е на paterfamilias — опита се да се защити леко младежът.

— Правилно! Кого го интересува дали ще ти е вярна, или ще те отрупа с рога? Дали ще остане с теб в добро и зло, или ще те зареже заради първия срещнат? Важното е да е девствена и с богата зестра! — промърмори патрицият.

— Нищо не мога да направя. Баща ми вече преговаря със Сервиян за втората му дъщеря…

— Познавам я. Поздравления, Кай Емилий Джемин. Може би ще имаш удоволствието да си първият й, но със сигурност не и последният! — Възкликна Аврелий, избухвайки в грозен смях, после обърна гръб на младежа, оставяйки го да оплаква лошата си съдба.

 

 

Седнал в таблинума в domus Виминала, сенаторът слушаше отношенията на Кастор и Помпония.

— Значи, скъпа моя, Регил Тетрик е понесъл финансови неуспехи неотдавна…

— Да, и немалко. Вече не е земевладелецът с големи финансови възможности от преди година; затънал е в дългове до шията — разкри матроната.

— Дъщеря му е била сгодена от мъничка, със също толкова строг договор като брачен — помисли Аврелий. — А сега е в процес заради изнасилване.

— Не — опроверга го Помпония. — Регил Тетрик дори и не си помисля да участва в публичен процес; предпочита да заточи дъщеря си на село и да забрави за съществуването й. Не можем да му позволим това, Аврелий!

— Ще говоря с него с надеждата да го склоня да промени поведението си…

— Ще бъде трудна задача, приятелю мой. Тетрик не иска и да чуе никакви причини.

— Винаги мога да опитам: съобщи за моето посещение Кастор; ще бъда в къщата му следобед!

— Ако нещата стоят по този начин, domine, опасявам се, че той няма да се съгласи да те приеме — помисли секретарят смаян.

— Помпония не ни ли каза, че Регил има спешна нужда от пари? Добре, ще му предложа да ми продаде Балсамина, ще трябва да платя теглото й в злато!

Тетрик го слуша дълго, клатейки глава. Беше отстъпил с удоволствие собствеността на робинята, но когато разговорът се прехвърли върху дъщеря му, веднага се беше вкаменил.

— Сигурно не е била нейна вината, но фактът си е факт.

— Изглежда ли ти достатъчен мотив, за да я третираш като прокажена?

— Опорочена е, изгуби завинаги честта си!

— Честта на едно човешко същество, мъж или жена, е в сърцето и душата му, а не между краката! — изръмжа Аврелий вбесен.

— Говориш така, защото нямаш дъщери за женене! — оправда се другият — Но сега кого ще открия да бъде склонен да се ангажира с Регила, с незначителна зестра и разрушена репутация? Разбира се, ще има много използвачи, готови да си затворят очите, за да се сродят с древен род като моя, обаче аз не възнамерявам да смесвам кръвта си с подобни хора: имам други две дъщери, които ще ми дадат достойни потомци на нашия род!

— А онова бедно момиче ще крета далеч от роднините си, без надежда повече да създаде семейство? Ти си ретрограден тип, Регил Тетрик, придържаш се към посредствено и остаряло мислене! — нападна го сенаторът.

— Няма да постигнеш нищо, обиждайки ме, Публий Аврелий Стаций. Вече реших.

— Почакай, може да я уредим…

— А, да, и кой мислиш, че би я взел? Може би ти? — присмя му се Тетрик.

Аврелий усети, че му се качва кръвта в главата.

— Разбира се! — възкликна и едва след това си даде сметка какво беше казал.

Тетрик остана с отворена уста:

— Сериозно ли говориш? — промърмори.

— Виждам, че имаш претенции, Регил. Стига ли ти за зет сенатор, чиито предци произхождат от рода Анк Марций? Състояние, възлизащо на милион сестерции, земи из целия полуостров, търговски флот и стотици кредитни банки, разпръснати из цялата империя, биха ли били достатъчна гаранция, за да ми дадеш ръката на дъщеря ти? Ако се целиш по-нависоко, винаги можеш да опиташ лично с Клавдий. В противен случай напиши договор за финансиране, подпиши го, а аз ще отведа в дома си Регила!

— О, това шега ли е, или си полудял, Публий Аврелий — каза другият с треперещ глас.

— Сложи печата! — изръмжа сенаторът яростно.

Миг след това се отправи с документа в ръка към кубикулума на Регила.

Девойката беше изтегната на леглото, с очи, покрити с влажен чаршаф. В краката й до нея Балсамина й правеше вятър с ветрило от паунови пера.

— Оправяй си багажа, момиче, купих те — каза Аврелий грубо на слугинята. — Приготви и този на господарката ти; ще ви отведа и двете с мен!

Регила се надигна от леглото, махайки покривалото от чумавите си клепачи:

— Много съм зле, сенаторе…

— Глупости! Балсамина, сложи й малко червило и я облечи почтено. Искам да излезе оттук с високо вдигната глава!

— Но аз не… — опита се да протестира Регила.

— Млъкни! Трябва да ми се подчиняваш, аз съм твой съпруг! — наложи се патрицият.

Двете жени се погледнаха с недоверие.

— Или поне ще бъде, щом Фалмин на Юпитер хвърли поглед на това! — уточни, показвайки подписания от Тетрик договор.

Регила прочете документа и падна на леглото, замаяна.

 

 

Когато се прибра вкъщи, сенаторът се отправи към квартирите на робините.

— Събери момичетата, Нефер! — заповяда на египетската масажистка, после тласна едно плетено столче до comluvium в антрето на сервизното помещение и седна удобно, кръстосвайки крака.

— Ето ни, domine! — крещяха робините, прииждайки от всички краища на къщата в един вихър от цветни рокли.

— Чухте ли новината? — попита патрицият.

— Да, господарю! — изкрещяха в унисон трийсетина гласа, а от също толкова други лица прозираше глуха решителна враждебност.

— Както изглежда, Регила ще стане моя съпруга, и затова не искам да бъде обезпокоявана, притеснявана или подигравана по някакъв начин — продължи сенаторът.

— Как можеш да си помислиш… — започна Нефер, която изпълняваше ролята на говорител на групата.

— Познавам ви, скъпи мои — прекъсна я господарят — Сигурен съм, че ти, Филида, вече си нагласила пресата за гладене, така че да развали дрехите й, а ти, Иберина, ще й разхлабиш халките на огърлицата, за да си изгуби перлите по пътя.

Domine… — опита се да протестира египтянката.

— Колкото до теб, Нефер, не се осмелявай да й причиняваш болка, когато й правиш масаж. А ти, Гая, старай се да не й изгориш косите, докато й ги къдриш. Мога да продължа още дълго, но мисля, че бях достатъчно ясен, нали така, момичета? — възкликна сенаторът, но погледът на разбирателство, който видя да минава сред робините, направи всичко друго, освен да го увери в това.

— Може би не обясних добре — започна отново Аврелий с по-решителен тон. — Регила е жена като вас, унизена, хулена, подигравана… Била е бита и изнасилена и същото нещо се е случило и с нейната слугиня.

Сега робините мълчаха и всяка от тях започваше да показва леко изчервяване на лицето, сякаш се срамуваше от това, което мислеше да направи.

— Който е извършил това престъпление — продължи патрицият, — е бил сигурен, че една жена, третирана по този начин, няма изход, защото никой не би се осмелил да й помогне да се изправи и да продължи отново с вдигната глава. Да не уважаваш Регила или нейната робиня, би означавало да се съгласиш с насилника и да му позволиш да постигне целта си.

Робините се погледнаха отново и този път между тях се забеляза знак на съгласие.

— Ще й служим вярно, господарю — ангажира се Нефер от името на всички.

— Добре, сега можете да си ходите — отпрати ги сенаторът и робините започнаха да се движат към стаите си. Една обаче не помръдна. Аврелий повдигна очи и видя Балсамина права до него.

— След като чух какво мислиш, реших да ти дам нещо, domine — каза, изваждайки от туниката си едно парче плат. — Дръж, откъснах го самата аз от нападателя на Регила. Бях го задържала за себе си, без да го показвам на никого, защото законът пет пари не дава за изнасилване на робиня, а аз се надявах рано или късно да достигна до отговорния за престъплението и да накарам да го заколи някой приятел от Субурата… Вземи го и го използвай, както сметнеш за най-добре.

— Най-сетне една улика! — възкликна щастлив сенаторът, грабвайки плата. — Почакай, имам няколко въпроса — каза, викайки я обратно. — Познаваш ли някого, който да ти е вбесен, че да те нападне?

— Не, domine. За една робиня винаги е по-добре да поддържа симпатия у всички, истина или не.

— Разбирам… Още нещо: маршрутът, по който ти и господарката ти отивахте в термалните бани, винаги един и същи ли беше?

— Да, разбира се.

— И ходехте винаги в един и същи час?

— Обикновено да, но онзи ден отидохме по-рано.

— Как, как… — наостри уши Аврелий.

— Младият Кай Емилий беше посетил Регила, но си беше тръгнал набързо, защото неговият чичо го чакаше, а преди да го види, трябваше да мине през дома си и да вземе един плик, за да му го даде. Щеше да се опита да побърза и да се върне вечерта, каза на господарката, така тя реши да отиде веднага в баните, така че да бъде отново вкъщи, когато мине отново той.

Аврелий я слушаше умислен: а ако агресията е била насочена не към робинята, а към самата Регила?

— Кай върнал ли се е наистина?

— Да. Остана да чака повече от два часа, докато не ни видя да влизаме в знаеш какво състояние. Беше разстроен, плачеше повече от нас.

„Е, браво, Кай, хубава подкрепа на девойка в беда!“, помисли Аврелий. После сложи отново плата в касата и освободи робинята с кимане с глава.

 

 

— Възнамеряваш да подадеш оставка ли, Кастор? Винаги си заплашвал, че ще се оттеглиш в Чилича, ако се оженя отново…

— Е, докато онази жена все още не е твоя съпруга… — отговори уклончиво освободеният роб, поглаждайки козята си брадичка.

— Ще бъде след една седмица.

— Значи за момента все още съм на служба при теб.

— Тогава открий кой може да е носил това — каза Аврелий, показвайки парчето плат, което беше получил от Балсамина.

— Фин плат с отлично качество — оцени секретарят. — Господарска работа, не се връзва хич с голямата човка, която ти описа слугинята. Сигурен ли си, че казва истината? Може би са я подкупили, за да подпомогне за залавянето на господарката…

— Нямам избор, трябва да се доверя.

Domine, невъзможно е да претърся гардеробите на целия Рим — протестира александриецът — Кажи ми откъде да започна!

— От дома на бившия годеник на Регила — заповяда господарят.

— И по каква причина, за бога? — учуди се освободеният роб.

— Просто е. Кастор, помисли, че единственият, който печели от цялата тази история, е Кай Емилий, който сега е свободен да се ожени за богато момиче.

— Не го виждам, наистина не го виждам — промърмори гъркът, изобщо неубеден.

— Нито пък аз, но никога не може да се знае — заключи Аврелий, сбогувайки се със секретаря.

Оставаше му едно-единствено нещо да направи, най-трудното.

Нито едно голямо име, нито огромното имущество щяха да убедят Регила, че тялото й можеше да е източник на удоволствие освен на болка. Една изнасилена жена се бори да се примири с женствеността си; така без съмнение с всеки изминал ден Регила се мразеше малко повече; тази спирала трябваше да бъде прекъсната, а Кай, какъвто беше тромав и нерешителен, никога нямаше да е в състояние да го направи.

Сенатррът стана и премина перистилия с големи крачки, надявайки се да е взел правилното решение.

 

 

Тя не спеше, когато той прекрачи прага на стаята й: лежеше, както обикновено, сгушена в бърлогата си, подобно на ранено животно.

— Така не става, Регила; съпругата на сенатор Стаций не се крие като крадец.

— Защо ме пожела? Дори не ме познаваш… трябваше да го направи Кай!

— Докато е жив баща му, няма никаква власт.

— Опасявам се, че дори не се е опитал… но сега не искам да мисля повече за него. Безкрайно съм ти благодарна, сенаторе.

— Публий — коригира я патрицият.

— Обещавам ти, че ще се опитам да бъда за теб най-добрата съпруга, подчинявайки се за всичко — закле се, хълцайки, девойката.

— Започни веднага, като си избършеш сълзите: нали не искаш да прекарам първата брачна нощ с жена, която плаче?

— Публий… ние още не сме женени! — отбеляза тя учудена.

— Има ли значение? — попита сенаторът.

— Не, не точно сега. Аз обаче… ти не можеш да разбереш, не знаеш какво са ми сторили…

— Не знам, но мога да ти помогна да го забравиш… — каза Аврелий, започвайки да милва нежно врата й.

— Страх ме е — простена Регила със слаб глас, покривайки лицето си с ръце.

— Ако не победиш страха сега, никога няма да успееш. Ще направя само каквото поискаш… — опита се да я увери сенаторът, облягайки я на леглото.

 

 

— Имаш ли новини? — попита на следващия ден Публий Аврелий своя доверен секретар.

— Да, domine, може би открих дебелака.

— Кастор, безценен си! — възкликна патрицият, скачайки от стола.

— Е, не, господарю: ако беше така, моите услуги не биха могли да се оценят в сестерции; обаче очаквам петдесетина сестерции за тази работа! — поправи го секретарят.

— Смятай, че са в торбата ти! — обеща Аврелий.

— Ти имаше истинско вдъхновение да ме пратиш в дома на Емилиите, domine. Тъй като бях там под колкото лъжливия, толкова страшен праг на един императорски бирник, се възползвах да си пъхна носа навсякъде и да се запозная един по един с всички роби: описанието, което ти направи Балсамина, отговаря напълно на някой си Лардо, отруден човек от дома и телохранител на господаря. Освен това ще ти бъде интересно да научиш, че една зарзаватчийка от Vicus Stablarius е забелязала по улицата двама подозрителни мъже точно няколко минути преди нападението: единият значително дебел, а другият с орлов нос.

— Емший Джемин, баща на Кай, е много висок и има клюн като на хищна птица! — изсмя се Аврелий.

— Освен това според неговия сладкар обича много ментови бонбони. И сякаш не стига това, в дома му сред дрехите за пране, благодарение на мързела на една жертвоготовна робиня… има амикт с откъснат ръб!

— Не ми казвай, че платът е същият като този, който ти дадох аз! — ликуваше Аврелий. — За всемогъщия и добър Юпитер, би било твърде красиво, за да бъде истина!

По лицето на Кастор се появи широка усмивка.

— Кай Емилий е бил при чичо си, когато двете жени са били нападнати — продължи сенаторът. — Знае ли се къде е бил баща му по това време?

— Не, domine. Той твърди, че е бил на разходка из града, но никой не го е видял… и неслучайно ескорт му е правил точно дебелакът!

— Сега разбирам какво се е случило! Това прасе Емилий Джемин е изнасилил бъдещата си снаха с помощта на един нает роб, за да има легалната възможност да прекрати договора за годеж, който не му е бил изгоден повече! Каква низост!

— Не по-голяма от тази, причинена на дъщерята на Сеян, изнасилена преди изпълнението на смъртната присъда, защото римският закон не позволяваше да се съди една девственица — напомни му секретарят. — Все пак Емилий Джемин наистина е мръсник. Тъй като е бил сигурен, че няма да бъде търсен някакъв звяр в доброто общество, дори не се е опитал да прикрие уликите.

— Улики все пак, които в съда ще имат незначителна стойност: едно е да знае, че е виновен, друго — да получи присъда — помисли Аврелий.

— Значи този червей рискува да му се размине? — възмути се Кастор.

— Не е казано: очакваше се да се сблъскаме с беден баща, затворник на предразсъдъците си до такава степен, че да не се осмели дори да обяви открито изнасилването на дъщеря си. Сега обаче ще си има работа с мене, а аз ще го повикам да отговаря за изнасилването на съпругата на един сенатор!

— Да, един богат, могъщ и достатъчно твърдоглав сенатор, че да сложи в чинията на везната цялото свое влияние и финансовите си ресурси, за да го разори — завърши освободеният роб. — С какви доказателства обаче? Думата на Балсамина няма да е достатъчна, нито пък тази на зарзаватчийката.

— Знам добре и въпреки това… Кажи ми, Кастор, какво би направил, ако беше запален рибар и откриеш поток, пълен с пъстърва, точно в деня, в който си си оставил въдицата? — попита патрицият.

— Ами бих си направил една от подръчни средства — отговори секретарят.

— Именно, а средството на наше разположение е Регила. Трябва да я убедим, че този път в името на доброто трябва да каже някаква лъжа…

— Чудесно, господарю: забелязвам с удоволствие, че се подобряваш: имаш голям напредък в това, да държиш под контрол вродената си честност на римлянин! Не бих искал да съм на мястото на Емилий Джемин през следващите месеци… — продължи Кастор с лукава искра в очите си. — Обаче ми е любопитно още нещо: ти какво ще спечелиш от цялата тази история?

Патрицият тъкмо щеше да отговори, когато Помпония се появи изненадващо, връхлитайки на сцената устремено.

— Сега разбрах, че си спасил онази нещастна девойка, като си я поискал за жена. Ти си велик, Аврелий! — възкликна развълнувана матроната, отпечатвайки на бузата му малка влажна целувка с червило.

Сенаторът погледна Кастор с усмивка, сякаш в отговор на въпроса й.

Domine, ти си луд — въздъхна секретарят все по-учуден.

Прав пред масата на Емилий Джемин, сенатор Стаций свърши да развива последния папирус.

— Значи всичко е тук: обвинение в изнасилване, искане за доживотно изгнание и за конфискуване на имуществото; декларация на стражарите, че пазят дрехата ти, както и идентичното парче, откъснато от Балсамина; показанията на зарзаватчийката, която те е видяла на уличката и която вчера се е скрила сред твоите clientes, за да може по-добре да те идентифицира. Накрая ето, свидетелствата на десет минувачи, трето поколение римски граждани, които са те забелязали на Vicus Stablarius в часа, в който е извършено престъплението.

— Колко им плати, знатни сенаторе? — попита саркастично Емилий Джемин.

— О, твърде много, но все пак мога да си го позволя — смекчи Публий Аврелий Стаций. — Моите мъже трамбоват из целия Рим в търсене на очевидци; мисля, че ще намерят много сред безработните в града. Искам да възстановя ходовете ти миг след миг, когато се изправим пред съдиите!

— Тетрик никога няма да участва в процес, който би го посрамил!

— Тетрик не, но аз да — отвърна сенаторът.

— Бащата притежава patria potestas върху Регила; само той може да заведе дело!

— При брак сит тапи, la patria potestas преминава в ръцете на съпруга — уточни Аврелий с ангелска усмивка.

— Но Регила не е омъжена!

— След няколко дни ще бъде, като положи подписа си върху документа. А аз не се страхувам от скандал.

— Целият Рим ще ти се присмива, знаейки, че някой преди теб се е насладил на жена ти. Не можеш да си го позволиш, сенаторе — разхили се Джемин.

— Рим ще разбере едно-единствено нещо — че не могат да ме обиждат безнаказано. И никой няма да има желание да се присмива, когато видят императорския печат на твоите врати, твоите мебели продадени на търг, твоите роби теглени на пазара с етикет на врата. Колкото до сина ти… няма да му остане много да се разори след делото, но казват, че е добър в аритметиката, така че бих могъл да го наема като служител в някоя от банките ми…

— Нямаш достатъчно доказателства, за да ме осъдиш!

— Имам най-доброто доказателство, показанията на жертвата. Регила те е познала.

— Невъзможно е!

— Как може да си толкова сигурен? Чувалът, с който си й покрил главата, може да е имал малка дупка…

— Лъже! Моята дума срещу нейната, думата на един paterfamilias срещу тази на една жена!

— Съпруга на сенатор обаче. Не мислиш ли, че сме на равни позиции?

— Ако обаче аз те съдя за клевета, би могъл да бъдеш изключен от Сената!

— Моите триреми ще продължат да прекосяват Средиземноморието, гарантирайки ми скромен приход. И освен това без скуката от всички тези заседания на Курията бих намерил време най-после да се посветя на ученето на философия.

— Използваш цялата тежест на богатството си и на високата си социална позиция срещу мен, Аврелий, без всякакви скрупули да използваш лъжа и измама!

— Колко осъдително е поведението ми, нали? Почти като да наложиш бруталността на един възрастен мъж на едно беззащитно момиченце, прибягвайки към унижение и терор — отвърна патрицият студено.

— Но ако Регила не е твоя съпруга, ти няма да стигнеш дотук… — помисли другият, поглеждайки го с хитър поглед.

— Бих могъл да се позова на стария договор, който подписах с Третрико, карайки да се ожени Регила за сина ми…

— Как, да не би да искаш за снаха една използвана жена? — направи се на учуден сенаторът. — А, извинявай, работата ще остане в семейството!

— Да бъдем сериозни, Публий Аврелий: всички знаем, че нямаш намерение да се жениш повторно. Анулирай договора и аз ще предложа на Тетрик да поднови този на сина ми.

— За да можеш да насилваш свободно Регила, щом заживее под твоя покрив ли?

— Мислех да дам на младите друга къща…

— Кажи да повикат Кай; да видим какво мисли.

— Не е тук, отиде си… — каза Емилий, неспокоен.

— Време беше! — коментира Аврелий. — Примири се: не мисля, че ще се върне, причини му твърде много…

— Синът ми не знае нищо! — възкликна Емилий, оставяйки се да му се изплъзне неволно признание.

— Ще се погрижа да го информирам възможно по-скоро — отвърна патрицият, без да скрива сарказма си.

— Не! — простена бащата на Кай. — Без него бих бил мъртъв…

— Ще му дадеш законната еманципация с една къща и една рента и ще одобриш женитбата му с Регила, отказвайки под всякакъв претекст зестрата — обяви Аврелий решително.

— Ако направя, каквото поискаш, ще оттеглиш ли жалбата? — попита другият навъсен.

— Ще видим. Междувременно съветвам те да не стъпваш извън къщи, освен в компания на добър ескортедин или друг ден моите мъже биха могли да те хванат сам и тогава… — заплаши сенаторът, тръгвайки си, без да обещае нищо.

Същата тази вечер при господаря дойдоха двама роби, които влачеха един непознат, с лице, скрито от широка качулка. Като се хвърли в краката на сенатора, колосът начело на групата го заби на земята, забивайки една рапира в гърдите му.

Тази предпазливост, да признаем, беше прекалена, тъй като мъжът с качулката, далече от това да се опита да избяга, трепереше като лист. Самсон е трябвало да действа деликатно, помисли Аврелий, още повече че се беше нахвърлил на Лардо, причаквайки го зад една колона, за да вкара главата му в чувала, преди да го напердаши пред Балсамина…

Domine, хванахме този натрапник, докато се опитваше да прескочи стената на зеленчуковата градина!

— Чаках те, Кай Емилий — каза патрицият.

Учуден, младежът покри лицето си и промърмори:

— Исках да я видя още веднъж…

— Греша ли, или говориш за жена ми? — попита Аврелий, показвайки тежка бръчка.

— Още не си се оженил за нея! — протестира Кай.

— Е, малко или много… — остави се да му се изплъзне сенаторът, веднага поразен от пламенния поглед на Кастор.

— Аз я обичам от дете. Могат да ме лишат от наследство, но няма да ми попречат да избягам с нея!

— Похвално е, че споделяш тези планове със съпруга на твоята възлюбена. Може би ще ми поискаш позволение за прелюбодеяние?

— Остави ми я, сенаторе! — умоляваше го момчето. — Дадох да се разбере на баща ми и смятам да съм твърд. Колкото до Сервиано, тъкмо минавах да му кажа какво мислех за брака с неговата второродна дъщеря…

— И той сигурно те е изслушал търпеливо? — попита с недоверие патрицият, който познаваше Сервиано като по-скоро сприхав мъж.

— Не! Преби ме до смърт, като накара да ме държат робите му! — довери младежът и показа на всички синините си, отново с гордост в гласа си.

Аврелий се усмихна доволен: може би момченцето се беше спасило по-добре от предвиденото…

— Кай Емилий, ти ли направи това? — изкрещя един възхитен глас в дъното на таблинума. На вратата се беше появила Регила, която сега съзерцаваше младежа герой като божествения Юлий, триумфиращ след завладяването на Галия.

— Ела с мен, Регила, ще живеем заедно в изгнание и бедност… Не притежавам вече нищо, но какво значение има това? Любовта е важна…

— Ще решите ли вместо нея? Ти си красиво момче, не го отричам, но и моите имоти притежават своя чар! — каза патрицият, опитвайки се да бъде сериозен.

Регила погледна сенатора, сбърчвайки чело; после се обърна към Кай, после отново към Аврелий.

— Спри се, скъпа, или ще се главозамаеш — посъветва я патрицият.

— Помисли си, имаш още време: господарят прехвърли четирийсетте, а Кай е млад и силен — шушнеше й междувременно Кастор, опитвайки се да избегне сватбената клетва, която би го принудила да емигрира в Чиличия.

Момичето пое дълбоко дъх, после отговори съкрушена:

— Доверих се на Публий Аврелий и не смятам да го предавам. И освен това вече би било твърде късно.

— Не е вярно! — възрази й момчето.

— О, да, вчера вечерта… — започна Регила.

Секретарят прехапа устни: ако не се намесеше мигновено…

— Небеса на Олимп, земетресение! — изкрещя, колкото му глас държи, опитвайки се да разклати възможно по-силно шкафа на раменете си.

Докато всички се хвърляха на земята, търсейки подслон под мебелите, Аврелий прошепна на Регила:

— Внимавай, момиче, ако кажеш още една дума за онази нощ, и аз няма да се оженя за теб…

— Няма място за притеснение, оказа се фалшива тревога! — отговори Кастор, излизайки изпод масата.

— Слава богу! Сега отведете този дързък младеж в стаята за наказание на робите: не бих искал в героичния си устрем да забърка някаква беля — заповяда сенаторът. После хвана ръката на годеницата си и я изпрати отново до покоите й.

— Още ли си влюбена в Кай? — попита я на прага на стаята.

— Как бих могла? Жена съм ти… — каза с явно притеснение.

— Все още не: договорът за годеж би могъл да бъде разтрогнат по взаимно съгласие по всяко време.

— Но ти и аз правихме… — промърмори тя объркана.

— Има ли значение? — попита Аврелий и тъй като момичето не отговори, продължи: — Искам да кажа, че аз ще се жертвам, връщайки ти свободата. Ако те интересува, Емилий Джемин изготвя нов документ, в който те приема за снаха без нито стотинка зестра. Естествено ще направим така, че да извади все пак нещо, така че да се ползваш с известна свобода.

— О, Публий Аврелий, прекрасен си! — каза тя със сълзи на очи.

— Без благодарности, получих вече отплата — усмихна се сенаторът, карайки я да се изчерви. — Ако искаш да говориш с Кай, отивай, можеш да го направиш зад тази врата.

— Няма ли да ми отвориш? — учуди се Регила.

— Естествено, че не: би било грешно за двама годеници да останат сами преди церемонията — престори се на скандализиран сенаторът. — И освен това, веднъж завинаги, би могла да чакаш първата брачна нощ!

— Корабът за Чиличия заминава утре, господарю. Какво да правя, да се кача ли? — прекъсна ги секретарят.

— Следващия път, Кастор! — увери го Аврелий, поглеждайки Регила, която тичаше към стаята на Кай.