Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (39)

XXXVIII
Пети ден преди Идите на март

Друз, вече без детска bulla, стоеше до Аврелий, облечен със снежнобялата мъжка тога от предния ден.

Тези, които седяха един срещу друг, не бяха вече подрастващ и възрастен, а двама мъже, и двамата пълнолетни и еманципирани: в Рим, където непълнолетието се преустановяваше само със смъртта на най-възрастния член от семейството, все още имаше хора, които, прехвърлили петдесет години, още трябваше да се подчиняват на волята на един всемогъщ баща, и такива, които, осиротели твърде млади, се радваха на пълна власт над живота и наследството си.

— Бих искал да купя отново Туча — каза момчето, опитвайки се да придаде на искането си нормален и леко небрежен тон, какъвто би използвал Аврелий.

— Може да се постигне съгласие — отговори сенаторът, отговаряйки му със същото безразлично звучене, и междувременно наблюдаваше с любопитство Друз Сатурнин, изцяло в ролята си на зрял мъж. И той си спомни, че беше облякъл мъжката тога само на шестнайсет години. Припомни си церемонията в Капитолийския храм, където беше ходил да остави първата си брада; майка му, на път с петия си съпруг, отсъстваше, но се беше сетила да му изпрати бележка с поздравления. Излизайки от Кампидольо със снежнобялата тога, младият патриций беше преминал триумфално между две редици от ликуващи роби: сега беше paterfamilias и всички тези хора зависеха от него, от неговите решения, от неговата воля; всяко негово желание щеше да бъде заповед, всяка прищявка незабавно задоволена. А грешките щяха да бъдат единствено негови и никой не можеше да го избави от това тегло.

За момчето, което стоеше пред него, нещата нямаше да бъдат по-различни, си каза, макар да трябваше да управлява освен безбрежните плантации само една малка книжарничка. Господар на действията си, можеше да предприеме всякакви действия и като начало беше решил да откупи робинята, която го беше въвела в мъжкия свят: Друз бързаше да порасне.

— Какви са ти плановете сега? — попита патрицият.

— Ще си потърся съпруга — отговори младежът, без да намеква за Марцелина.

Никога не я беше обичал, помисли Аврелий, а като си помислиш, че с подкрепата на мъж, способен да я разбере и да я обича, може би девойката нямаше да стигне до такива крайности…

— Сигурно има много красиви девойки, на които си хвърлил око — коментира сенаторът. — До копирното живее една много мила девойка, която обещава да стане отлична булка; освен това има слабост към теб.

— А, да, Домиция — каза Друз със смутен тон, сякаш го дразнеше да се спира на нещо, което във всички случаи не би могъл да си позволи. — Сенаторе, ще бъда ясен: не искам красива жена, искам да е богата — отбеляза студено. — Има една вдовица в квартала, която е наследила нещо от първия си съпруг…

Да, момчето растеше бързо, твърде бързо и една Туча до него нямаше да му навреди много; даже точно това беше необходимо, за да насърчи хитрината и цинизма му. Прелестната Домиция можеше да намери нещо по-добро от този кариерист; би трябвало да помисли той да й връчи богата зестра, същия ден на брака на Друз с вдовицата.

— Утре ще ти изпратя робинята ти — обеща, сбогувайки се.

Щом си тръгна Друз, повика Туча.

— Поиска да те продам, когато свърши цялата тази история. Моментът дойде — съобщи й.

— Бях ядосана, господарю, и не говорех сериозно: чувствам се добре тук — извини се робинята.

— Друз те поиска — уточни сенаторът.

Жената се съвзе; не всичко беше загубено.

— Още утре ще напуснеш моя дом и ще отидеш при новия ти господар. Опитай се, ако можеш, да не флиртуваш както досега и да хвърляш прах в очите. Vale — поздрави я патрицият бързо, докато тя се покланяше щастлива. Да манипулира Друз, щеше да бъде лесно, вече се виждаше да коли и беси в новата къща.

Отправи се мълчаливо към вратата и когато беше на прага, промърмори с тънък глас:

— Господарю…

— Да? — попита той, разсеян.

— Съжалявам, че стана така — намигна лукаво и за първи път на Аврелий му се стори искрена нейната усмивка.

„Късмет, млади Друз, ще имаш нужда“, помисли сенаторът, докато слугинята бързаше да се приготви.