Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (41)

XL
Идите на март

Патрицият и робинята стояха прави един до друг.

— Чуй ме добре, Делия. Ти си млада и си сама на този свят; тук имаш покрив, работа и приятели, готови да те защитават. Навън, в необятната метрополия, не си нищо: една жена без име, без фамилия, без пари, с безмерна гордост, която всички ще опитат да стъпчат. С малко желание би могла да живееш спокойно под моя покрив…

Момичето поклати глава.

— Безсмъртни богове, защо? Много свободни граждани биха се състезавали да станат мои слуги!

— Не и аз.

— Когато моите робини слизат на улицата, матроните завиждат на роклите и бижутата им: изглеждат ли ти на нещастни тези момичета? Работят лека работа и имат време, за да се разкрасят, да се забавляват, да кокетничат…

— … А някоя от тях, ако има късмет, може дори да има честта да споделя понякога леглото на господаря си — добави Делия иронично.

— Какво странно има? Млади са, красиви са…

— И робини — заключи жената.

— Много така наречени свободни са роби на славата и на нуждата и са принудени да търпят много по-лоши неща от тези, които търпят моите роби!

— Ти обаче би предпочел по-скоро да ти отнемат живота, отколкото да попаднеш в затвора; но за теб важат различни правила, ти си римски патриций — каза девойката саркастично.

— Значи би искала да се намираш там навън под дъжда, без нито дори едно наметало, с което да се покриеш, жертва на първия злодей, който мине по улицата…

Делия млъкна, а патрицият стисна юмруци раздразнен. Изведнъж отиде до малката масичка, потопи писалката в мастилото и започна нервно да пише. Момичето не помръдна. Гледаше далече, както обикновено, към една неопределена точка отвъд стените.

Аврелий остави стилуса и разпръска върху написаното праха за изсъхване; после разтопи едно топче червен восък върху листа и натисна върху яркочервеното петно рубина, който носеше на показалеца си, притискайки печата върху восъка. После нави страницата с възбудени жестове и измъкна от касата една тежка чанта.

Приближи се към момичето и попита сухо:

— За последно, искаш ли да живееш в моя дом?

— Не, продай ме — отговори тя решително.

— Както искаш — каза Аврелий. Сложи й в ръцете лист и чанта и я зашлеви: глухият звук на удара с ръката отекна от всички стени на стаята.

Девойката си премести пръстите към бузата, потушавайки едно ядно възкликване, и се втренчи в патриция с глухата злоба на човек, който е понесъл незаслужена несправедливост.

— Знаеш ли какво означава? — попита Аврелий сухо.

Жената погледна невярваща папируса и дрънчащата чанта: една стара традиция гласеше, че господарят…

— Това е шамарът на свободата, свободна Делия — обясни той, махайки й нашийника. — Там са писмото за освобождаване от робството и малко пари: харчи ги разумно, така че да не се озовеш в бордей. Можеш да си тръгнеш веднага, ако предпочиташ, или утре рано сутринта, когато спре да вали.

Делия погледна смаяна подписания свитък: писмото за освобождаване, свободата!

— Ще си тръгна утре — съобщи тихо.

— Изчезвай, не искам да те виждам повече! — каза сенаторът, обръщайки й гръб. Стоеше така, наведен с юмруци на масата, в очакване жената да излезе, когато усети ръката й да обръща гърдите му, а меката й длан да се промъква под туниката и да докосва голата кожа с лека милувка.

Тогава побесня.

— Нямам нужда от никакви благодарности! — каза отчетливо със смразяващ тон.

— Нито дори за лоялността ти? Трябва да е било трудно да приемеш, че „змийският удар“ не е лъжица за твоята уста! — изненада го Делия.

— Откъде знаеш, че този ход се нарича така? — попита Аврелий.

— Брадати изработи тази тактика, след една честа тайна кореспонденция с шампиона на партите: не го показа на никой друг от своите ученици.

— Тогава…

— Не, и аз ще бъда искрена с теб, сенаторе: не те оставих да победиш нарочно — призна Делия. — Опитай се да разбереш: беше господарят, не можех да ти се подчиня, да се оставя или да ти позволя да надделееш, беше въпрос на принцип! Държах твърде много да се освободя и направих всичко възможно, за да те победя; докато играех обаче, ми дойде наум, че ако изгубех, бариерата, стояща между нас, щеше да падне: исках да победя и да загубя в същото време, и този конфликт намали вниманието ми, така не успях да взема решение. Това е Съдбата, казах си, но в този момент ти отказа неочаквано да изтеглиш залога…

Аврелий слушаше учуден, без да реагира.

— Сега, когато съм свободна, обаче имам право да правя, каквото искам, а това е точно което искам, откакто стъпих в къщата ти — каза Делия, докосвайки с влажни устни врата му.

— За всички богове! — изкрещя Аврелий, удивен, после скри лицето си с ръце.

Усмивката на Делия угасна мигновено и жената се отдалечи от него, отправяйки се към вратата, докато стискаше устни, за да потуши разочарованието си: беше глупава, че не беше послушала Кастор, когато я предупреждаваше да не прекалява. Сега беше твърде късно; той не я желаеше вече, отказваше дори да я погледне.

В този момент Аврелий я настигна с един скок, без да успее да сдържи неудържимия си смях. Все още се смееше, когато я взе в обятията си.