Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (27)

XXVI
Девети ден преди Календите на март

— Нямаш голям напредък, господарю — прецени безмилостно Кастор. В едно разследване, което се ограничава в три или четири заподозрени, има малка вероятност методите ти да проработят.

— И все пак — отвърна Аврелий — сигурен съм, че и този път, за да се установи убиецът, ще трябва първо да открием мотива. Кой има полза от тези престъпления? Това е, което все още не сме изяснили, защото не знаем с точност какво общо са имали помежду си жертвите.

— Лупий, Никомед, Главк, Модест — каза гъркът. Да видим. Не са били всички роби, тъй като Лупий беше получил освобождаването от робството като млад благодарение на победите в цирка. Груб гладиатор, а другите са били всичките добре възпитани момчета. На latrunculi играеха Главк и Модест, но не и Никомед и Лупий. Трима от тях бяха стройни, с къдрави и светли коси; Лупий пък беше як и имаше тъмна, дълга и рошава коса. Колкото до възрастта, Главк беше вече на двайсет и четири години, Модест и Никомед само на деветнайсет.

— Лупий, обаче почти шейсетгодишен. Не, не става! — възрази сенаторът, леко обиден. — Никога не бяха виждани заедно, не бяха връстници, не вършеха една и съща работа. Накратко, между тримата не съществува никаква връзка. Непоправимият Скапола пък, от своя страна, можеше да се е намирал в тези бани по чиста случайност!

— Може би градинарят не е бил единственият, който ги е познавал всички. Открихме твърде малко за Теренций, например, следователно не можем да изключим някоя негова минала връзка с огняря на Субурата. Би трябвало да поискаш някаква информация от красивата Арионила… — намекна гъркът.

— Откога се интересуваш от старите госпожи, Кастор? — пошегува се патрицият, докато освободеният роб се зъбеше.

— Domine, този е истинска загадка. Никой от убитите не може да бъде свързан с всички останали.

— Нещо ми подсказва, че с логика няма да стигнем много далече. Вместо това би трябвало да използваме психологията, да се поставим на мястото на убиеца, за да разберем как избира жертвите си.

— Единствената обща черта между тях е еднаквият им пол, всички бяха мъже — уточни Кастор.

— Като две трети от населението на Рим — отвърна Публий Аврелий.

— Убийствата биха могли да имат хомосексуална причина, господарю. С изключение на Лупий, другите бяха мъже с нещо женствено в поведението си — отбеляза секретарят.

— Ти говориш за един безчувствен перверзник, готов да пререже гърлото на всяко момче, което не му се отдаде. Защо да не е някоя жена тогава? — възрази сенаторът.

— Немислимо е, domine. Една жена трудно получава откази, освен ако не е наистина ужасна. По-голямата част от мъжете не са много придирчиви, като един гнуслив сенатор, когото познавам — разясни гъркът.

— Единственият замесен в тази история е Пупилий, но би могло да има и други. Какво знаем например за личния живот на Марцел Вераний? — попита се Аврелий.

— Малко или нищо — потвърди Кастор. — Даже и да има личен живот, бих се заклел, че си ляга единствено с книгите!

— Да, книгите — каза умислен сенаторът — Жалко, че не си успял да откриеш нито едно копие от този памфлет от Содат, който колекционерът отрече да притежава. В библиотеката нямаше нищо от Август, нито пък от Азиний Полион. Би ми харесало да го прочета.

— Ако се спреш на филологията, господарю, убиецът ще успее да ни убие всички! — върна го отново на темата Кастор.

— Опита ли се да проследиш Арсаций? Този старец има подозрителен вид може би заради телосложението си и плешивата си глава.

— Вече го направих, domine. Неговият хоризонт е също толкова ограничен — дом, пазар, термални бани. Сам излиза в дните на nundinae.

— Как прекарва своята свободна вечер? — поиска да разбере Аврелий.

Гъркът се поколеба объркан:

— Не знам… Изгубих го от поглед за миг и изчезна.

Патрицият повдигна вежди с недоверие. Преди никога никой не беше избягал, докато Кастор го преследваше.

— Партите имат слава, че са ужасно хитри, господарю. Неслучайно единствено те застават срещу Рим… — оправда се секретарят — Ей, сега ще помисля, не се ли падаха le nundinae вечерта, когато си го видял в бардака? Ето, разрешена е мистерията!

— Освен малката особеност, която има там вътре никой не го познава — каза патрицият. — По-скоро Марцелина, отпечатъците отговарят на нейните обувки.

— Ще е нужно да бъде проследена и тя, но ще ни е необходима и някоя жена, която никога не е виждала. Мисля си за миячката на чинии на Сарпедон, domine. Дойдохме си на думата, бих искал да разбера как ти е дошло на ум да я купиш. Сред всички тези красавици е като зелка сред рози!

— Опитай се да изядеш една роза, когато си гладен! — подкани го Аврелий, без да дава обяснения.

— Е, действително и Парис е малко смутен. Чух го да те третира като перверзник онзи ден… но как може да се довериш на един интендант? Дори се говори, че си издал заповед да набият Делия.

Аврелий млъкна.

— Не ми казвай, че е истина — възмути се освободеният роб, поглеждайки за първи път мъжа, с когото живееше от петнайсет години, сякаш беше напълно чужд мъж. — За боговете на Олимп! От всички мръсни използвачи на този свят, от всички мизерни страхливци, от всички дребни хулигани ти си най…

— Стига така, Кастор! — опита се да му заповяда патрицият.

Но освободеният роб пренебрегна заповедта и продължи непоколебим:

— О, и мен ме разочароваш, господарю, няма да успееш да ми попречиш да кажа това, което мисля! Не те е пожелал в леглото си и сега искаш да го накараш да си плати? Голям кучи син си значи!

Аврелий се опита да накара стария си приятел да чуе неговите причини, но обидата, която между другото беше заслужена по отношение на майка му, и очевидното презрение на гърка го ужасиха. Как си позволяваше този арогантен роб да говори така на него, сенатор Публий Аврелий Стаций?

— Може би съм длъжен да ти давам отчет за решенията си? — отвърна студено.

— Не, разбира се, твоето желание е закон, господарю! — възкликна Кастор, подчертавайки силно последната дума.

„Върви в Тартар!“, прокле го патрицият вътрешно, докато секретарят излизаше, затръшвайки вратата.

На здрачаване стотина слуги се бяха събрали в сервизния атриум на domus, в очакване на вълнуващо и необичайно събитие.

— Истина ли е новината? — засмя се подигравателно един роб. Довечера Делия ще бъде наложена с камшик!

— Беше време! — беше коментарът на Филида. — Тази вещица отдавна заслужаваше това!

Изражение, изпълнено с голяма радост, прозираше от триумфиращото лице на Туча. Кучката злорадстваше, беше кълвала твърде много пъти.

— Така ще видим какво представлява — предвкуси здравият Сансон. — Не благоволява да се покаже на никого тая!

— Бих се обзаложил, че господарят я е видял добре… — намекна злонамерено Иберина.

Затворен в стаята си, Аврелий забеляза Делия, която беше влачена насила към колоната сред присмеха на слугите.

— Domine — чу, че Парис го викаше, и като се показа на перистилия, засече навъсения Кастор, който го погледна, сякаш си имаше работа с някакво гнусно насекомо.

— Мога ли да се оттегля, или господарят заповядва да присъствам? — попита освободеният роб студено и докато се отправяше към неговия кубикулум, патрицият го чу да си мънка през зъби: — Гаден римски мъчител!

Аврелий се канеше да го последва, но се реши да го покани в атриума, докато двете крила роби се отваряха при неговото преминаване. Един предпазлив кубикуларий занесе пейката пред колоната, а патрицият се огледа разсеян. Съзря белези на похотливост в погледите на мъжете, които наблюдаваха голия гръб на Делия, и усети злобния блясък, с който жените наблюдаваха доволни тяхната унижена дружка. Може би като подлия Зосим от котелното неговите слуги бяха щастливи, ако някой от тях го биеха? Тогава може би предполагаемата хармония в къщата не беше нищо друго освен една боядисана фасада, една фалшива перспектива, зад която се криеха завист, дълбоко възмущение и толкова консолидирана омраза, че да се коригират, не бяха достатъчни грубост и безразличие, а беше нужна окървавена кама.

Кой от тези, които претендираха, че са приятели на Модест, можеше да е използвал ножа? Полидор, Тимон, Иберина или потайният и мистериозен Теренций? Или пък благият Фабел, женственият Азел, лакомият Хортензий, могъщият Сансон, красивата Нефер?

— Парис! — заповяда грубо, посочвайки камшика.

— Аз ли? — промърмори, пребледнявайки, деликатният интендант, който обикновено припадаше при вида само на една капка кръв.

— Кой, ако не ти? Не си ли глава на слугите? — сряза го Аврелий, отмъщавайки си за неотстъпчивостта на твърдоглавия администратор.

Силно пребледнял, Парис докосна дръжката на камшика, отдръпвайки се, сякаш пареше. Интендантът нямаше да навреди на момичето, предрече Аврелий, докато влизаше в библиотеката, оставяйки вратата широко отворена, и поне на Делия щеше да й се спести унижението от неговото присъствие.

Наведен над текста на Посейдоний, който Парис му беше върнал, чу да пада камшикът и зачака вик от болка, който така и нямаше. Отново изсъска камшикът във въздуха и отново единствено разочарованото мърморене на свидетелите подсилваше удара. В този момент погледът му попадна на етикетчето на свитъка и патрицият трепна: свитъкът не беше същият, който беше намерил скрит в стаята преди няколко дни, а следващият по ред! Изтича до кутийката и намери книгата на мястото й. Девойката я беше прочела и я беше върнала, значи въобще не беше крадла, а някой може би искаше да я натопи нарочно и съзнателно.

— Стой! — извика, втурвайки се в атриума на слугите, навреме, за да хване колебаещата се ръка на Парис, преди да се осмели. — Тръгвайте си всички!

Интендантът се поколеба, сложи си ръцете на корема и се затича към нужника. Робите се оттеглиха тихо един по един разочаровани: никакви викове, никакъв плач, какъв беше този толкова безинтересен бой с камшик?

Когато остана сам с робинята, патрицият се приближи до колоната и с един удар със стил прекъсна връзките, които държаха вързани ръцете й. Трябваше да събере още малко смелост, преди да отправи погледа си към нея, а когато го направи, не забеляза никакво изражение, само една непроницаема маска на безразличие.

— Ще ти донеса един балсам — преглътна смутен и се отправи към аптеката, връщайки се след малко с успокояващо масло, което започна да размазва върху раните. Пръстите докоснаха яркочервените белези и ръката му трепна при допира до кехлибарената кожа. Делия не продума нито дума.

— Мисля, че допуснах грешка — каза патрицият. — Не си откраднала ти огърлицата на Нефер, нали така?

— Малко е късно да ме питаш, сенаторе — отговори тя със студен тон. После, като събра парцалите от разкъсаната туника, се отдалечи в коридора с вдигната глава и царствена походка.