Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (30)

XXIX
Четвърти ден преди Календите на март

— Мислиш ли, че благоразумен мъж като нашия триклинарий ще падне в толкова наивен капан? — попита на следващата сутрин секретарят сенатора.

— Ако сме натиснали правилното копче, ще разберем скоро. Теренций вложи прекалено много самоконтрол, за да не скрие никаква интимна слабост. Всъщност, щом се събуди, поиска от администратора няколко часа свобода с извинението да посети някакъв приятел, болен от треска. Ясно е, че е искал да говори с Фулвия. Парис естествено му отказа позволение, използвайки като претекст ангажимента да организира прием: ще може да се освободи едва на залез-слънце, щом приключи рецитала.

— Отлично, Кастор! — развесели се Аврелий.

— Внимавай, господарю. Не се шегува. Вече е убил един мъж, ако не четирима или петима! — предупреди го освободеният роб.

— Domine, domine, на вратата са стражарите! — прекъсна го Парис, много разтревожен, питайки се каква ли каша беше забъркал този странен господар, за да дойдат да го търсят вкъщи.

— Ave, сенатор Стаций! — започна Мумий, изтягайки ръка в знак на прагматичен поздрав.

— Ave — върна му жеста Публий Аврелий с много по малко тържественост.

— Тук съм, за да ти докладвам. Разследването върви трудно и започваме да берем първите плодове: винаги съм казвал, че един добър стражар трябва да използва мозъка си, но преди всичко краката — каза, посочвайки своите, които и в caligae се оказваха недвусмислено плоски.

— Така ли? — подкани го Аврелий заинтригуван.

— В миналото не намерих следа от никакво неразкрито престъпление, което да е аналогично на тези, които ми описа. Имало е и други прерязани гърла, но всички жертви бяха жени.

Значи убиецът беше започнал да действа отскоро, помисли патрицият. Какво можеше да е отприщило убийствения гняв?

— Има и нещо друго — каза стражарят с очи, които светеха от недвусмислена удовлетвореност — Снощи арестувахме някой си Косуций, докато играеше хазарт в таверната на Ферон с два белязани зара!

— Чудесно! — ликуваше Аврелий: най-после щеше да разбере кой се криеше зад това фалшиво име!

— Сега е в казармата, с двама тъмни субекти, които му служеха като секунданти.

— Ела веднага! — избухна Аврелий и малко след това носилката пое по пътя отвъд Тибър.

 

 

В атриума на казармата домакинята на Жълтият слон протестираше на висок глас, с ръце, кръстосани пред гърдите във войнствена позиция:

— Пожелавам го на Мамертин, този мошеник; за втори път Фурон го хваща в измама!

Мумий я подмина, без да я слуша, и проправи път на Аврелий в подземието. Затворът беше претъпкан, трийсет или четирийсет човека в едно-единствено голямо свърталище на разбойници, всички в очакване на присъдата: купчина крадци, сводници, измамници, пияници, които повдигнаха глава, разтревожени при влизането на патриция в мазето, всеки опасявайки се, че е този, когото могъщия магистрат беше дошъл да търси.

— Ето го! — каза Мумий, посочвайки един русокос едър мъж, който стоеше до стената, с крака, обгърнати със силни бицепси.

Аврелий не успя да си отвори устата, толкова му стана зле. Убеден, че мистериозният играч на зарове беше свързан с някои от заподозрените лица, се беше надявал да се стигне най-после до разчистване на сметки; обаче гигантът, който лежеше свит в пещерата, му беше абсолютно непознат. Значи Косуций наистина съществуваше и никой от забърканите в другите престъпления мъже не беше приел фалшива самоличност.

— Неговите съучастници са там. Ставайте, кучета! — заповяда стражарят, удряйки с камшика.

Щом двамата изпълниха заповедта и се изправиха, Аврелий позна Зосим и Нерий.

— Ти ли си бил с огняря Лупий вечерта, в която е бил убит? — попита Мумий колоса, който възрази силно, защото патрицият наблюдаваше сцената зад колоната.

— Лупий ли? Никога не съм го виждал през живота си! — отрече Косуций.

— Няма смисъл, domine. Тези престъпници се прикриват един друг, знаейки добре, че в Субурата, който говори, рискува да се хвърли в Тибър — заяви стражарят.

— Отведи другите двама и ги дръж отделно, Мумий. Аз ще взема онзи! — каза Аврелий, посочвайки Зосим, който дойде веднага, влачен за косата в една празна килия.

Преди да влезе в карцера, сенаторът почака другите да се качат. После, като се затвори вратата зад него, освети с факлата към ъгъла, в който младият огняр се влачеше по земята до стената, сякаш за да потърси в твърдостта на скалата дупка, в която да се скрие.

Робът стисна клепачи, заслепен от факлата, наблюдавайки в полусянката своя тъмничар.

— И така, Зосимус, да видим какво знаеш за убийството на стария ти господар.

Затворникът, който беше декларирал, че се казва Гай, подскочи учуден от ефективността на стражарите.

— Нищо, знатни господарю, абсолютно нищо: аз съм само един беден роб!

— Да, роб. Косуций и Теренций пък са освободени роби и по закон не могат да бъдат подложени на изтезания; така че, тъй като си единственият роб, който имаме в ръцете си, не ни остава друго, освен да се заядем с теб. Няма да ни бъде трудно да съчиним обвинителен акт — намериха у теб хиляда сестерции, естествено откраднати — заяви Аврелий, явявайки се на светлината на факела.

Зосим отвори широко очи: магистратът си приличаше като две капки вода с мъжа, когото преди време беше накарал да бият до смърт. Аврелий го погледна студено и още преди да отвори устата си, робът разбра, че нямаше спасение.

— Не, не, няма нужда да ме тормозите, ще ви кажа всичко! Косуций го уби! — заяви, осланяйки се на снизхождението на съдиите към един свидетел, така готов да сътрудничи. — Видях го да излиза на улицата, с ръце, целите в кръв.

Как да се повярваш на този бърз донос? Зосим би декларирал всичко, стига да избегне палача, помисли патрицият, вдигайки треперещия роб за гънките на туниката.

— Аз нямам нищо общо с това, магистрате, и имам много приятели, готови да го потвърдят.

— Измамници като теб, готови да излъжат за няколко аса!

— Убиецът е Косуций, казвам ти — настоя Зосим. — Аз и другарите ми прекарахме вечерта, играейки на зарове на тротоара срещу къпалнята, и сме сигурни, че никой друг не е влизал или излизал от стаята на огняря!

— Видя ли добре окървавените ръце? Внимавай, знаеш какво се случва с роб, който лъжесвидетелства!

— Всъщност беше много тъмно — завърши затворникът — Кажи ми обаче какво искаш да декларирам, и ще се закълна пред всички!

Аврелий съзерцаваше мазното лице на нещастника със завладяващото желание да го набие. Да се поддаде на това дребнаво изкушение, нямаше да бъде в съответствие с повелите на епикурейския морал, но със сигурност щеше да му даде голямо удовлетворение… така вдигна юмрук към роба. Зосим започна да крещи, с ръце, вдигнати за параван пред лицето си. Ненужно беше да си мърси ръцете, реши патрицият, Зосим щеше да получи достатъчно бой от стражарите и особено от Сарпедон, когато и ако му беше върнат.

Малко след това Аврелий беше на горния етаж, където Косуций, който беше поверен на някакъв нетърпелив и прибързан Мумий, настояваше, че е невинен, въпреки, така да се каже, неделикатното отношение, на което беше подложен от стражаря. Всъщност русият мъж имаше желязно алиби за две от престъпленията: свидетели бяха самите стражари, които имаха повод да го държат в казармата за нелегална игра. Аврелий го остави в ръцете на строгия пазител на реда и се отправи сам в стаята, в която беше затворен Нерий.

Щом го видя да влиза, освободеният роб го замоли отчаян:

— Чуй ме, моля те, знатни сенаторе! — каза, хвърляйки се на колене. — Кълна се, че не знам какво е скалъпил Косуций. От дома ми бяха изчезнали хиляда сестерции и подозирах, че Зосим ги е откраднал, затова го проследих в Жълтият слон. Стражарите ги намериха, но не искат да ми ги върнат. Не вярват, че един бедняк като мен може да притежава подобна цифра.

— Вярвам ти — увери го патрицият и Нерий подскочи, като чу гласа. Бавно вдигна поглед към мъжа, който стърчеше пред него, ужасен в неговата мощ.

— Ти си Публий, нали? — промърмори, уплашен да го познае.

— Аз съм Публий Аврелий Стаций, магистратът, който води разследването за смъртта на Лупий — заяви с толкова студен тон патрицият, че Нерий не беше сигурен, че е прав. — Твоят кръстник твърди, че е видял Косуций да излиза от стаята на огняря, с ръце, изцапани с кръв, вечерта на престъплението. Ще го потвърдиш ли?

Освободеният роб се поколеба. Зосим имаше алиби; той, напротив, онази вечер беше сам, защото Кармиана беше отишла да помогне на Афродизия, която беше на прага на второ раждане: ако беше казал истината, щеше да остане единственият заподозрян за убийството. Достатъчно е да се потвърдят думите на огняря, за да се спаси.

— Да — промърмори, притъпявайки скрупулите си. Измъчваше го мисълта, че караше да наказват един мъж заради неговата лъжа, но Кармиана и бебето имаха нужда от него. Какво щеше да стане с тях, ако той не се върне повече вкъщи?

— Закълни се в малкия Публий! — заповяда му грубо Аврелий.

— Както знаеш… — възрази Нерий, но веднага се спря смаян. — Небесни богове, ти ми го доведе, нямаше как да е другояче! — изкрещя с глас, задавен от вълнение.

Тогава нямаше значение дали пред него беше някакъв мизерен роб, или всемогъщ сенатор: мъжът, който му беше върнал сина, имаше право да знае истината.

— Излъгах — каза решително. — Когато Косуций излезе от стаята на Лупий, огнярят беше още жив. Аз самият го чух да хули злите богове, които го бяха погубили със заровете.

Аврелий кимна навъсен: нямаше друго освен едно ужасно обяснение.

— Тръгвай, нямам нужда от теб — каза, отбягвайки със странна сдържаност погледа на освободения роб; как да се оправдае пред него, че беше ял от неговия хляб, че беше получил доверието му, че се беше преструвал, че споделя мизерния му живот, когато в действителност го очакваше една хубава къща, легиони от роби, сандъци, пълни с жълтици?

— Спаси сина ми, наби Сарпедон, купи Афродизия. Със сигурност трябва да имаш важна причина да отречеш, но знам, че си бил ти! Боговете да те благословят и нека да държат под тяхната небесна закрила теб и детето, което носи името ти! — възкликна Нерий, обхващайки колената му.

Тогава и Аврелий не успя повече да притъпи вълнението си. Навеждайки се над проснатия роб, го вдигна на крака и му отвори ръцете. Двамата се потупаха взаимно по раменете, смеейки се.

— Добре го подреди това животно! — поздравяваше Нерий. — Ще има за месеци наред.

— Публий е много красиво дете! — възкликна патрицият щастлив, че е намерил истински приятел. — Доведи го в моя domus на Виминала някой път. Моите робини нямат търпение да го глезят!

Моят domus, моите робини… Нерий, на път да награди Аврелий с поредното потупване по рамото, се стъписа изведнъж: мъжът, с когото се отнасяше като с равен, беше римски големец.

— Ще дойда, ако ми обещаеш, знатни сенаторе — отговори почтително и Аврелий с горчивина разбра, че от този момент Нерий щеше да бъде за него верен защитник, дори много привързан клиент… но приятел никога повече.

 

 

Като приключи разговора с Нерий, патрицият се върна при Мумий и Цецилиан, които го очакваха в компанията на кръчмарката.

— Оставете освободения роб да си ходи и му върнете парите, които намерихте при Зосим — уточни. — Що се отнася до престъплението, никой от тримата не е виновен: случаят на Лупий ще бъде приключен като убийство от неизвестен извършител.

— Един момент! — намеси се енергично кръчмарката. — Няма да пуснеш този измамник Косуций!

— Ще бъде обвинен в хазартни игри, а Зосим ще трябва да отговаря за кражба — отговори й сенаторът.

— А парите ми? — възрази жената.

— Ще бъдат конфискувани. Благодари на олимпийските богове, че в Рим законът наказва единствено играчите, а не и пазителите на хазарта, както би било справедливо! — сгълча я Мумий строго.

— Как ни измами! Да внимава да не се появява повече в моята гостилница този мошеник, или ще го прогоня! Да не се казвам Норбана!

— Какво каза? — възкликна патрицият невярващ. — Да не си дъщерята на Норбан, онази, която е избягала с фригийския търговец?

— Фригийски търговец рогоносец! Турон ме хвана твърде бързо: мислех да избягам във Витиния с един ориенталски богаташ, обаче любовното бягство приключи на две крачки от къщи и се оказах омъжена за стар пияница. Вината е изцяло на шарлатанина Главк: Турон му плащаше, за да ми разказва куп небивалици за неговите несметни богатства, и аз паднах в капана като бедна глупачка! Притежава дори слон, ми казваше, а всъщност станах кръчмарка в тази смърдяща caupona!

— Виждала ли си Главк оттогава?

— Веднъж пред баните и тичах след него с месарски нож. Ако го бях настигнала, щях да му прережа гърлото на този нещастник! — промърмори жената.

Патрицият подскочи, заставайки пред нея със заплашителен вид:

— Къде беше на 11 януари? Може би на пазара за роби.

— Разбира се, знатни сенаторе! — отвърна жената саркастично. — Тъкмо щях да си купя една робиня, две или три декораторки и роб, отговорен за ветрилото, да ми прави вятър, размахвайки ветрило от паунови пера! — и подкрепи думите си с един циничен жест — Къде искаш да съм била, ако не в тази дупка Жълтият слон, всяка вечер да сервирам вино на пияните клиенти и да търпя техните заплахи? Сега ги сънувам робите: да бях останала в бащиния си дом! — съжали жената, с гримаса на отвращение.

Сигурно щяха да се намерят и десетина защитници, които да потвърдят присъствието на кръчмарката, въздъхна Аврелий: така и неуловимата Норбана беше извън заподозрените.

Малко след това патрицият напусна казармата, не без да препоръча Мумий за повишение. Всъщност благодарение на усърдната работа на стражаря беше научил много неща, макар и не точно тези, които би искал.

Сега знаеше кой беше убил Лупий.