Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (10)

IX
Девети ден преди Календите на февруари

На следващия ден една малка каравана се запъти към крайградското жилище, в което издателят беше намерил смъртта си.

Аврелий, скрит под покривките на портшеза, протегна ръка, за да махне матовите стъкла, така че да може да се гледа навън. Кортежът навлизаше по склоновете на Есквилина, там, където бяха вилите на богаташите и първа сред всички тях разкошната къща, принадлежала на Меценатите. Бяха вече изселили обикновените къщи и мизерното гробище, където до скоро най-бедните плебеи погребваха покойниците си. Скоро се появи храмът Ad Spem Veterem на Сперенца Векиа, стар почти половин хилядолетие, който римляните наричаха така, за да го различават от другия, който беше построен преди два века. Слугите дърдореха някаква искрена молитва. Сперанца винаги е била най-призоваваната богиня от болните и от потиснатите роби.

Честно казано, слугите на сенатора в този момент въобще не изглеждаха потиснати — настрана възрастният Паконий, удобно поседнал на портшеза, другите вървяха напред пеша с енергична стъпка и много щастливи, радостни заради тази извънредна екскурзия, която им предоставяше възможност да се прекъсне досадното еднообразие на зимата.

Скапола подскачаше на куц крак, подсвирквайки си, а Теренций вървеше сред калта с тържествена походка като на човек, който ходи по порфир. До изтънчения роб по трапезата младият ученик Модест се подиграваше на Туча, че не е могла да впечатли Парис, и се предлагаше да заеме мястото на непоклатимия управител. Робинята реагираше със смешни шамари, правейки се на възмутена, но се виждаше много добре, че признателността я ласкаеше.

Има жени, размишляваше Аврелий, които живеят, за да им се възхищават, и почти няма значение дали претендентът е млад или стар, красив или грозен. Туча би сметнала за нетърпимо, ако някой мъж, между петнайсет и осемдесет години, си позволи да я пренебрегне. Тъкмо обратното, буйната Делия вървеше съвсем сама настрани, без да участва в шегите на другарите си, винаги с мрачно лице, сякаш сърдита на целия свят.

Най-после, с окаляни крака и дрехи, малката процесия спря пред лятната резиденция на Сатурнините, на няколко мили от Рим по Виа ди Пренесте. Ставаше въпрос не толкова за вила, а по-скоро за една къща, изгубена сред изсъхналите поля, които едва можеха да изхранят наетите да ги обработват селяни. Земеделецът, който беше вече известен от Марцел Вераний, побърза да им отвори вратата и Аврелий започна да се върти из коридорите на пустата къща.

— Как така не бяхте на Аргилетума, когато Сатурнин умря? — попита неочаквано патрицият.

— Господарят поиска да бъде доведен тук — съобщи Теренций от името на групата. — Младият Друз беше загрижен за състоянието на баща си и поиска да го последваме с цената да оставим работата.

— Умираше и знаеше това — намеси се Скапола с тъжен глас. — Аз го познавах от много време. Бях с него в Нумидия, когато един старец гадател, способен да чете по костите на децата, дадени в жертва на богиня Танит, му предсказа бъдещето, което го очакваше.

Патрицият и робите слушаха с притаен дъх. Никой от тях очевидно не беше в течение на тази история.

— Гадателят обяви, че ще умре малко след като види на един и същи клон една червеношийка, един кос и една кукумявка. — Сатурнин се изсмя — кукумявката е нощна птица и се събужда точно когато първите две птици тъкмо се свиват да спят — Сега спомняте ли си деня, в който господарят се почувства зле, докато ви диктуваше текста?

Пахомий кимна енергично с глава: Да, изпитваше някакво неразположение, но се лекуваше сам, както обикновено. — Градинарят се спря развълнуван.

— Продължи! — подкани го Делия пребледняла.

— Изпрати да ме повикат, за да ми съобщи, че вече е свършено с него. Тъкмо беше видял трите птици на клона на смокинята в двора. Опитах се да го обнадеждя, но напразно. Продиктува завещанието си, нареди всичко за да се върне в къщата, където се е родил, и от този момент нататък продължи да се влошава. Ето това е леглото, в което починал — промърмори Скапола, посочвайки леглото, което заемаше почти изцяло малък кубикулум без прозорци.

— Кой е готвел ястията, които е ял? — попита Аврелий, който, бидейки чужд на всякакви суеверия, не възприемаше добре пророчеството за птиците, вещаещи лоша поличба.

— Денем жената на селянина, вечер аз. Сервирах му ги в леглото, за да не го затруднявам — отговори Теренций. — Последните дни ядеше малко, понякога само мъничко moretum, чесново сирене, което караше да приготвят от козе мляко, което вече не можеше да смели.

Аврелий кимна. Познаваше добре силния вкус на моретума, който можеше да притъпи всеки друг аромат. Ако някой е имал желание да добави някакво необичайно вещество към ястието на Сатурнин, това е било идеалното ястие…

— Някой идвал ли е при него последните дни?

— Да. Марцел Вераний, на когото Сатурнин възнамеряваше да повери сина си. Естествено доведе със себе си сестра си — напомни Туча с разочарование.

Сенаторът се учуди на приглушения тон на робинята, откакто беше стъпил в дома на стария господар, радостта, с която беше посрещнала пътуването, изглежда, се беше изпарила неочаквано, сякаш нещо дълбоко я безпокоеше.

Аврелий я следваше, докато скиташе из празните стаи, оглеждайки се наоколо с нескрита носталгия. Може би точно там, между тези стени, бяха консумирали интимните отношения, от които жената се беше надявала да извлече толкова много ползи: власт сред прислугата, свобода и дори завидния статус на paelex, официална наложница на господаря. После Сатурнин беше умрял и тя се беше оказала на пазара с етикет на врата заедно с всички останали.

Патрицият я видя да влиза тихо в стаята на издателя и побърза да направи същото. Туча седеше на леглото и докосваше одеялото с жест на известна обич.

— Много пъти ли си спала в това легло? — попита я.

— Domine, да не мислиш, че… — Усмихна се тя, възвръщайки ласкателната си маска.

— Аз не мисля нищо. Ти самата пусна слухове — прекъсна я Аврелий, който хич не търпеше лицемерието на робинята. — Изглежда, ти страдаш много за твоя покоен господар…

— Добре е да живееш с някого, който те обича — отговори Туча, фиксирайки патриция с прикрит укор. — А може би не ме е обичал чак толкова, щом не ме е включил в завещанието! — добави веднага след това с твърд тон на възмущение.

Аврелий я остави на спомените й и предадените й надежди, отдалечавайки се дискретно.

Слугите се бяха събрали около земеделеца, който режеше малко хляб и сирене.

— Кой прави вашия moretuml? — поиска да разбере сенаторът, взимайки в ръка ароматна качота.

— Това е задача на съпругата ми, господарю — побърза да отговори пазачът.

— Къде е сега?

— Ще я намериш отзад. Излез на двора, завий покрай портика и ще видиш кухнята. Това обаче не е храна за теб, domine. Ще приготвим по-хубава — увери го селянинът, готов да пожертва за тази знатна персона някоя от птиците, които пазеше за Сатурновите тържества.

— Сиренето ще ми дойде много добре — успокои го патрицият и излезе на хармана, където няколко кльощави пилета ровеха, за да намерят нещо за кълване. Сгушена на земята до кошарата на животните, Делия възнамеряваше да нахрани една козичка с шепа трева.

Аврелий се спря да я гледа, учуден, че я виждаше за първи път с усмивка на уста. Като усети зад гърба си стъпки, девойката мръдна глава неволно, после насочи отново вниманието си към козата, правейки се, че не забелязва присъствието на господаря.

Малко по-късно сенаторът се връщаше по стъпките си, снабден с информацията, която му беше нужна — моретумът се съхраняваше в отворен килер, където би било лесно всеки да влезе. Следователно беше възможно издателят да е бил отровен и Главк да знае нещо за това. В този случай кървавото убийство на пазара за роби щеше да придобие напълно ново значение. Колкото до смъртта на Лупий огняря, може би се касаеше за обикновено съвпадение, престъпленията в бедняшките квартали на Рим бяха в изобилие.

Съсредоточен върху мислите си, Аврелий прекоси отново двора, за да влезе във вилата, където погледът му шареше неволно из кошарата на козите. Тя беше пуста.

Намери Делия заедно с останалите в помещението на слугите, седнала на една табуретка пред голяма дървена маса. Щом влезе сенаторът, грабна на свой ред един стол, настани се сред слугите и взе едно парче сирене от общата чиния. Земеделецът, който идваше точно в този момент с една блудкава зелева чорба, от която се вдигаше пара, се спря смутен, а Теренций скочи на крака, за да сипе супа на господаря. Слугите сведоха поглед, объркани, не знаейки как да се държат, за първи път виждаха някой господар да споделя една трапеза със своите роби.

— Вече се обслужих сам — каза Аврелий, без да си дава сметка за неудобната ситуация. После, като сграбчи едно хлебче, започна да го дъвче сладко. Слугите продължаваха да стоят неподвижни, уплашени да предприемат каквото и да било.

— Какво има, не сте ли гладни? — попита патрицият учуден.

Полека-лека Делия протегна ръка към общото блюдо и взе обилна порция моретум.

— Хубав е — каза спокойно, преглъщайки с голяма глътка номентано. Тогава земеделецът вдигна един черпак супа, сипа я с треперещата си ръка в паницата на Аврелий и един по един робите започнаха да ядат.

По пътя обратно заваля дъжд. Зад завесите на затворения портшез Аврелий наблюдаваше Туча как върви с подскоци между локвите, скимтейки като голяма катерица, която скача от орех на орех след дълъг зимен пост. Теренций и Модест, забавлявайки се да я гледат как се безпокои да не се намокри, вдигнаха краищата на покривалото, а робинята изтича да се скрие. Скапола пък, защитен с груби градинарски ботуши, въобще не се оплакваше от дъжда, а вървеше бързо, колкото куцият му крак му позволяваше, спирайки се често да откъсне някоя клонка от голите дървета. Нубийците бяха подпийнали чисто вино вместо обичайната разредена медовина, предизвикваха времето, пеейки колкото им глас държи, една древна африканска песен. Отделена от останалите и безучастна към общата радост, Делия вървеше трудно, затъвайки в калта с летните обувки, абсолютно неподходящи при тези обстоятелства. Капки вода се стичаха по лицето й, прилепвайки на челото й кичури коса, защитени единствено с лека шапчица.

Аврелий отвори единия прозорец на портшеза.

— Искаш ли да се качиш? — попита я любезно. Момичето беше слабо и тези няколко килограма повече нямаше да забавят хода на яките носачи.

— Благодаря, не съм изморена — отговори тя със сдържан тон.

— Качвай се — повтори строго патрицият, засегнат, че тази дръпната робиня си позволяваше да откаже поканата му.

— Предпочитам да вървя — отвърна бързо робинята.

— Хайде, качи се, това е заповед! — заповяда Аврелий вбесен и накара да спрат портшеза.

Опърничавата девойка зае място до господаря, като се сви в единия край на портшеза възможно най-далече от него. От плетеницата от мокри дрехи, в които беше зле увита, се подаваше само навъсеното й лице и голата й ръка, замръзнала от студ.

— Какво има, страх ли те е? — попита.

— Timeo Danaos et dona ferentes. Страхувам се от данайците даже и да носят дарове — рецитира тя предизвикателно.

— Откога перачките познават Виргилий? — попита патрицият саркастично.

— Откакто сенаторите ядат moretum — укори го тя с готовност.

Аврелий я погледна с любопитство. Ако тази девойка имаше намерение да го засегне, успя. Делия обаче въобще нямаше вид, че иска да продължи разговора. Извърна глава и започна да наблюдава пейзажа, който изобщо не се виждаше през запотените стъкла на портшеза.