Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (35)

XXXIV
Пети ден преди Ноните на март

— Имаше право, domine — съобщи му Кастор, когато се върна от мисията. — Арсаций дойде на Виколо Корто в единайсет часа и се промъкна веднага в съседната на бордея сграда. Възползвайки се от една разпра, разразила се в публичния дом, влязох в заведението с нубийците… и познай какво открихме?

— Не ме дръж на тръни! — скочи на крака патрицият.

— Един кръг, едно братство. Бяха осем, там вътре — съобщи довереният секретар.

Една тайна секта, от онези, които никнат като гъби всеки ден в Рим, помисли сенаторът: непристойни ритуали, кървави церемонии, ритуални убийства… или пък се касаеше за заговор, за да се смени Клавдий с някой император марионетка, лоялен към желанията на републиканската олигархия, която кроеше заговори още в сянка, за да си спечели изгубените привилегии?

— Има ли жертви? — попита Аврелий, навъсен. Ако ставаше въпрос за заговор, размирниците сигурно бяха взели много заложници; в случай на религиозни фанатици можеше да стане по-лошо…

— Какви жертви? Не разбирам — затвори очите си освободеният роб.

— О, небеса, но какво е това място, искаш ли да ми обясниш най-сетне?

— Един кръг от latrunculi, господарю, и разиграха повече от четири партии!

Патрицият се върна обратно на стола, покъртен. За миг се беше излъгал да завърши проучването си по възможно най-безболезнения начин, приписвайки тази серия от брутални убийства на един кръвожаден клан, много далечен от неговия свят и неговите хора.

— Защо си толкова разочарован, domine? Не искаше ли да играеш на latrunculi? Сега имаш, донесохме ти вкъщи! — каза Кастор, правейки знак на нубийските носачи да въведат Арсаций.

— Остави ни сами — заповяда Аврелий, готвейки се за предвидимите оплаквания на портиера с мъртвешки вид. — Е, какво чакаш? — попита троснато гъркът, като видя, че не възнамеряваше да помръдне.

— Парите за разходите, domine: разбира се, нубийците не можеха да останат много часове в бордея, без да консумират…

Патрицият отвори чантата, въздишайки, след което обърна вниманието си към тъжния слуга на Марцелите.

— Значи ти играеш на latrunculi и за да правиш това, имаш нужда да отидеш тихомълком на някое тайно място — започна, наблюдавайки го със сериозно изражение в намерението си да му вдъхне страх.

Старецът не изглеждаше много впечатлен: стоеше изправен, много висок, държейки загърнатото си черно наметало с костеливите си пръсти, които изтъняваха в криви нокти като на лешояд.

— Не съм направил нищо лошо — отговори с толкова печален глас, който сякаш идваше от тъмните недра на Отвъдното.

Аврелий хвърли един поглед върху шахматните дъски, иззети от Кастор по време на нападението: старите и износени фигури бяха всичките от сурово дърво без каквито и да е бразди.

— Къде беше в деня, когато господарят ти и сестра му заведоха на пазара робите?

— Прекарах целия ден в пране и кърпене на мантията на kiria. Спомням си, защото господарят се върна много ядосан: беше вбесен на убиеца, че беше убил писаря, преди да осъществи продажбата.

Типично за този скъперник Марцел, помисли си вътрешно сенаторът.

— А какво прави на Календите на февруари? — попита после, споменавайки деня, в който нещастният Модест беше излязъл, подсвирквайки си весело, и не се върна повече.

— Става въпрос за навечерието на nundinae, значи сигурно съм водил младия господар при учителя по гръцки — отговори спокойно старецът — Не, сега си спомням: урокът беше отложен, така че бях свободен следобед и отидох да играя латрункули, както обикновено.

Значи Друз е бил свободен онзи ден, заключи патрицият.

— А когато умря Никомед?

Арсаций смръщи вежди:

— За слугата на вдовицата, който беше намерен с прерязано гърло, ли говориш? Бях в една ферма извън Рим на гости на майката на господаря, която е болна от треска: от девет години жената живее сама, откакто Вераний отведе сестра си да живее с него в града. Имотите на семейството печелеха много малко, така че Марцел реши да продаде всички други роби, и оттогава, когато старата господарка има нужда от помощ, се занимавам аз с това.

Може би старецът беше наистина чист, помисли си Аврелий, промърморвайки някаква лека обосновка за неделикатното отношение, на което беше подложен. И все пак, ако нещата стояха по този начин, как тогава толкова предпазливост за отиването в някакво мизерно мазе, за да играе на шах?

— Свикнал съм със злоупотребите, domine — сякаш прочете мислите на играча. — Бях пленен преди две десетилетия и оттогава какво ли не съм преживял. Германците ги толерирате, защото са диваци и ви позволяват да оправдавате завоеванието си с извинението да ги цивилизовате; но при нас съществуваха големи империи още преди основаването на Рим. Никога не сте успявали да ни сразите, ние сме вашата мъка, вашият трън в очите; могъществото на Рим свършва по нашите граници. Така че винаги, когато заловите някой от нас, го карате скъпо да си плати.

Публий Аврелий кимна. Всички римски завоеватели, Цезар и Маркантоний начело, се бяха надявали да победят Александър, разпростирайки господството на Рим върху необятните земи на древната персийска империя. Кръвнината, платена за постоянните опити, беше много висока и много генерали видяха премазани по планините на Ориента мечтите си за слава, когато не бяха загубили живота си като Крас, чиято отрязана глава беше послужила на крал Ород като декор за една сцена от „Вакханки“ на Еврипид…

— В Партското царство принадлежах на едно заможно семейство; нашите кервани заминаваха постоянно за земята на коприната, където в най-добрия случай стигаха след четири години път. Какъв празник беше, когато една експедиция се завърнеше! Бях богат и могъщ, но войната сложи край на всичко…

Патрицият се съгласи с разбиране: не обичаше войната, макар че като всички като него дълго време беше войник. Би нарамил шлема и ризницата отново, ако Рим го поискаше от него, но се надяваше на мирен договор, който да му позволи да се запознае с мъдреците от приказната страна, от която идваха розите, шахът и науката за звездите…

— Магове! — възкликна поразен от внезапно прозрение. Така се наричаха халдейските астрономи: мистериозният „Маг“ си ти!

— Да — потвърди Арсаций. — Не исках да се разчува, защото Юлий Кан никога нямаше да приеме да се срещне с чужденец. За мен обаче тази партия беше много важна.

Когато попаднах в плен, не исках да се примиря: прекарвах часове наред в изключително сложни планове за бягство, които никога нямаше да мога да осъществя. После с времето прехвърлих моите проекти върху шахматната дъска и моята свобода стана тази на пешките, които трябваше да достигнат целта, без да се оставят да бъдат хванати. Още като малък бях много способен в този сорт главоблъсканици и римските latrunculi ми бяха много добре познати. Започнах да изучавам нови тактики, възползвайки се от триковете, научени у дома. Играта се превърна в мания, в смисъл на живота ми: един ден щях да унижа пред шахматната дъска същия този Рим, който ме беше победил на бойното поле. Този ден трябваше да е утре, обаче…

— Няма да се отказваш от това предизвикателство!

— Със сигурност бих изгубил. Това нахлуване, тази злоупотреба ме накараха да разбера, че съм само един твърдоглав стар роб. Кан е добър философ, ще ми се присмее.

— Не е казано — отбеляза Аврелий, който, познавайки арогантността на римския шампион, веднага беше прегърнал каузата на Арсаций.

— Представям си вече подигравките на онзи богат измамник, когато види пробитата си шахматна дъска! — добави партът. Имах една малка, по-хубава, но после изгубих една фигура и реших да използвам другата, за да предизвикам моя враг.

Аврелий стана внимателен. С бавни движения извади от един малък скрин прекатурената пешка в краката на Главк и я показа на роба.

— Огледай я внимателно: може би е тази, която си изгубил? — попита с притаен дъх.

— Да, същата е: старомодна mandra, с три червени ивици като тези, които изпратих на Кан. Обаче не мога да се закълна, че е моята; има много други от този тип!

— Виж, Арсаций, спомни си кога точно си забелязал изчезването на пешката?

— Не знам точно, domine, може би са минали близо два месеца. Имах лошия навик да си нося фигурите в една гънка на наметалото и може би едната ми е изпаднала.

Преди два месеца, значи малко преди писарят да бъде убит: тази нова улика, изглежда, водеше право в дома на Марцелите. От друга страна, самият Кан имаше достъп до пешките на Арсаций, а да не говорим за неговите ученици. А може би пешката не беше друго освен поредната неясна улика, способна единствено да размъти водите като отпечатъка с къдрицата.

— Сега мога ли да тръгвам? — попита Арсаций.

— Почакай! — задържа го Аврелий. — Юлий ще атакува първи върху скъпата инкрустирана маса, нали? Добре, за втория кръг, когато ти ще избираш полето, ще му дадем нещо по-добро! — каза на излизане.

Малко след това патрицият се подай отново от стаята с неговите антични колекции, държейки в ръце сноп от сурова коприна. Разви платното и на масата се появи най-красивата шахматна дъска, която някога беше виждана в Рим.

— Беше на Митридат, владетеля на Понт. Лукул я занесъл в Рим с плячката от войната и аз я купих на търга, на който последните наследници ликвидираха имуществото на генерала.

— Злато и лапис лазули, свещените камъни на Ориента… — промърмори Арсаций, погалвайки нежно фигурите.

— Играй с тази: ще ти донесе късмет!

— Ще ме е страх да не я повредя — поколеба се робът, а хлътналите му очи светеха от желание.

— Да държиш подобен предмет в капсула, е същото като да потвърдиш целомъдрието на една красива жена — усмихна се патрицият, подавайки му без колебание кралската шахматна дъска.