Данила Комастри Монтанари
Кой има полза от това? (4)

III
В навечерието на Идите на януари

На следващия ден сенаторът слизаше с портшеза по Vicus Patricius, решен да влезе в дома на Сатурнините. Спря се в близост до портика на Ливия, оставяйки нубийците да го чакат в един thermopolium, и продължи пеша, без да бърза. Издателят живееше в район на Argiletum, улицата на книжарите на прага на Субурата, в апартамент точно над копирното помещение.

Аврелий винаги харесваше да обикаля из този квартал, да се спира в оскъдните магазинчета, които криеха скъпоценности, редки пергаменти, неоткриваеми папируси с античен парфюм… но le tabeme librarariae не бяха единствените магазини в зоната и от доста време писарите трябваше да се примиряват, че съжителстват с някакви работилници за щавене на кожи, които тровеха въздуха ужасно.

Като минаваше оттам, патрицият забърза крачка, за да спести тази миризма на деликатните си ноздри, но след като получи неочаквано вдъхновение, промени намеренията си и се върна назад. Беше му дошло на ума, че в близост до помещенията за щавене на кожи обикновено се намираха и производителите на обувки.

Малко след това влезе в едно влажно мазе, където петима работници се трудеха върху няколко парчета кожа, които, след като бъдеха моделирани, щяха да обхванат чудесно краката на някоя елегантна матрона.

Този, който изглеждаше като шеф, рус мъж на средна възраст със състарено лице, режеше чевръсто подметките и ги подаваше на едно момче, което им придаваше форма. Трети работник правеше дупки върху саята на обувката, а две жени нанизваха чевръсто кожените връзки, така че да обгърнат крака отстрани.

Привикнал към добродушния мързел на своите съграждани, патрицият погледна учуден трескавите действия в работилницата, като се питаше каква е причината за подобно бързане. Кой знае с какви последствия беше заплашил робите онзи страховит господар, за да ги накара да работят така усърдно…

— Хей, спрете за малко. Предлагам пиене на всички! — извика един мощен глас.

Невероятно, но неговото предложение се изгуби в нищото. Бързите движения на работниците не престанаха нито за миг и никой не си позволи нито за секунда да повдигне поглед от работата. Раздразнен, Публий Аврелий измъкна кесията изпод наметалото и я раздрънка близо до ухото на русокосия мъж.

— Някой да заеме мястото ми! — нареди мъжът, като веднага даде да се разбере: — Ако търсиш ботуши по размер, сбъркал си адреса. Приемаме само големи поръчки.

— Бих могъл да закупя доста чифтове — предложи Аврелий, без да се колебае. При положение че в неговия дом живееха сто човека, обувките не бяха никога излишни.

— Ще ми ги платиш ли в края на месеца? — попита русокосият мъж с недоверчиво изражение.

— Веднага, и то в брой — уточни сенаторът.

Лицето на занаятчията се отвори в широка усмивка. Малко след това покани Аврелий в един килер отзад, като му почисти добре от прахта стола, преди да го настани да седне.

— Петдесет чифта дебели ботуши ли каза? — намигна занаятчията. — Кажи ми за кога ги искаш, и Септимий ти гарантира бърза доставка.

— Ще използвам да те попитам нещо — прекъсна го патрицият. — Възможно ли е да се разпознае работилницата, която е произвела една обувка по следата на подметката?

Не бяха много в Рим производителите серийно производство, мислеше Аврелий. Най-големият обущар работеше все още по мярка. Следователно, идентифицирайки производителя, с малко късмет щеше да стигне до клиента, още повече че окървавената следа имаше немалки размери.

— Обикновено всеки занаятчия отпечатва своите инициали именно на подметката — отговори Септимий.

— Виждал ли си някога знак с формата на къдрица? — попита патрицият, посочвайки с пръст знака, който беше забелязал на подметката.

— Да видим… би могло да е буквата „С“. Много обущари използват като марка първата буква от името си. Сигурно става въпрос за Апий Курций, който има работилница в Трастевере. Прави посредствени неща, не като мен! — каза занаятчията, навъсвайки се при мисълта за своя конкурент.

— Сигурен ли си, че няма друг с това съкращение? — полюбопитства сенаторът.

— Щом ти го казвам аз, трябва да вярваш. Знам всичко за обувките, те са моят късмет. Когато дойдох тук при Вицетия, нямах пукната пара, а сега на по-малко от четирийсет години съм богат мъж.

Аврелий, който би му дал шейсет години, го погледна жално.

— Когато работиш здраво, печелиш. Не обръщай внимание на тези, които се оплакват, че мизерстват. Те са хора, които не си дават много зор. Тъкмо си купих една носилка от лакирано дърво, а децата ми имат затворени паланкини с украса от слонова кост. Ако искаш, ще ти ги покажа, държа ги в склада.

— Не, благодаря, бързам. Ще им се насладя на Форума в някой от тези дни — увери го сенаторът.

— Но какъв Форум, да не би да имаме време за разходки! Трудим се по дванайсет-тринайсет часа на ден, включително и на празници, но ако всичко върви добре, тази година ще си вземем една raeda с четири коня.

— Как ще си пилееш времето, като я използваш много? — иронизира патрицият с нотка горчивина. — Естествено, че ще експлоатираш робите си без минута почивка! — изкоментира после на излизане.

— Роби ли? Та те са ми деца, заведох ги долу още когато носеха bulla — възнегодува Септимий, малко засегнат, а Публий Аврелий се сбогува набързо, отказвайки да разбере екстравагантното мислене на неуморния занаятчия от Вицетия.

Магазинът на Сатурнин, залостен сега от две напречни дъски, миришеше още на лепило и папирус и на хиляди различни миризми, които се съчетават по време на направата на книгите: на мастилото, на разтворителите, на кожата и ценните дървета от кутиите.

Аврелий помириса и вдиша силно от семейните аромати. На следващия ден може би един продавач на риба или зала за щавене на кожи щеше да заеме мястото, оставено свободно от копирното помещение, задушавайки с вонята и последния спомен от крехките папируси. Поклащайки глава, патрицият прогони от ума си тези размишления и вдигна поглед към балкона на първия етаж. Беше със затворени врати и изглеждаше пуст. Почука и му отвори една невъзпитана старица.

— Няма никого, аз имам задължение единствено да пазя къщата — каза един писклив глас. — Господарят живее със зет си в околностите на Виа Фламиния.

Аврелий благодари, не без да отвори кесията си, за да се отплати на старицата с обичайния бакшиш, който в Рим беше по-скоро задължение, отколкото изказ на любезност.

— Знаеш ли нещо за някой си Главк, който е работил тук? — попита, подавайки една монета.

— Може и да съм го познавала — отвърна жената, предпазливо оглеждайки добре парата в ръцете си, една сестерция, не обичайния ас. — Като помисля добре, познавах го със сигурност. Спомням си, когато Сатурнин го купи преди година. Беше по-скоро буден младеж, а интелигентни роби на добра цена се намират трудно. Ооо, работата си я вършеше добре, но беше немирник, луда глава. Не правеше друго, освен да досажда на жените. Опита и с моята внучка!

— Мога ли да разговарям с нея? — попита с любопитство Аврелий.

— Дори не си го помисляй! Домиция е почтено момиче и не ходи да разказва историите си на непознати. Все пак аз мога да ти разкажа какво е станало, с нея този нещастник трябваше да отстъпи! — изкрещя бабата, затвори бързо вратата под носа му.

Патрицият изсумтя. Щеше да е нужна Помпония, за да развърже езика на тази вещица… Този път за съжаление добрата матрона, ненадмината в узнаването на най-тайните новини, не можеше да му помогне, тъй като беше отишла да презимува в имението си в Сицилия, в търсене на по-мек климат.

Разочарован, сенаторът стигна до носилката, където го чакаха верните му носачи — осем здрави нубийци, черни като катран и силни като критски бикове. Решен да не се предаде, им даде заповед да се отправят към Виа Фламиния. Щеше да отиде при младия наследник, без дори да предупреди.

Беше необходим почти половин час, за да прекосят половината град, и също толкова, за да открият мястото. Накрая благодарение на серия от объркани и частични сведения Аврелий разпозна в околностите на портика на Випсаниа една малка врата, почти невидима между работилницата на един котлар и тъмната бърлога на един ковач. Почука на вратата и на прага се появи един мършав и напълно плешив слуга, който изглеждаше по-скоро умрял, отколкото жив.

— Тук ли е Друз Сатурнин? — попита патрицият сигурен, че беше сбъркал.

— Кой го търси? — попита един глас от дъното на преддверието и веднага се появи як мъж, набързо покрит с лека лятна туника, която би била много подходяща за много горещ август месец.

Новодошлият не блестеше нито с красота, нито с елегантност. Сянка на къдрави и руси коси се показваше зад ушите му, сякаш за да прикрие плешивостта на върха на главата. Рошавата брада, лошо подрязана с ножици, обграждаше едно закръглено и отпуснато лице, на което сияеха две светли и умни очи.

Това трябваше да е Марцел Вераний, покровител и бъдещ зет на Друз Сатурнин, каза си Аврелий. Наблюдавайки го в полусянката, патрицият го беше определил на средна възраст, но щом се появи на светлината, забеляза все още свежата му кожа, която не можеше да е на повече от трийсет години.

— Публий Аврелий Стаций — представи се, като се надяваше да получи позволение да влезе, спрял на прага, в едно по-скоро влажно антре, вече тракаше със зъби.

— Сенаторът, който купи робите на Друз? Ела с мен, по-живо, трябва да ти кажа нещо изключително важно! — покани го веднага Марцел. Аврелий се зарадва, приятно изненадан от готовността за съдействие. Нещата се нареждаха добре. Сигурно Вераний хранеше подозрение относно смъртта на Главк.

— Истина ли е, че притежаваш издание на одите на Пиндар? — попита неговият гост.

— Имам две. За кое намекваш? — отговори Аврелий замаян, припомняйки си веднага след това, че Вераний беше известен като фанатичен колекционер на книги.

— За по-старото, естествено! Настани се в таблинума, ще ти покажа един свитък!

Аврелий направи няколко крачки из антрето, което беше много тъмно, едва осветено от тънък факел от смола, окачен на стената. Всичко наоколо по протежение на стените, стотици свитъци преливаха от секциите и от препълнените витрини, а пръчиците от кост, върху които бяха навити, изникваха, изпъквайки в полусянката като застрашителни дамоклеви мечове.

— Да осветим малко предложи словоохотливо Вераний, като взе малък фенер, с който щеше леко да освети една ниша. — Ето седни тук. Студено ли ти е?

Патрицият не отговори. Мислеше, че за него говореше красноречиво синкавият цвят на посинелите му устни.

— Не се страхувай. Ще сложа наблизо мангала! — усмихна се Марцел, изчезвайки набързо, и се появи отново с мангала, който Аврелий помисли за купа за миене, и то не от големите. На дъното горяха две задушени главни, потънали в море от пепел.

— По-добре е на топличко, нали? — избоботи радостно господарят, а Аврелий, независимо от двойния пласт на вълнените навои започваше да не усеща вече пръстите на краката си.

Разпознавайки симптомите на скорошното си замръзване, патрицият реши да бъде кратък.

— Минах само за малко, за да изкажа съболезнования на Друз. Както знаеш, бях добър клиент на баща му — излъга без никакво намерение да разкрие на щастливия колекционер истинския мотив за визитата си.

— Навън е с Марцелина. Млади са, имат право да се забавляват!

Аврелий се съгласи. Знаеше, че почти седемнайсетгодишният Друз само чакаше да облече мъжката тога, за да се ожени за по-малката сестра на Вераний. Браковете с момичета едва в пубертетна възраст не бяха рядкост в столицата.

— Защо не останеш за вечеря? — покани го щедро неговият домакин. — Имам половин петле, останало от вчера. С малко варена бакла и няколко листа зеле, ще стигне за всички!

— Съжалявам, не мога да остана — извини се сенаторът, ужасен от тази идея. — Обаче ще се радвам да дойдеш скоро при мен с Друз и сестра ти. Ще можем да си поговорим за книги на спокойствие… — „и на топло“, добави наум. — Между другото, моля те да ми позволиш да посетя вилата, където е умрял Сатурнин. Държа да се запозная с обстановката, в която са живели моите нови слуги. Впрочем всички ли продаде?

— Да, аз и сестра ми ще се задоволим с нашия добър Арсаций — отговори Марцел Вераний, посочвайки кльощавия слуга, който беше отворил вратата. Скрит в сянката на тъмния таблинум, слугата имаше призрачен вид на избягал от Ада по време на моментно разсейване на Цербер, пазителя на Отвъдното.

„Богове на Еребус, каква потискаща къща, каза си Аврелий, потръпвайки. — Бедните деца, принудени са да живеят тук!“

Марцел Вераний обаче изглеждаше много доволен от дома си, с чиито предимства и удобства не спираше да се гордее.

— Вече не се правят такива къщи! — изказа съжалението си, докато изпращаше патриция до вратата.

„За щастие“, помисли сенаторът, бягайки към вратичката, докато веселият колекционер се спираше на прага, за да маха с голите си ръце, които слоят тлъстина предпазваше от студа.

Аврелий измина набързо един участък от пътя и намери нубийците в таверната, където ги беше оставил.

— Право вкъщи! — нареди и осмината тръгнаха в галоп, жадувайки за вълнени одеяла.