Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (7)

Седма глава

Когато Анна видя „Санта Каталина“ за първи път, тя беше запленена от високите, клонести дървета, къщата в колониален стил и безбрежната степ — сърцето й подсказваше, че тук ще бъде щастлива. Гленгариф сякаш беше останал в друго измерение, а тя беше прекалено развълнувана, за да страда от раздялата с родителите си, или задето беше наскърбила горкия Шон ОʼМара.

Когато напусна Лондон, есента обагряше листата на дърветата в златисто, а в Буенос Айрес беше лято, защото сезоните в Аржентина са обратни на тези в Европа.

На аерогарата ги чакаше нисичък човек с лъскави кафяви очи и асиметрична усмивка. Изчака да вземе багажа им от лентата и ги поведе навън, под горещото ноемврийско слънце, после отиде да докара колата. Пако го изчака да сложи куфарите в багажника и каза:

— Естебан, запознай се с годеницата ми, сеньорита ОʼДуайър.

Анна, която в Лондон беше понаучила испански, срамежливо се усмихна на Естебан и му подаде ръка. Той здраво стисна дланта й и любопитно я изгледа. По-късно тя попита Пако защо всички я зяпат, той обясни, че е заради червеникавата й коса — нещо почти невиждано в Аржентина.

Докато пътуваха към Буенос Айрес, Анна допря глава до спуснатото стъкло на колата — надяваше се ветрецът да разхлади пламналото й лице.

Буенос Айрес я плени от пръв поглед. Заприлича й на европейските градове, чиито снимки беше виждала във фотоалбумите, например Париж или Мадрид. Около площадите се издигаха чинари и палми, в парковете растяха екзотични цветя и храсти. Дори асфалтът сякаш беше разцъфтял, защото беше посипан с лилавите цветчета от големите дървета жакаранда. На масичките, наредени на прашните тротоари пред кафенетата, седяха хора, пиеха чай или играеха на карти. Пако обясни, че когато в края на XIX век предците им емигрирали от Европа, те се опитали да пресъздадат атмосферата на Стария континент, за да прогонят неумолимата носталгия.

— Освен че изпитваме носталгия, ние сме и непоправими романтици — добави.

Анна любопитно наблюдаваше сцени от ежедневието на жителите на големия град: по неравните тротоари царствено пристъпваха красиви дългокоси жени със смугли лица, зяпани похотливо от смугли тъмнооки мъже, влюбени двойки на масичките пред кафенетата или на скамейки в парка се държаха за ръце и се целуваха. В този град сякаш всички се целуваха.

Автомобилът влезе в подземен гараж на „Авенида Либертадор“, където усмихната прислужница вече чакаше, за да помогне с багажа. Щом зърна Пако, тя се просълзи и се втурна да го прегърне:

— Сеньор Пако, изглеждате чудесно! Явно туй, че бяхте в Европа, ви е подействало добре. Я се вижте какъв сте хубавец! — Тя извърна очи към Анна. — О, това сигурно е годеницата ви. Тук всички умират да се запознаят с нея. — Подаде й пухкавата си ръка и Анна се здрависа с нея. Не беше разбрала нито думичка, защото жената говореше прекалено бързо.

— Скъпа, това е нашата прислужница Есмералда. Нали е голяма чаровница? — добави и й намигна. — Анна се усмихна и двамата се качиха на асансьора. — Бях на двайсет и четири, когато заминах за Лондон, и тя не ме е виждала цели две години. Сега навярно ще разбереш защо е толкова развълнувана.

— Близките ти не са ли тук? — плахо попита тя.

— Не, разбира се. Днес е събота, а ние никога не прекарваме в града уикендите. И ние с теб ще отидем в ранчото. Ще вземем най-необходимото, Есмералда ще се погрижи за другия ни багаж.

Апартаментът беше голям и просторен. Прозорците в дневната гледаха към парка, където влюбени, седнали под големите дървета, огрени от утринното слънце, се смееха и си разменяха милувки. Пако заведе Анна в малка, боядисана в синьо стая, декорирана в английски стил — завесите, кувертюрата на леглото и възглавничките бяха с флорални орнаменти. През прозореца се виждаха покривите на по-ниските сгради и реката отвъд тях. Пако застана до Анна и я прегърна през раменете:

— Това е Ла Плата — най-широката река в света. Тя е и границата ни с Уругвай. Ето там е квартал Ла Бока, построен до устието на реката от италианските заселници. Непременно ще те заведа там. Италианските ресторанти са чудесни, а къщите са боядисани в ярки цветове. Ще отидем и в Сан Телмо, старата част на града, и ще танцувам с теб танго по калдъръмените улици. Ще се разхождаме по брега на река Костанера, ще се държим за ръце, ще се целуваме, а после…

— Какво? — кокетно се засмя тя.

— После ще се върнем у дома и ще се любим в брачното ни легло.

Анна гърлено се засмя, припомняйки си дългите нощи, през които се целуваха и тя едва сдържаше страстта си, възпламенена от целувките и от ласките му. Винаги се отдръпваше в решителния момент, защото майка й я беше научила да се пази за първата брачна нощ.

Пако беше старомоден и кавалер до мозъка на костите си и макар болката в слабините му да беше нетърпима, той уважаваше желанието на Анна да запази девствеността си до сватбата.

Анна извади от куфара летните си дрехи и остави на Есмералда да разопакова багажа й, както беше наредил Пако. Взе душ и облече дълга рокля на цветя. Докато чакаше Пако, обиколи апартамента и разгледа поставените в сребърни рамки черно-бели семейни снимки. На една бяха родителите на годеника й — Ектор и Мария — Елена. Бащата беше висок, смугъл, с орлов нос, майката — дребничка, русокоса, с меланхолични светлосини очи и сърдечна усмивка. Изглеждаха много елегантни и горди. Анна се надяваше, че ще я харесат. Спомни си предупреждението на леля Дороти, че те сигурно ще искат синът им да си вземе жена от „тяхната класа“. В Лондон се чувстваше толкова самоуверена, но сега я плашеше мисълта, че й предстои да пристъпи в този бляскав нов свят. Макар да си придаваше важност, всъщност беше момиче от забутано ирландско градче, с наивни мечти за величие.

След малко Пако слезе по стълбището.

— Само това ли ти е багажът? — попита, като видя, че годеницата му държи само един малък куфар.

Тя кимна. По принцип гардеробът й беше доста оскъден, а летните й дрехи бяха съвсем малко. Пако сви рамене:

— Добре, да тръгваме.

В гаража ги чакаше светлосин мерцедес с гюрук; мощният му двигател изръмжа като звяр и автомобилът се понесе по улиците на Буенос Айрес. „Ако можеха да ме видят братовчедите, щяха да пукнат от завист“ — помисли си Анна. Родителите й обаче щяха да се гордеят с нея. За първи път, откакто се беше сбогувала с тях, си спомни лицата им, набраздени от сълзите. За миг изпита толкова силна носталгия, че сърцето й се сви, но когато мерцедесът се устреми по извънградското шосе и вятърът развя косата й, тя забрави родния град и родителите си.

Пако й беше разказал, че има трима братя. Най-големият, Мигел, бил смугъл като баща си и женен за Чикита, която щяла много да допадне на Анна. Нико също бил смугъл, но бил наследил сините очи на майка си. Жена му се казвала Валерия и за разлика от Чикита била доста дръпната, но като се опознаели, сто на сто щели да се сприятелят. Най-малкият брат Алехандро още не бил женен, но излизал с някоя си Малена, която според писмата на Мигел била една от най-красивите жени в града.

— Не се безпокой — беше й казал Пако. — Бъди естествена, бъди себе си и те ще те обикнат, както те обичам аз.

„Санта Каталина“ приличаше на оазис в края на дълъг и прашен път. Мария — Елена беше чула познатия шум от двигателя на мерцедеса и беше излязла да посрещне сина си и годеницата му. Носеше бял панталон с басти и с копчета на глезените (не след дълго Анна научи, че този тип панталон е копие на традиционните панталони на гаучосите) и бяла блуза с V-образно деколте. Около кръста си беше препасала широк кожен колан, украсен с блестящи сребърни монети. Русата й коса беше прибрана на нисък кок.

Прегърна сина си, после обгърна с длани лицето му, загледа се в очите му и бързо заговори на испански — Анна не разбра нито дума, но знаеше, че майката изрича радостни слова.

После тя се приближи до годеницата на сина си, вежливо я разцелува и на развален английски я приветства с добре дошла.

Последваха я в къщата и когато Анна влезе в прохладната дневна, пълна с непознати хора, краката й се подкосиха. Всички бяха вперили очи в нея, всички я изучаваха, сякаш искаха да преценят дали е достойна за Пако. Той пусна ръката й и близките му се занадпреварваха да го прегърнат, защото не го бяха виждали цели две години. За няколко секунди, които й се сториха цяла вечност, тя се почувства изоставена. Тъкмо когато си помисли, че не може да издържи повече, Мигел се приближи до нея, съчувствено й се усмихна и каза:

— Ще те запозная със семейството. Знам, че си изплашена. Поеми си дълбоко въздух и ще издържиш. — Говореше английски като брат си, с очарователен акцент. Окуражаващо я стисна за рамото и жестът му я успокои. Нико и Алехандро учтиво й се усмихнаха, обаче щом се обърна с гръб към тях, усети, че продължават да я гледат и чу как говорят по неин адрес — по-скоро интуицията й го подсказа, понеже не разбра нито дума. Валерия, притежаваща царствена красота, я целуна, без да се усмихне, и я огледа от главата до петите. Анна изпита облекчение, когато Чикита сърдечно я прегърна и я поздрави с добре дошла в семейството.

Изведнъж изтръпна, обля я студена пот: към нея се приближаваше Ектор — висок, властен, убийствено харизматичен. Когато се наведе да я целуне, тя усети миризмата на скъп одеколон. Пако много приличаше на него — имаше същото тясно лице и гърбав нос — обаче бе наследил благото изражение на майка си, сините й очи и русата й коса.

— Добре дошла в „Санта Каталина“ — каза Ектор — говореше английски почти без акцент. — Доколкото разбрах, за първи път си в Аржентина. Бих искал да поговоря насаме със сина си, нали не възразяваш да правиш компания на съпругата ми?

— Разбира се, с удоволствие — смотолеви Анна. Ах, как й се искаше Пако да я отведе обратно в Буенос Айрес и да остане насаме с него!

— Ела да седнем навън — любезно предложи Мария — Елена. „Да, на терасата, където ще могат да ме разгледат по-добре“ — помисли си Анна.

* * *

— За бога, Пако! — възкликна баща му и поклати глава. — Красива е, няма спор, но само я погледни — прилича на подплашен заек. Мисля, че си постъпил нечестно спрямо нея, като я доведе тук.

Лицето на Пако пламна, сините му очи потъмняха от гняв и станаха почти виолетови. Знаеше, че разговорът ще е неприятен, очакваше го още когато предложи на Анна.

— Татко, нима си изненадан, че е изплашена? Не говори испански и всички я гледат като под микроскоп, сякаш да преценят дали е достойна за мен. Е, аз няма да допусна някой да ме разубеди!

— Виж, знам, че си влюбен и се радвам за теб, обаче любовта не е най-важното в един брак. Анна е обикновено момиче от Ирландия. Смяташ ли, че постъпваш справедливо, като я пренасяш в нашия свят, тъй непознат и чужд за нея? Нима мислиш, че ще се приспособи?

— Да, мисля. Защото ще й помогна. Защото ти ще й помогнеш. Ще помолиш всички от семейството да й помогнат да се почувства като у дома.

— Не е достатъчно! Не си ли даваш сметка в какво общество живеем? Всички ще я преценяват и ще й намират дефекти. Толкова красиви момичета има в Аржентина, защо не избра едно от тях? — гневно извика Ектор.

— Обичам Анна, защото не прилича на тях. Да, наивна провинциалистка е и не е от нашата класа, но тъкмо затова се влюбих в нея. Дайте й малко време да свикне и когато престане да се бои, ще разберете защо я обичам и също ще я обикнете.

Въпреки че беше скептичен, Ектор неохотно кимна:

— Да бъде твоето. Не мога да ти попреча да се ожениш за нея. Дано обаче си даваш сметка какво правиш. Вече си достатъчно зрял, за да преценяваш сам. Боя се, че грешиш, дано не се окажа прав.

— Не греша, ще видиш.

Двамата се прегърнаха и се разцелуваха, както правеха след всеки спор, после отидоха при другите на терасата.

* * *

Анна веднага се привърза към Чикита и Мигел, които радушно я приеха в семейството. Докато я развеждаше из ранчото, Чикита й каза:

— Не се притеснявай от Валерия. Ще те обикне, като те опознае. Разбери, че всички очаквахме Пако да се ожени за аржентинка, затова някои още не могат да те приемат. Повярвай, че скоро нещата ще си дойдат на мястото и ще си щастлива тук.

Тя се зае да преподава испански на Анна — обясни й граматичните разлики между езика, който говорят в Испания, и в Аржентина, и търпеливо я поправяше, когато грешеше.

През седмицата Анна и Пако живееха в Буенос Айрес заедно с родителите му. Отначало всички се чувстваха неловко, особено когато сядаха на масата за обяд и вечеря, но щом испанският на Анна се подобри, същото се случи и с взаимоотношенията й с Ектор и Мария — Елена. Пако започна работа във фирмата на баща си, а Анна продължи да учи испански и да посещава курс по история на изкуството. Изпитваше ужас от уикендите, когато цялото семейство се събираше в ранчото, най-вече защото усещаше враждебността на Валерия. Призляваше й само като я видеше — чернокоса, с аристократични черти и с неподражаема елегантност и с презрително изражение към „по-нисшата класа“. Видеше ли я да седи до басейна с приятелките й, знаеше, че я одумват. Презрителните им погледи върнаха в паметта й горчивите спомени за подигравките на братовчедите й в Ирландия. В Гленгариф можеше да потърси убежище сред зелените хълмове, а тук нямаше къде да се скрие. Не можеше да се довери на Пако, не искаше да хленчи пред Чикита, която беше станала нейна вярна приятелка и съюзница. Никога не забравяше съвета на баща си да крие чувствата си и да не проявява слабост, понеже хората може се възползват. В този случай беше напълно прав.

— Тази е втора Ева Перон! — тросна се Валерия, когато Нико я упрекна, задето се държи така студено с Анна. — Смотана провинциалистка, която иска да се намърда сред висшето общество, като се натрапи в семейството ти. Нима не го разбираш?

— Разбирам, че Пако я обича — кисело отвърна той.

По това време Перон се беше превърнал във всевластен тиранин. Подкрепян от военните, той контролираше пресата, радиото и университетите. Ева, наричана Евита от милионите нейни привърженици, използваше общественото си положение, за да играе ролята на съвременен Робин Худ, и пред приемната й се виеха дълги опашки от хора, дошли да я помолят за услуга. Тя приемаше като лична мисия да облекчи живота на бедните, който познаваше от първа ръка, и с удоволствие вземаше от богатите, за да раздава на безпаричните.

— Нека си я обича — заядливо промърмори Валерия. — Но Анна наистина е втората Ева Перон и вашите не бива да й позволяват да си разиграва коня.

— Бъди по-благосклонна, постави се на нейното място, дай й възможност да те опровергае.

Валерия само прехапа устни, питайки се защо мъжете виждат само красивото лице, а не характера на жената.

* * *

Най-неочаквано една абсурдна ситуация помогна за приобщаването на Анна към новото й семейство. Беше горещ следобед, всички седяха около басейна и пиеха плодови сокове, поднасяни от камериерки със сини униформи. Диего Браун, приятел на Мигел, беше дотолкова зашеметен от красотата на годеницата на Пако, че най-безсрамно започна да флиртува с нея.

— Anna, por qù no te bañás? — подвикна й от басейна.

Тя разбра какво й казва: „Ана, защо не дойдеш да поплуваме?“

— Porque estoy caliente — отговори, искайки да каже, че не й се влиза в студената вода, защото й е приятно под слънцето, обаче всички се разсмяха. Тя безпомощно погледна Чикита, която обясни:

— Знаеш ли какво каза току-що? „Аз съм похотлива“ — май това е точният превод.

В първия момент Анна не реагира, после смехът на Чикита й подейства заразно и самата тя се запревива от смях. И за първи път почувства, че принадлежи към многобройния клан. Стана и заяви — без да я е грижа дали изреченията й са граматично правилни — че в такъв случай май е по-добре да поплува, за да си освежи ума.

Този момент беше преломен в живота й, защото осъзна, че единственият начин да им стане симпатична, е да проявява чувството си за хумор. Мъжете престанаха да й се възхищават от разстояние и все я поднасяха заради лошия й испански, а жените се нагърбиха не само да й помогнат да се справи с езика, а и с нежеланото внимание от страна на силния пол. Научиха я, че трябва да внимава със самоуверените и безсрамни господа от латинската раса, защото дори омъжена няма да е в безопасност от тях. Анна обаче открай време не се затрудняваше да отблъсква нежеланите ухажори и след като възвърна самоувереността си, отново започна да проявява твърдия си характер.

Чак тогава Валерия осъзна, че Анна не е безпомощна и глуповата провинциалистка и че може да хапе като усойница. Не се стесняваше да изказва мнението си, дори веднъж по време на обяда дръзна да противоречи на Ектор пред цялото семейство и за радост на Пако го обори. Равносметката малко преди сватбата беше, че макар да не е спечелила обичта на цялото й ново семейство, поне всички са започнали да я уважават.

* * *

Сватбената церемония се състоя в приказните градини на „Санта Каталина“, поканени бяха триста души. Заобиколена от непознати хора, Анна Мелъди ОʼДуайър беше като приказно видение с воал, украсен с цветчета и пайети. Докато вървеше под ръка с изискания Ектор Соланас, тя си мислеше, че сякаш като по магия се е пренесла в книга с приказки, каквито обичаше в детството си. Всички я гледаха и изразяваха възхищението си от красотата й. Тя беше излязла от пашкула и вече не беше изплашеното момиче, пристигнало в Аржентина преди три месеца, а прелестна пеперуда. А когато си размени брачните обети със своя принц, повярва, че приказки като тази наистина завършват щастливо.

На сутринта преди церемонията получи телеграма от семейството си — родителите й и леля Дороти й пожелаваха щастлив семеен живот и добавяха, че им липсва. Анна я прочете, докато Енкарнасион вплиташе в косата й жасминови цветя, после я сгъна и я пъхна в едно чекмедже, сякаш така слагаше точка на предишния си живот.

Първата им брачна нощ беше нежна и вълнуваща — тъкмо както си я беше представяла. Когато най-сетне останаха сами сред тайнството на мрака, тя дари на съпруга си онова, което толкова дълго му беше отказвала. Тръпнейки, му позволи да я съблече, а той целуваше всеки сантиметър от голата й плът, разкрила се пред очите му. Под бледите лъчи на луната, проникващи през пролуките в завесите, тялото й блестеше като перла.

Пако бе възхитен от начина, по който тя му позволи да изследва доскоро забранените места, и му се отдаде всецяло. С всяка милувка, с всяко докосване й се струваше, че душите им се сливат и че чувствата й към Пако са много по-възвишени от обикновената плътска наслада.

* * *

Отначало не изпитваше носталгия по родината, не скърбеше за раздялата със семейството си, защото беше въвлечена във вихъра на безкрайно вълнуващ живот. Като съпруга на Пако Соланас можеше да притежава каквото си пожелае, освен това всички я уважаваха и скромният й произход отдавна беше забравен. Харесваше й да приема гости в разкошния апартамент в Буенос Айрес, защото винаги беше център на вниманието. Хората от висшето общество в града я бяха приели, сякаш принадлежността й към фамилията Соланас я беше издигнала на пиедестал. Беше чужденка и й прощаваха почти всички гафове. Пако много се гордееше с нея, защото тя се отличаваше от всички в този град, подчиняващ се на строги обществени норми. Дори отначало й прости надменното отношение към прислугата — Анна явно си представяше, че всички от висшата класа се държат така с камериерките и с готвачките. Надяваше се, че тя ще се поправи, след като наблюдава поведението на съпругите на братята му. Накрая обаче беше принуден да я посъветва — насаме, разбира се — да се отнася с повече уважение към хората от персонала. Анна се нацупи и не му продума три дни. За първи път той почувства раздразнение — тези настроения не бяха типични за „Анна Мелодия“, в която се беше влюбил в Лондон.

Анна откри, че разполага с повече пари дори от граф Монте Кристо. За да докаже, че не е загубенячка от Ирландия и за да се разсее, обиколи скъпите магазини по Авенида Флорида, за да си купи подходяща дреха за тържеството по случай рождения ден на свекъра си. В малък бутик намери много ефектна рокля и след като я купи, за първи път от пристигането си в Аржентина си възвърна жизнерадостта.

Обаче още щом влезе в апартамента на Ектор и Мария — Елена и видя как са облечени другите жени, разбра, че е направила погрешен избор — роклята беше с прекалено голямо деколте и твърде крещяща, накратко, неподходяща за елегантно семейно празненство. Идваше й да потъне в земята от срам, когато Ектор се приближи до нея и й подаде голям шал:

— Загърни се, за да не настинеш.

Тя му благодари и почти на един дъх изпи чаша вино. По-късно Пако й каза, че макар и неподходящо облечена, пак е била най-красивата жена на празненството.

* * *

Когато Рафаел Соланас (по прякор Рафа) се появи на бял свят през зимата на 1951-ва, Анна вече се чувстваше приета от семейството. Всички се радваха, че детето е момче. Беше толкова русо и с толкова светла кожа, че приличаше на маймунка албинос, но за Анна беше най-прекрасното същество на света.

Пако я посети в болницата и й благодари, задето го е дарила със син, нежно целуна ръката й и сложи на пръста й златна халка с диаманти и рубини, символизираща вечна обич. Каза й, че се гордее с нея, но премълча как се надява грижите за детето да запълнят времето й с още нещо, освен с обикаляне на модните магазини.

Мария — Елена й подари медальон със смарагди, принадлежал на майка й, а Ектор погледна бебето и заяви, че то прилича на майка си, но е гръмогласно като истински Солано.

Анна телефонира на майка си и Имър много плака. Повече от всичко искаше да е до дъщеря си и сърцето й се късаше при мисълта, че може би никога няма да види внука си. Наложи се Дороти да вземе слушалката и да „превежда“ на Анна думите на майка й.

Дърмот я попита дали е щастлива и обичана. Разговаря и с Пако, който го увери, че всички от фамилията обичат Анна. След разговора заяви, че се е успокоил, обаче леля Дороти кисело промърмори:

— Мен ако питате, не говореше като нашата Анна. Май са я… укротили. Да, това е точната дума. Изглежда, Аржентина й действа положително.

* * *

Анна имаше всичко, за което би могла да мечтае… освен едно. Колкото и да подражаваше на хората около себе си, не можеше да се отърси от чувството за неадекватност. В края на септември, когато настъпи пролетта и пампасите се покриха с висока тучна трева и полски цветя, пред нея изникна друго препятствие към най-голямата й цел — усещането за принадлежност към фамилията Солано и висшето аржентинско общество.

Харесваше всички местни животни, но открай време не обичаше конете, дори получаваше алергия от тях. Скоро обаче разбра, че животът в „Санта Каталина“ е неразривно свързан с играта на поло. Всички яздеха, автомобилите бяха ненужни, защото повечето пътища между именията бяха пътеки, проправени през високата трева. Разговорите винаги се въртяха около полото, обсъждаха се победите и причините за загубите, конете и снаряженията им. Мъжете играеха почти всяка вечер. Жените седяха на тревата и наблюдаваха как техните съпрузи и синове галопират нагоре-надолу по игрището, за да вкарат топката във вратата на противниковия отбор. Според Анна тази игра беше глупава, безсмислена и не си струваше усилието.

* * *

Аугустин Пако Соланас се роди през есента на 1954-та. За разлика от брат си беше тъмнокос и със смугла кожа. Пако заяви, че бил копие на дядо си. Този път подари на съпругата си златна халка с диаманти и сапфири. Само че помежду им имаше студенина, каквато липсваше преди.

Анна изцяло се посвети на двамата си синове, въпреки че Соледад, младата племенница на Енкарнасион, можеше да се грижи за тях. Беше необходима на тези крехки същества, за тях майка им беше всичко и обичта им към нея беше безусловна. А за нея те бяха целият свят, всичко останало престана да съществува. Така и не усети как постепенно се отчужди от съпруга си, докато накрая той се превърна в смътен силует на фона на живота й като майка. Пако започна да се прибира от работа късно вечерта, сутрин излизаше, преди тя да е станала. През уикендите в „Санта Каталина“ двамата разговаряха помежду си със студена учтивост. Понякога Анна се питаше защо вече не се шегуват и не се смеят, защо отношенията им са обтегнати. Сега разговаряха само за децата си.

Пако не смееше да признае пред никого, че може би е сгрешил, че може би иска твърде много, очаквайки Анна да се приспособи към живот и традиции, които са й чужди. С отчаяние наблюдаваше как Анна Мелодия, в която се беше влюбил, постепенно изчезва под лустрото на жена, която се опитва да избяга от истинската си същност, как пламенният й характер и вроденото й чувство за независимост помръкват и как тя се превръща във вечно намусена и мрънкаща персона. Беше жертвала забележителните си качества, които толкова му допадаха, за изтънченост, прилягаща й като зле скроена рокля. Пако знаеше, че тя е страстна жена, но колкото и да се опитваше нощем да възпламени страстта й, те вече не се любеха, а само правеха секс. Искаше му се да сподели тревогите си с майка си, но беше твърде горд, за да признае, че може би е трябвало да остави Анна Мелъди ОʼДуайър в родната й Ирландия и да спести на двама им душевното страдание.

Когато през есента на 1956-а София Имър Соланас се появи на бял свят, студенината между Анна и Пако беше прераснала в пълно отчуждение. Двамата почти не си говореха. Мария — Елена се питаше дали раздялата със семейството й не влияе зле на Анна, затова предложи на Пако да купи самолетни билети на родителите й и те изненадващо да се появят в „Санта Каталина“. Отначало той беше против плана — може би Анна щеше да си каже, че е действал зад гърба й — обаче майка му заяви:

— Ако искаш да спасиш брака си, мисли по-малко и действай повече.

Накрая той отстъпи и телефонира на Дърмот. Подбираше думите си внимателно, за да не нарани гордостта му. Дърмот и Имър приеха с благодарност щедрия му дар. Леля Дороти беше безкрайно разочарована, но се опита да се прикрие, като шеговито подхвърли на сестра си:

— И да не забравиш нито една подробност, иначе няма да ти проговоря до края на живота си.

Дърмот не беше пътувал по-далеч от Брайтън, Имър се страхуваше да пътува със самолет, но при мисълта, че ще видят скъпата си Анна и внучетата, и двамата загърбиха страховете си. Пристигнаха в Буенос Айрес след 40-часово пътуване с междинни кацания в Женева, Дакар, Рио и Монтевидео.

Когато Анна се върна в „Санта Каталина“ с мъничката София, увита в светлобежов дантелен шал, родителите й я чакаха на терасата. Тя подаде бебето на усмихнатата до уши Соледад и изтича да ги прегърне. Те бяха донесли подаръци за шестгодишния Рафаел и малкия Аугустин, както и албума със старите снимки на Имър, предназначен за Анна. Пако и близките му тактично ги оставиха насаме за няколко часа, през които тримата говориха непрекъснато, плакаха и се смяха, както могат само ирландците.

Имър се трогна, когато дъщеря й се поинтересува какво е станало с Шон ОʼМара — прие го като доказателство, че Анна не е безсърдечна егоистка, както твърдеше Дороти. Разказа й, че той се е оженил и че, както разбрала от родителите му, доста му било провървяло. Имал и дете, само дето Имър не беше сигурна дали е момче или момиче. Анна печално се усмихна и промълви, че се радва за него.

Имър и Дърмот на мига обикнаха внуците си и децата — тези чисти души — им отвърнаха със същото. Само че след като радостта на Анна от пристигането им се поизчерпа, тя тайно започна да се срамува от тях, от провинциалните им дрехи и маниери. Отначало Дърмот пазеше поведение, но после се поотпусна и вечер, след като изпиеше няколко чаши скъпо ирландско уиски, езикът му се развързваше, грижливо сресаната му коса щръкваше, лицето му се зачервяваше и той запяваше прочутата балада за младия Дани. В тези моменти на Анна й идваше да потъне в земята, искаше й се родителите й никога да не бяха идвали в Аржентина.

След четири седмици се сбогува с тях. Когато прегърна майка си, не подозираше, че я вижда за последен път. Имър обаче знаеше, защото беше наследила ясновидските способности на баба си. След две години почина.

Анна изпитваше смесени чувства; мъчно й беше, задето си заминават, но и не съжаляваше. Изминалите години бяха разрушили връзката й с тях — тя се беше издигнала, а те си бяха останали същите. Сигурна беше, че сега семейството на съпруга й ще я презре заради плебейския й произход… а толкова се беше старала да се превърне в истинска дама. Само че Пако и родителите му харесаха благата Имър и пленителната й усмивка, а цялото семейство обожаваше ексцентричния Дърмот. Сянката, която съществуваше само в мислите на Анна, постепенно се уголемяваше, заплашвайки да унищожи най-милото й.

* * *

След две години, когато случайно откри в джоба на Пако хотелска сметка, разбра, че съпругът й търси утеха в прегръдките на друга жена и обвинява за изневярата си нея, Анна, задето го е отблъснала и изолирала от живота си. За първи път се замисли дали той няма право. И много бързо стигна до отговора.