Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (48)

Четирийсет и осма глава

Вторник, 11 ноември 1997 г.

На другата сутрин, след като си поговори с Мария, София отиде да навести дядо ОʼДуайър. Остави цветя до надгробната плоча, покрита с мъх и плесен, докосна надписа, издялан в камъка, и сякаш чу думите на дядо си: „Животът е като училище — не е лесно да го изживееш, целта е да си извлечеш поука“. Горчива поука бе нейната.

Изправи се и се обърна, за да тръгне обратно към къщата, но измежду дърветата като призрак се появи Анна с широк бял панталон и бяла блуза, с разпусната коса. Изглеждаше състарена. Като наближи, каза на английски:

— Сигурно ще ме обвиниш, че не поддържам гроба.

— Напротив. На дядо щеше да му хареса — мразеше подредените неща. И тези цветя надали ще забележи, помня как ги „стрижеше“ с градинарската ножица. Липсва ли ти? — добави нерешително.

— Да. — Анна въздъхна и замълча, все едно искаше да каже нещо и търсеше най-подходящите думи. — За много неща съжалявам, София — подхвана колебливо — но най̀ ми е мъчно, задето изгубих семейството си.

— Нали дядо живееше тук?

— Друга ми е мисълта. Съжалявам, че избягах, че напуснах близките си — промълви, без да погледне дъщеря си в очите.

— Как така си избягала от тях? Защо?

— Вероятно защото исках по-охолен и по-вълнуващ живот. Бях разглезена егоистка, въобразявах си, че заслужавам повече. Мислех си, че с течение на времето скръбта и обидата ще избледнеят, ала и сега се чувствам като преди четирийсет години. Само външно съм променена и вече съм възрастна жена.

— Кога започна да съжаляваш?

— Малко след като те родих, нашите ми дойдоха на гости. Тогава осъзнах колко сме се отчуждили. Мисля, че те никога не го превъзмогнаха. После ти започна да повтаряш грешките ми, затова се стараех да ти попреча — на всяка цена. Но ти избяга от семейството си.

— Не исках да се разделя с вас за толкова дълго! — запротестира София и се просълзи. Как да й обясни какво беше чувствала, как да я накара да разбере?

— Знам, знам. Горделива си… също като мен, уви. Съжалявам, че бях толкова сурова с теб…

— Не говори така — прекъсна я София, смутена, че майка й разголва душата си пред нея. — Не си на изповед.

— Не ме прекъсвай. Не ме разбираш, нито аз — теб. Обаче това не пречи да сме приятелки. Ела да поседнем… И така, когато се омъжих за баща ти, аз си мислех, че ще е лесно да започна нов живот в красива страна с човека, в когото бях влюбена. Само че грешах. Нещата никога не са толкова прости, а пък аз бях най-злия си враг. Осъзнавам го едва сега и си давам сметка колко е бил прав баща ми, когато казваше, че с настъпването на старостта хората помъдряват. Съжалявам, че тогава не му обръщах внимание…

Анна млъкна за няколко секунди, после тръсна глава. Беше решила да се сдобри с дъщеря си, не биваше, не можеше да се откаже. Дълбоко си пое въздух и приглади косата си.

— Виж, не очаквам да ме разбереш. Човек не разбира собствените си чувства и какво ги е породило, камо ли чуждите. Ала аз така и не се приспособих към живота в „Санта Каталина“ и в тази страна. Опитах се, но не бях подготвена за живот, който се върти около конете, и за темперамента на хората тук. Тукашното общество трудно приема външни хора и колкото и да се опитвах, останах извън борда. Отказвах да призная пред себе си, че ми липсват зелените хълмове на Гленгариф и милата ми майчица, която изоставих. Знам, че е в рая, и се моля да ми прости.

София не смееше да гъкне, за да не прекъсне изповедта й. Помисли си, че ако навремето Анна бе тъй откровена с нея, може би наистина щяха да са приятелки.

— Завиждах ти, София.

— Ти? На мен?

— Да, защото всичко ти се удаваше с такава лекота. Исках да ти подрежа крилете и да ти попреча да летиш, защото аз не можех да полетя.

— Чакай, мамо! Исках да ме забележиш, затова понякога се държах лошо. Ти се интересуваше само от братята ми…

— Вярно е. Напразно се опитвах да намеря допирни точки с теб.

— Така и не се сближихме. След като заживях в Лондон, исках да нараня и теб, и татко. Исках да страдате за мен, за да осъзнаете, че ме обичате, че… — Сълзите задавиха София и тя не можа да продължи.

— Седни до мен, София. Позволи ми да ти кажа колко съжалявам за миналото и как си давам сметка, че може би това е последната възможност да ти се извиня за стореното. — Прегърна дъщеря си и притисна лице до нейното. — Обичам те, и то много. — Позасмя се тъжно и добави: — Как да не обичам собствената си дъщеря?

— И аз те обичам, мамо — подсмръкна София.

— Най-великото от всички християнски учения е за опрощението. И ние с теб трябва да се научим да прощаваме.

— Ще се постарая. А ти се опитай да простиш на татко.

Анна я притисна до себе си и въздъхна:

— Имаш право. Ще се помъча да простя и на него.

* * *

По-късно същия ден София отиде на езда с Фернандо и със Санти, но от ума й не излизаше изповедта на Анна. В един момент се огледа и внезапно си даде сметка, че и нейното място вече не е тук; каква ирония — завистта на майка й бе причина за враждата им, а сега се бяха помирили заради усещането на София, че е чужденка в родината си и в „Санта Каталина“.

Сърцето й се късаше, като гледаше как Санти дава нареждания на Хавиер — за него младежът беше като Пабло — прислужник, нищо повече. Фернандо се държеше малко по-грубо, но не от лошо сърце, а защото подражаваше на баща си. Откъде биха могли да знаят, че Хавиер е син на единия и племенник на другия?

Беше й довел коня й и се беше усмихнал, но по същия начин се усмихваше и на другите от семейството. Беше си мечтала, че по някакъв мистериозен начин той ще почувства кръвната си връзка с нея, ала романтичните й бленувания нямаха нищо общо с действителността. Хавиер дори приличаше на Соледад и Антонио. Как ли щеше да изглежда, ако беше израснал с нея и със Санти? Не й беше писано да научи.

* * *

— Какво прави днес? — попита я Мария, когато след вечерята останаха сами на терасата. Изглеждаше много по-добре и дори седна на масата заедно с цялото семейство. Задухът беше нетърпим и сигурно щеше да завали, но двете жадуваха да си поговорят насаме.

— Отидох на гроба на дядо — отвърна София и мигом съжали, не биваше да говори за смърт пред нея. — А ти как си?

— Много по-добре. Всъщност за първи път не ми е зле, все едно не съм болна. Може би вашите молитви са ми помогнали… — Мария помълча, после тихо попита: — Какво смяташ да правиш?

— В какъв смисъл? — София се престори, че не я разбира, но също като Санти и братовчедка й умееше да чете мислите й.

— Не се прави, че не разбираш. В крайна сметка трябва да се върнеш у дома.

София преглътна — стори й се, че буца бе заседнала в гърлото й.

— Знам — промълви. — Само че сега не мога да мисля за това.

— Ще ти се наложи. Имаш съпруг и две дъщери. Не ги ли обичаш?

— Обичам ги, само че сега са толкова далеч!

— Санти също обича жена си и децата си.

— Не и колкото мен! — настоя София.

— Невъзможно е да те има. Нима не разбираш? — Мария хвана ръката й. — В момента и двамата се носите на крилете на любовта и живеете като насън. Но какво ще се случи, след като си отида? Санти ще се върне в Буенос Айрес — знаеш, че ръководи компанията. Животът тук ще тръгне постарому, ала къде е твоето място в този живот? Какво искаш, да избягате заедно ли? Да зарежете семействата си?

— Не! Да! Не знам…

— Бих дала всичко вие двамата да сте щастливи. Нямате право обаче да съсипвате живота на близките си. Нима е възможно да изградите щастието си върху нещастието на другите?

— Обичам го до полуда, Мария. Не мога да живея без него. Толкова страдах през изминалите години, няма да издържа, ако се повтори.

— Постъпи, както решиш — благо каза Мария. — Обаче си помисли върху онова, което ти казах.

София я прегърна и за пореден път се възхити от смелостта на тази жена — тъй крехка и същевременно тъй смела. Господи, колко я обичаше! Когато тръгна към къщата на родителите си, първите дъждовни капки се стекоха като сълзи по лицето й.