Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (23)

Двайсет и трета глава

Едуардо Маралди беше висок, слаб и много интелигентен млад човек. Сивите му очи издаваха всяка негова емоция. Ако не бяха скрити зад малките кръгли очила, щяха да показват открито какви са чувствата му на всеки, който погледнеше в тях. По време на първата му визита спокойният му глас и начинът, по който се опитваше да я успокои по време на прегледа, направиха много силно впечатление на Мария.

— Къде ви боли, сеньорита? — попита я и тя с изненада откри, че премълчава истината, за да не го разстрои. Беше свикнала с лекари, които проявяват ледено безразличие и не съчувстват на пациентите си.

След втората визита му разказа всичко за Факундо, дори неща, които беше премълчала пред майка си. Като например как се е възбуждал и свършвал върху нея, когато е бил пиян, тъй като не е искал да прави секс с нея, за да запази девствеността й до първата брачна нощ, но я опипвал навсякъде и й причинявал болка. Разказа му как я е карал да го докосва по начин, който за нея бил мъчителен. Как я е принуждавал да върши неща, които не е искала. Как я е плашел и същевременно е спечелил любовта й. Окуражена от благата му усмивка и от съчувственото му изражение, сподели с него най-съкровените си тайни — тайни, които не бе предполагала, че ще издаде пред някого. Той я прегърна през раменете и без да прекрачва фината граница между лекар и пациент, направи всичко възможно да я утеши.

— Сеньорита Соланас — каза й, след като тя се поуспокои — телесните ви рани ще заздравеят, дори белези няма да останат, и никой няма да разбере, че сте били наранена. Проблемът не е в тях. — Тя го погледна учудено. — Тревожат ме душевните ви рани. Има ли с кого да говорите вкъщи?

— Точно за това с никого не съм говорила.

— Ами майка ви? — попита той, спомняйки си стройната любезна жена, с която се запозна при първата си визита.

— Говорих с нея, но не както с вас. — Мария се изчерви и сведе поглед.

— Имате нужда от грижи и обич — каза лекарят.

Тя се изчерви още по-силно, надявайки се той да не забележи. Само че Едуардо забеляза руменината, обляла лицето й, и също се изчерви, изведнъж му стана горещо.

— О, имам много любещо семейство, доктор Маралди.

— За душевните рани е необходимо дълго време, за да заздравеят. Не очаквайте чудеса. Може изведнъж да изпаднете в депресия без видима причина. Възможно е да ви бъде трудно да започнете нова връзка. Просто бъдете търпелива и не забравяйте, че сте преживели нещо, което ще ви засегне повече, отколкото съзнавате.

— Благодаря, докторе.

— Ако искате да споделите, винаги можете да дойдете при мен — предложи той. Надяваше се, че Мария ще го посети.

— Ще дойда. Благодаря.

Тя излезе от кабинета и Едуардо наплиска лицето си със студена вода. Каза ли й истината? Изплаши ли я? Искаше да й признае, че ще се грижи за нея, но не можеше да покани пациентка на среща. Противоречеше на професионалната етика. От все сърце се надяваше, че Мария отново ще го посети.

* * *

На Мария й се искаше София да е тук. С нея можеше да говори открито, без преструвки. Господи, колко й липсваше! Често мислеше за нея, питаше се как живее, с кого е. Изпрати й още едно писмо, но Доминик й го върна с бележка, че София е заминала за Лондон и не знае адреса й. Мария не беше чак толкова глупава. Очевидно София не искаше семейството й да знае къде е. Наистина беше скъсала с всички, и то заради нея. Вината й тежеше. Хем й се искаше братовчедка й да се върне и да й обясни какво и защо е направила, хем изпитваше такъв срам, че предпочиташе никога повече да не я види. Знаеше, че никога няма да има приятелка като София.

През следващите два месеца мислеше за Едуардо по-често, отколкото очакваше. Лицето на Факундо постепенно избледня в съзнанието й и бе изместено от издълженото, аскетично лице на Едуардо. Надяваше се, че той ще я потърси, но това не се случи. Знаеше, че може да отиде в кабинета му под претекст да потърси медицински съвет, обаче се страхуваше, че ще я погледне с безразличие. Съмняваше се, че се е сетил за нея поне веднъж след последната им среща.

След това се случи нещо странно. Господ, или някой, който управлява съдбите ни, бе видял, че ако не се намеси, тези две кротки души никога няма да се намерят. Затова Той изпрати Едуардо на улицата, по която вървеше Мария на път за вкъщи след лекциите в университета.

Не гледаше къде върви и се сблъска с него. Двамата едновременно се извиниха, преди да вдигнат очи и да се познаят.

— Сеньорита Соланас! — възкликна Едуардо и тъжните му мисли се разсеяха като дим. Последните два месеца бяха изминали мъчително бавно и той беше изпаднал в депресия без видима причина. Изведнъж настроението му се подобри и той се усмихна… по-широко от обичайното за него.

— Доктор Маралди! — изненадано възкликна Мария. — Какво съвпадение!

— Щастливо съвпадение, нали? — Той поклати глава, сякаш не вярваше на късмета си.

— Моля ви, наричайте ме Мария — каза тя с пламнало лице. — И ако може, нека си говорим на „ти“.

— Казвай ми Едуардо — днес не съм твой лекар.

— Не, не си — отговори тя и се изкиска свенливо.

— Искаш ли да пием кафе или нещо друго? — попита той и бързо добави: — Сигурно нямаш време.

— О, имам — отвърна тя също толкова бързо.

— Хубаво, чудесно… Наблизо има симпатично кафене. Дай да ти помогна — настоя и Мария му подаде чантата си, която доста тежеше най-вече заради помагалото по история, което си беше купила днес.

В кафене „Калабрия“ беше прохладно, нямаше много посетители. Едуардо избра маса до витрината и учтиво дръпна стола, та Мария да седне. Когато сервитьорът се приближи, той поръча кафетата и две сладки.

— О, не, за мен не! И без това съм доста пълна — запротестира Мария.

Едуардо я погледна и си помисли колко е красива тъкмо заради сочното си тяло. Напомняше му за узряла праскова.

Мария забеляза изражението му и изненада себе си, като добави:

— Ами, добре, този път ще направя изключение.

Пиха кафе, после дойде време за обяда, после — за следобедния чай. Тръгнаха си чак в шест вечерта. Мария му разказа за София; всъщност му се изповяда. Той разбра постъпките й и намираше обяснение за всяка. Изглежда, имаше обширни познания по психология. Мария стигна дотам, че му разказа за любовната връзка между братовчедка си и брат си, беше сигурна, че той ще запази тайната.

— Сторих нещо непростимо — обясни тъжно. — Изгорих писмата на София. Сега горчиво съжалявам. Никога няма да си го простя. Защото изгубих най-добрата си приятелка и за малко щях да загубя и брат си.

Едуардо я погледна с дълбоко състрадание.

— Мислела си, че постъпваш правилно. Само че ние си вземаме поука от нещастията в живота, а не от щастливите моменти. Може би един ден, когато София е щастливо омъжена и има пет деца, ще ти благодари. Кой знае? Няма смисъл да съжаляваш за нещо сторено и непоправимо. Гледай напред — посъветва я той, свали очилата си и ги избърса.

— Значи не мислиш, че съм лоша? — попита Мария и се усмихна свенливо.

— Не, не мисля. Смятам, че си добър човек, който е сгрешил и… ами, всички грешим, нали? — Жадуваше да й каже, че е прекрасна и по душа, и по външност. Жадуваше да я обича с цялото си сърце, за да заличи всяка следа от тъга, вина и болка. Знаеше, че ще я направи щастлива, ако му даде възможност.

Сподели с нея, че преди време едва не се оженил. Когато тя го попита защо се е отказал, той откровено отговори, че нещо е липсвало — тръпка, усещане за близост…

— Наречи ме непоправим романтик — добави — но сякаш знаех, че ще обикна друга повече, отколкото обичах онази жена.

След този следобед започнаха с часове да разговарят по телефона, отидоха няколко пъти на кино и на вечеря, преди той да се осмели да я целуне. Мария си даваше сметка, че Едуардо не прибързва, за да не я изплаши; беше му благодарна, въпреки че й се искаше да я целуне още първия ден в кафенето. През тази паметна вечер той дойде да я вземе и й поднесе букет от полски цветя. След това я заведе в ресторант „Ла Костанера“, вечеряха на светлината на свещите и разговаряха безспир. След вечерята Едуардо предложи да се поразходят по брега на реката. Мария знаеше, че той ще я целуне, и изведнъж стана неспокойна и млъкна. Най-накрая той я хвана за ръка, спря, и се обърна с лице към нея.

— Мария…

— Да?

— Аз… аз исках да…

Беше истинско мъчение. Искаше й се да я целуне и да престанат да се преструват.

— Едуардо, всичко е наред. Искам да ме целунеш — промълви тя и затаи дъх, сепната от дързостта си. На него сякаш му олекна. За миг Мария се изплаши, че ще се почувстват неловко, но той обхвана с длани лицето й, допря треперещите си устни до нейните и я целуна с увереност, каквато тя не вярваше, че му е присъща. По-късно, когато сподели с него страховете си, той се усмихна гордо и й каза, че тя го е накарала да повярва в себе си.

Чикита и Мигел знаеха за всяка нейна среща с доктор Маралди. Вечер обсъждаха романтичната история. Преди да заспи, Чикита се молеше Едуардо да се грижи за дъщеря й и да й помогне да забрави противния Факундо. Когато двамата обявиха годежа си в края на лятото, Чикита прошепна благодарствена молитва, после се разплака и прегърна дъщеря си.

— Мамо, не знам дали го заслужавам — каза й Мария, когато останаха насаме. — Той е всичко, което бих пожелала. Мил, забавен, ексцентричен. Обичам го заради начина, по който му се разтреперват ръцете, когато държи чупливи предмети, и задето заеква, когато е нервен. Имам късмет, да, голям късмет. Само ми се иска София да беше тук да ме види. Щеше да е щастлива заради мен, знам го. Липсва ми, мамо.

— На всички ни липсва, скъпа моя. Липсва ни много.