Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meet Me Under the Ombu Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Санта Монтефиоре

Заглавие: Среща под магическото дърво

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-274-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8942

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и трета глава

София проследи с поглед Пако, който обърна кабриолета и потегли обратно към горичката. Като малка не се съмняваше, че родителите й са свързани чрез нещо по-важно от тях самите. Всички деца вярват, че родителите им живеят само заради тях, и макар отношенията с майка й да бяха обтегнати, не беше предполагала, че бракът на една семейна двойка може да е изпълнен с трудности и подводни скали. Всъщност не беше мислила за другиго, освен за себе си; беше твърде заета да се ожалва.

Горещината беше нетърпима, обедното слънце грееше безмилостно и тя присви очи. Беше и много влажно, цялата лепнеше. Щеше да е чудесно да вземе душ или да поплува в басейна.

Влезе в къщата. Тишината и хладината й подействаха успокояващо, след секунди очите й се приспособиха към полумрака. Откъм края на коридора долитаха приглушени гласове. Тя тръгна към стаята на Мария, но някой хвана ръката й, докато минаваше край една открехната врата и я дръпна в стаята. София се сепна, но преди да изкрещи, Санти впи устни в нейните. Въпреки абсурдната ситуация, изведнъж я напуши смях, ала горещите, чувствени устни на любимия й заглушиха смеха й.

— Обеща да дойдеш рано, къде беше? — прошепна той след малко.

— Татко ме заведе на разходка с кабриолета… Ох, гъделичкаш ме — промълви, когато Санти я целуна по шията.

— Чаках те цяла сутрин! Знаеш как да подлудиш някого.

— Санти, не беше нарочно. Татко искаше да останем насаме. Радвам се, че отидох.

Той пъхна ръце под роклята й и плъзна длани по тялото й. Докосването му мигом възпламени страстта й.

— Значи е минало добре? — прошепна й.

— Отново сме близки, Санти. Той не беше многословен, но се разбираме както преди.

Той запретна роклята до кръста й и я притисна до хладната стена:

— Искам те, Чофи. Сега, на мига!

— Не бива. Не и под един покрив с Мария — опита се да възрази тя, но желанието му сякаш се подсилваше от опасността някой да ги открие.

Пръстите му проследиха очертанията на тялото й, докоснаха най-тайните й местенца, докато тя не загуби и дар слово, и сили да го отблъсне. Задръжките й паднаха, стана безразсъдна; вече не я беше грижа дали ще ги заловят, защото сексуалната наслада бе прогонила всички други усещания. Благодарение на Санти отново се чувстваше млада, жизнена, самоуверена, отново беше момичето, което се беше опитала да забрави, също като миналото. Ласките му я подлудяваха, безсрамните му пръсти, докосващи най-съкровените й кътчета, я възбуждаха до лудост. А Санти искаше да вдъхва мириса й, да усеща вкуса й, да й се наслаждава — в похотта му имаше нещо почти животинско. Докато я обладаваше, светът извън малката стая престана да съществува.

— Не мога да отида в този вид при Мария — прошепна тя накрая.

— Шшшт. — Той запуши с длан устата й и двамата затаиха дъх: някой се приближаваше по коридора. София изтръпна. Вече виждаше ужасеното лице на Клаудия, разочарованието в погледа на баща си, представяше си как отново ще бъде прогонена позорно. Сърцето й биеше до пръсване, струваше й се, че ударите му ехтят из цялата къща. Обаче, който и да беше отвън, мина покрай вратата и стъпките заглъхнаха по коридора.

София се притисна към Санти. Той си пое дълбоко въздух и я целуна по челото:

— Извадихме късмет.

— Господи, какво правим?

— Онова, което очевидно не бива да правим. Да изчезваме оттук.

— Но аз дойдох да видя Мария, знаеш.

— Ами, добре, вместо нея, видя мен — усмихна се той и добави: — Да знаеш само на какво приличаш! Не можеш да се появиш в този вид.

— Къде да отидем? Все някой ще ни види.

Санти се позамисли, после каза:

— Отиди в банята, наплискай си лицето и се среши. Изглеждаш адски секси, като си така поруменяла и разчорлена, обаче Мария веднага ще се досети какво е станало. Ще се видим при нея.

— Добре.

— Изчакай да проверя дали е безопасно да излезем — прошепна той, но не помръдна. Обгърна с длани лицето й и пак я целуна. После хвана ръката й и я сложи отпред на панталона си. — Готов съм да започна отново.

Тя тихо се засмя.

— Глупчо, и ти не можеш да се появиш в този вид, обречени сме да останем тук.

Ситуацията беше абсурдна и двамата прихнаха. Имаше опасност да ги открият и всичко да отиде по дяволите, но се смееха като ученици. Най-накрая той пристъпи до вратата, открехна я и надникна навън.

— Хайде! — прошепна. На пръсти се прокраднаха по коридора. София се вмъкна в банята, той продължи към стаята на сестра си.

* * *

София се облегна на вратата да се съвземе. Още чувстваше ласките му, още бе възбудена. Зърна отражението си в огледалото и разбра какво имаше предвид Санти. Лицето й беше пламнало, очите й искряха. Приличаше на паднала жена. Странно, но това превъплъщение не я накара да изпита вина, дори й беше приятно. Изми си лицето и оправи косата си.

Очите на Мария светнаха, като я видя. Изведнъж София се почувства гузна, че си е позволила да се люби с брата на умиращата си братовчедка, и то на метри от нея.

Санти се беше настанил на едно кресло и отпиваше от чаша с вино; по изражението му не личеше да изпитва вина. Едуардо седеше на леглото на Мария. Клаудия я нямаше.

София поздрави Санти, като че ли не бяха се виждали от предишния ден. Когато се наведе да го целуне, той стисна два пъти ръката й — техният таен сигнал от едно време. И тя стисна неговата.

Едуардо се беше състарил и въпреки че се усмихваше, погледът му издаваше отчаянието му. Сърцето й се сви, отново я жегна чувството за вина. Как можа да се отдаде на удоволствие със Санти в този дом, изпълнен с печал?

Мария беше отпаднала, но щастлива. Поведоха разговор, избягвайки темата за страшната болест. Напук на всичко близките й се надяваха, че състоянието й ще се подобри, предпочитаха да си затварят очите за жестоката истина. Стана дума, че децата трябва да се върнат в Буенос Айрес, защото училищната година започваше. На Мария не й се искаше да се раздели с тях, но в техен интерес бе животът им да се върне в нормалното си русло. Щяха да заминат с Клаудия и нейните деца. София улови погледа на Санти, когато се спомена името на съпругата му, и почувства, че и той като нея изгаря от нетърпение да останат сами.

Мария лесно се уморяваше. Когато очите й започнаха да се затварят, я оставиха да поспи и решиха да седнат на терасата. Клаудия седеше на скамейката под верандата с дъщеря си, сгушена до нея като кученце. София й се усмихна, очаквайки хладен поздрав. За нейна изненада обаче погледът на Клаудия издаваше тревога, дори страх. Останалите се бавеха в къщата, сигурно си наливаха питиета, преди да излязат. Нямаше как, София трябваше да завърже разговор.

— Е — започна неуверено — значи тази вечер се връщаш в Буенос Айрес.

— Да. — Клаудия наведе очи. Настъпи неловко мълчание. София пристъпваше от крак на крак, чудеше се да седне ли, или да остане права.

— В кое училище са децата? В „Сан Андре“ ли? И аз учех там.

— Знам го от Санти. С него сме напълно откровени един с друг, казваме си всичко — заяви Клаудия, сякаш отправяше негласен намек.

— Да, да. Той сподели колко добра си била с него, колко сте щастливи заедно — изрече София през зъби.

— Не бих могла да мечтая за по-добър съпруг и по-добър баща за децата си. — Тя впери в София ледените си очи. — Ще остане тук заради Мария. Обожава я. Ще бъде неутешим, когато тя си отиде, но животът ще продължи. Предполагам, ти ще се върнеш при семейството си?

— Да, вероятно — промърмори София, макар повече от всичко на света да й се искаше да остане.

— Как ти се стори „Санта Каталина“ след толкова много години? — Клаудия се усмихна победоносно.

— Като че ли нищо не се е променило. Странно, как човек се връща и все едно никога не е заминавал.

— И все пак хората се променят, нали? Наглед тук е твоят дом, но сигурно изпитваш усещането, че мястото ти не е нито в „Санта Каталина“, нито в Англия, чувстваш се като натрапница.

— Много грешиш — излъга София.

— Значи си късметлийка. Изненадана съм, че се чувстваш у дома си. Ти вече нямаш място тук. Санти ми е казвал, че преди всички в ранчото са говорели за теб, а сега изобщо не те споменават.

Нейната безочливост жегна София и тя се стъписа.

— Всъщност не искам да се говори за мен, Клаудия — отговори студено. — Дойдох заради Мария. Никога няма да разбереш приятелството, което ни свързва. Пет пари не давам за мнението ти. Моите корени са тук. Твоите не са.

— Но аз живея тук, София, и Санти е мой съпруг. Все някога ще се върнеш при твоето семейство. Тук вече нямаш място.

В този момент Санти излезе на терасата, сподирен от Мигел, Панчито, Едуардо и Чикита. Веднага забеляза зачервеното лице на Клаудия и в очите му припламна тревога.

— Ще останеш ли за обяд, София? — попита Чикита. — Или пък ела на вечеря.

— Ще обядвам с нашите, но с удоволствие ще дойда на вечеря. — София се обърна към Клаудия и тържествуващо й се усмихна: — Приятно пътуване до Буенос Айрес.

По обратния път към дома София едва не заподскача от радост. Клаудия бе минала в нападение. Щом се е почувствала заплашена, значи отношенията между двамата със Санти куцат. „Запълвала е празнотата, която оставих, но сега се върнах“ — помисли си ликуващо.

* * *

Около пет следобед колите тръгнаха за Буенос Айрес. Когато прахта се слегна, София победоносно закрачи към къщата на Чикита.

След вечерята със Санти и семейството му всички се настаниха на терасата. Седяха в мрака и разговаряха за Мария. София избягваше да поглежда изпитото лице на Едуардо. Разговорът беше мъчителен за него, но, от друга страна, бе като катарзис за всички. За първи път разсъждаваха реалистично. Мария нямаше да живее още дълго. Мигел беше извикал Фернандо, който след години на доброволно изгнание беше решил да се върне в „Санта Каталина“, за да се сбогува със сестра си. Щеше да превъзмогне страха заради нея и може би щеше да се избави от сенките, които го преследваха.

Чикита и Мигел се държаха за ръце. Нямаше да им е лесно, въпреки че от месеци се подготвяха за най-лошото. София се чувстваше много близка с братовчедите си. Споделяха едно минало, споделяха и обичта си към Мария. Каквото и да се случеше, връзката им никога нямаше да се скъса.

По-късно, когато всички си легнаха, Санти и София седнаха на скамейката както предишната вечер и дълго не продумаха. Не изпитваха необходимост да говорят, важното беше, че са заедно. Той я хвана за ръката и я притегли до себе си. Дълго останаха така, притиснати един до друг в мрака. Толкова дълго, че София изгуби представа за времето. Но… време беше да си върви.

— Тръгвам си, Санти. Едва си държа очите отворени.

— Искам да прекарам нощта с теб, Чофи — прошепна той.

Тя погледна състареното му от скръб лице. Беше силен човек, ала тази вечер изглеждаше безкрайно уязвим.

— Не можем да останем тук — промълви.

— Да, не е редно. Ще дойда с теб. Искам да сме заедно, чувствам се ужасно. — Тя го прегърна като дете и той се вкопчи в нея. — Всички сме безпомощни да помогнем на Мария. Помислих си: „Ами ако същото се случи с някое от моите деца? Как ще издържа? Как издържат нашите?“.

— И ти ще издържиш, защото нямаш избор. Боли и никога няма да престане да боли, Санти, ала бъди силен. Това са нашите изпитания. Не знаем защо ни се случват, но Бог иска да прибере Мария. Нека сме благодарни за всеки миг с нея. — София преглътна сълзите си. — Хайде да си лягаме. Всичко ти се вижда по-черно, защото си уморен. На сутринта ще ти е по-леко.

Тръгнаха между дърветата, хванати за ръце. Би трябвало да са опиянени от радост, че ще прекарат нощта заедно, ала сърцата им бяха натежали от необяснимото усещане за самота.

— Трябва да бъда силен заради мама, но си давам сметка, че не съм — призна той съкрушено.

— Не е необходимо да се преструваш на силен пред мен, Санти.

— Радвам се, че дойде… тъкмо сега, когато си ми най-необходима.

* * *

София затвори вратата и отиде до прозореца да затвори кепенците и да спусне завесите.

Чувстваше се странно, като на тръни. Много пъти се бяха любили, но тази нощ щеше да е различна — нежна, романтична. Чу зад себе си стъпките на Санти, след миг той я прегърна през кръста и я целуна по шията. Тя се облегна на гърдите му и затвори очи. Той пъхна ръце под блузата й, мазолестите му пръсти докоснаха корема й. София се обърна с лице към него и той впи устни в нейните със страстта на мъж, който иска да притъпи болката и да се забрави в прегръдките на любимата жена. Отдадоха се един на друг и тази нощ той беше само неин.

— Стара ли съм? — попита го по-късно, когато забеляза, че той я оглежда.

— Никога няма да остарееш — прошепна й нежно. — Е, вече не си момиче, но си прелестна зряла жена.