Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meet Me Under the Ombu Tree, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Санта Монтефиоре
Заглавие: Среща под магическото дърво
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-274-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8942
История
- — Добавяне
Двайсет и четвърта глава
Лондон, 1974 г.
София пристигна в Лондон в средата на ноември 1974-та. Беше съвсем паднала духом. Братовчедка й беше запазила стая в „Кларидж“.
— На две крачки от Бонд стрийт е — обясни, опитвайки се да я ободри. — Улицата с най-бляскави магазини в Европа.
Но на София и през ум не й минаваше да обикаля магазините. Седеше в леглото, втренчена през прозореца в проливния дъжд, който биеше по стъклата. Беше студено и влажно. Не й се излизаше. Не знаеше какво да прави, затова се обади на Доминик да й каже, че е пристигнала благополучно. Чу малкия Сантигито да плаче и сърцето й се сви от копнеж по него. След като затвори телефона, отиде до куфара и взе да рови в него. Извади бяла муселинена пеленка и я притисна до носа си. Миришеше на Сантигито. Сви се на кълбо в леглото и плака, докато заспа.
Хотелът беше много престижен, персоналът — очарователен и внимателен, точно както Доминик й беше казала.
— Попитай за Клод, той ще се погрижи за теб — посъветва я тя.
София намери Клод — нисичък, пълен мъж с лъскава плешива глава, наподобяваща топче за пинг-понг. Когато спомена името на Доминик, Клод се изчерви чак до плешивото теме. Попи челото си с бяла носна кърпа и й каза, че ако има нужда от нещо, каквото и да било, да не се колебае и да го повика. Братовчедка й била много почитана клиентка на хотела, всъщност най-очарователната. За него щяло да е удоволствие да й бъде от полза.
София знаеше, че трябва да си потърси апартамент и работа, но нямаше желание и сили. Затова започна с часове да се разхожда в Хайд Парк. Ако не й беше толкова тежко, щеше да се наслаждава на свободата си. Можеше да обикаля и да разглежда Лондон без родители, без телохранител, който да я следва като сянка навсякъде. Вървеше безцелно по улиците, разглеждаше витрините на магазините с блестяща коледна украса, дори посети няколко галерии и изложбени зали.
Лондон по нищо не приличаше на Буенос Айрес. Всъщност изобщо не приличаше на мегаполис, а по-скоро на голям град. Къщите бяха едноетажни, от двете страни на улиците се издигаха дървета, а самите улици така се виеха и преплитаха, че човек не знаеше къде започват и къде свършват. За нея Лондон беше блестящ като перла. В сравнение столицата на родината й беше мръсна и западнала, но Буенос Айрес беше неин дом и й липсваше.
След няколко дни започна да си търси квартира. По съвет на Клод се свърза с някоя си Матилда от агенция за отдаване на жилища под наем, която й намери едностаен апартамент в Куинс Гейт. Зарадвана, че ще има жилище, София си купи някои неща. Апартаментчето беше напълно обзаведено, но искаше да го направи свой дом, своя крепост в тази чужда страна.
Пазаруването повдигна настроението й и тя се осмеляваше да обикаля града, независимо от вълната бомбени атентати по онова време. Нямаше телевизор и не си купуваше вестници. Научаваше всички новини от шофьорите на таксита — най-големите симпатяги, които беше срещала.
Постепенно обикна Лондон, снажните полицаи със смешни шапки, почетната стража пред двореца „Сейнт Джеймс“, малките градски къщи, и модерните жилища над някогашните конюшни. „Куклен град с куклени къщи“ — мислеше си. Един ден застана пред Бъкингамския дворец — беше й интересно защо хората се трупат там и надничат през желязната ограда. Видя за първи път смяната на караула и това така я плени, че на другия ден отиде отново да гледа церемонията. Опустошаваше сърцето си с мисли за Санти и Аржентина, за малкия Сантигито, докато най-накрая то не издържа, предаде се и се вледени.
Когато парите й започнаха да свършват, неохотно започна да си търси работа. Тъй като нямаше никаква квалификация, първо обиколи магазините. Навсякъде търсеха продавачки с опит, затова собствениците поклащаха глави и я отпращаха:
— Има голяма безработица. Ще извадите голям късмет, ако някой ви назначи.
След три седмици безуспешно търсене София се отчая. Парите й се стопиха, а трябваше да плати наема. Не искаше да се обажда на Доминик. Тя вече беше направила достатъчно, пък и София не искаше нищо да й напомни за сина й.
Един ден, напълно обезсърчена, влезе в книжарница на Фулам Роуд. Симпатичен очилат мъж седеше зад камара книги и си тананикаше, пригласяйки на мелодията по радиото. Каза му, че търси работа, но навсякъде държат на хора с опит, какъвто тя няма. Добави, че може би по Коледа господинът ще има нужда от допълнителен персонал. Мъжът поклати глава и каза, че съжалява.
— Виждате колко малък е магазинът — обясни той. — Но опитайте в съседство, при Маги. Там не търсят човек с опит.
„При Маги“ се оказа фризьорски салон. София се ужаси. Не беше чак толкова изпаднала, че да се унижи дотам. Погледна през замъглената витрина, подмина салона, седна в едно кафене, поръча си топло какао и впери поглед в чашата. След малко огледа хората около себе си. Те разговаряха помежду си, без да й обръщат внимание. Изведнъж се почувства много самотна. В тази страна нямаше нито един приятел.
О, как й липсваше Санти… Мария също. Копнееше да поговори с нея и да й разкаже какво преживява. Съжали, че не й писа нито веднъж. Съжали, че не сподели с нея. Помисли си, че Мария сигурно е тъжна и самотна като нея. Познаваше я много добре и беше сигурна, че е така. Но вече беше твърде късно. Да беше й писала преди година. Ала ако тогава не знаеше как да започне писмото, какво оставаше за сега? Не, беше пропуснала момента. Не само изгуби любимия си, но и жената, която въпреки своята деликатност и свенливост, я разбираше и я подкрепяше във всичко. Откакто се помнеха, бяха неразделни, а сега всичко бе свършило.
Улиците бяха пълни с минувачи, всички бързаха нанякъде. Тя нямаше къде да отиде. Никой не го беше грижа за нея. Можеше да умре на тротоара отвън и никой да не забележи. Зачуди се колко време ще мине, преди да открият коя е, за да съобщят на семейството за смъртта й. Може би седмици, месеци, ако изобщо някой си направеше труда. Имаше британски паспорт благодарение на дядо си, но всичко тук й беше чуждо. Плати сметката и излезе. Отново отмина фризьорския салон на Маги, после се върна да хвърли още един поглед. Прилепи лице до витрината. Висок като върлина мъж подстригваше някаква жена, от време на време прекъсваше работата си и жестикулираше, за да подчертае историята, която разказваше. Русокосо момиче седеше зад бюрото — явно работата му беше да отговаря на телефонните обаждания. То слушаше в захлас разказа на върлинестия и едва сдържаше смеха си, докато записваше часове на клиентките. Внезапно вратата се отвори и отвътре лъхна приятната миризма на шампоан и парфюм.
— Мога ли да ви помогна? — попита червенокоса жена на около петдесет, подавайки глава навън. Червилото й беше аленочервено като на Доминик, очните й сенки бяха в най-грозния нюанс на зеленото.
— Чух, че търсите помощница — отговори колебливо София.
— Правилно си чула. Влизай. Аз съм Маги — каза тя, щом влязоха в топлия салон.
— Казвам се София Соланас — представи се София. Дългучът престана да разправя своята история и се обърна да я погледне. Проницателните му очи я измериха от глава до пети, без да пропуснат облеклото й. Той подсмръкна с одобрение:
— Много добре, София. Много добре. Аз съм Антон. Всъщност Антъни, но Антон звучи по-екзотично, не мислиш ли? — попита той и заситни към шкафа, за да извади буркан с гел.
— Антон е голям чешит, София. Смей се на шегите му и ще те заобича, сладурче. Дейзи се смее, нали, скъпа? И той я обича. — Русокосата се усмихна и подаде ръка иззад бюрото. — А сега остават десет минути до шест, което е добре. Ще метеш, ще миеш коси и ще поддържаш салона чист. Мога да ти плащам всичко на всичко осем лири на седмица, но ще получаваш и бакшиши. Как ти се струва? Мисля, че е добре. Нали, Антон?
— Много щедро, Маги — изчурулика той и изля в дланта си нещо подобно на зелена слуз.
— Ама… моят наем е осем лири на седмица — измънка София.
— Повече не мога да ти дам. Приеми или прав ти път. — Маги скръсти ръце на едрата си гръд.
— И аз плащам наем. Ами ако се обединим? Имам предвид да си поделим наема — предложи Дейзи. Тя живееше в занемарен апартамент в Хамърсмит и пътуваше дълго, за да дойде на работа сутринта. — Наблизо ли живееш?
— На Куинс Гейт.
— Нищо чудно, че наемът ти е толкова висок. Откъде си, скъпа? — попита Маги, която не можеше да определи акцента й.
— От Аржентина — отговори София и гърлото й се стегна — толкова отдавна не беше изричала тази дума.
— Очарователно! — произнесе се Антон, който не знаеше къде, по дяволите, се намира тази страна.
— Ами, ако искаш съквартирантка, много ще се радвам — промълви Дейзи.
На София не й харесваше идеята да сподели жилището си. Но беше отчаяна, а тази Дейзи изглеждаше добродушна и мила. Затова се съгласи.
— Много добре, твоята първа работа трябва да се полее, София! Иди и купи хубаво евтино вино — разсмя се Маги, отвори касата и извади малко дребни. — Наистина трябва да се полее, нали Антон?
— Да, Маги, имаме повод за купон.
След две седмици този малък салон стана втори дом на София, а Маги, Антон и Дейзи — нейното ново семейство. Маги беше напуснала съпруга си и беше започнала свой бизнес, за да свързва двата края.
— Глупаво момиче — каза по неин адрес Антон, когато тя беше далеч и не можеше да го чуе. — Този тип беше въшлив с пари и с много големи връзки.
Антон живееше с гаджето си Марчело — мургав, красив италианец, който се отбиваше в салона, грациозно се отпускаше на дивана с тапицерия на леопардови шарки и слушаше историите на Антон. Маги отваряше бутилка вино и сядаше до него. Но колкото и да пърхаше с изкуствените си мигли, колкото и да се опитваше да го омагьоса, той виждаше само Антон. Тя флиртуваше и с клиентите, повечето от които бяха поласкани от вниманието й. Дейзи и София си умираха от смях, докато я наблюдаваха.
Дейзи беше весела и остроумна, но най-важното бе сърдечността й. Русата й къдрава коса изглеждаше вечно разрошена, лицето й имаше сърцевидна форма, очите й закачливо проблясваха и тя беше олицетворение на жизнерадостта. На София отначало й беше трудно да споделя с някого малкия апартамент, обаче постепенно се привърза към новата си приятелка. Дейзи й помогна да не се чувства така самотна и запълни пространството, което някога принадлежеше на Мария.
Родителите й бяха разведени и живееха в провинцията, в Дорсет. Баща й, майстор строител, работеше на разни места в северната част на страната, а майка й живееше в Тонтън с любовника си, по една случайност също строител, и беше козметичка.
— Открай време искам да стана като нея, да посещавам клиентките в домовете им и да ги разкрасявам — грим, прическа, маникюр. Обаче щом получих правоспособност и отидох за първи път на работа, се спънах и залях с парафин кучето на собственицата на салона. Беше пълна катастрофа, едва не се наложи да одерат горкото животно. Вдигнах си чукалата и дойдох в Лондон. Не казвай на Маги, обаче мисля отново да опитам. Този салон определено може да спечели, ако разполага с опитна козметичка и стилистка.
Дейзи сама свиваше цигарите си и пушеше на отворен прозорец, понеже София не понасяше тютюневия дим. Двете често разговаряха за живота си и за мечтите си. Но мечтите на София бяха измислени за пред Дейзи; пред никого не би разкрила миналото си.
В салона София метеше пода и често се усмихваше, като виждаше разноцветните кичури коса. Антон обожаваше да боядисва косите на клиентките. Това беше любимата му работа. Казваше, че е истинско удоволствие да разполагаш с всички цветове на дъгата и да експериментираш с тях.
Друго задължение на София беше да мие косата на клиентите на салона, сред които имаше и представители на силния пол. Отначало й беше неприятно, тъй като тази работа съсипваше маникюра й, обаче не след дълго свикна, пък и получаваше големи бакшиши, особено от господата.
— София не говори много за себе си, нали, Антон? — отбеляза Маги, която се беше изтегнала на дивана и пилеше дългите си нокти.
— Така е, обаче е голяма чаровница.
— Безспорно.
— И е работлива. Само да не беше толкова тъжна. — Той си наля чаша вино. Минаваше шест и половина и беше време за питие.
— Смее се на шегите ти, нали, сладък?
— О, да! И все пак е обгърната с тъга като с мантия. Обзалагам се, че е преживяла голяма трагедия, красавице.
— Мили, толкова си поетичен! Нали няма да ме напуснеш, за да пишеш стихове? — Тя се разсмя и запали цигара. — Знаеш ли защо е дошла в Лондон?
— Никога не е споменавала. В действителност нищичко не знаем за нея, Маги.
— Умирам от любопитство, скъпи.
— О, и аз! Да й дадем малко време. Сигурно ще ни разкаже потресаваща история.
Коледа наближаваше, Лондон блестеше, улиците и магазините бяха с коледни украси. Понякога София се питаше дали не липсва на семейството си. Чудеше се дали Санти си мисли за нея, или я е забравил. Мария престана да й пише след онова мъчително писмо, което София й върна през пролетта. Навремето бяха приятелки, неразделни приятелки. Толкова лесно ли беше да загърбиш това приятелство? Всички ли я бяха забравили, никой ли не се сещаше за нея? Когато мислеше за дома си, се чувстваше изпепелена.
Дейзи замина при майка си за Коледа. Обади се веднъж: че снегът така бил натрупал, че не можели да излязат от къщи. Майка й правела маникюр и прически на всички. Ако продължавало да вали все така, може би щяла да спечели пари за нова къща.
На София й беше тъжно, че Дейзи замина; самата тя нямаше семейство, при което да отиде, и отсъствието на приятелката й съвсем я съкруши.
На връх Коледа заедно с Антон и Марчело честваха празника в бонбоненорозовата къща на Маги във Фулам. Отвориха няколко бутилки шампанско, накрая Антон, издокаран с клош панталон със зеброви шарки, и с лъскави гирлянди около главата, имитиращи лавров венец, затанцува из стаята. Марчело се изтягаше на дивана и пушеше марихуана. Маги цял ден готви заедно със София, която нямаше какво друго да прави, освен да тъгува за дома си. Всеки беше приготвил за другите по едно подаръче. Маги връчи на София комплект лакове за нокти, а пък Антон — тоалетна чантичка с огледало и гримове. София с горчивина си даде сметка за нелепото си положение. Произхождаше от едно от най-богатите семейства в Аржентина, а беше бедна като църковна мишка.
След вечерята и след още много изпити чаши вино седнаха пред камината и се загледаха в пламъците. Изведнъж София закри с длани лицето си и се разрида. Маги погледна Антон, който й кимна. Тя седна до София и я прегърна през раменете, а тежкият й парфюм едва не задуши по-младата жена.
— Какво има, миличка? Можеш да ни кажеш, твои приятели сме.
И София им разказа почти всичко, премълча само за Сантигито. Тази тайна беше твърде скандална, за да я разкрие.
— Мъж. Че какво друго, ако не някой проклет мъж ти е скапал живота! — негодуващо възкликна Антон.
— Ти си мъж, скъпи.
— Само наполовина, сладката ми.
— По-добре си без него, София — каза нежно Маги. — Щом не е спазил обещанието си и не ти е писал, бих те посъветвала да му биеш чертата.
— Но аз го обичам толкова много, че чак ме боли, Маги.
— Ще го забравиш, скъпа. Всички забравяме. Ще си намериш някой чудесен англичанин.
— Или италианец.
— На твое място не бих припарила до жабар, съкровище. Да, един чудесен англичанин, тъкмо това ти пожелавам.
* * *
На другата сутрин София се събуди с главоболие и с отчаян копнеж по детето си. Сви се на кълбо, прегърна бебешката пелена и плака, докато не почувства, че главата й ще се пръсне. Спомняше си мъничкото лице на Сантигито, ясните невинни сини очи, вперени доверчиво в нея. Тя го предаде. Как можа да бъде толкова жестока? Какво си въобразяваше тогава? Как така Доминик й разреши да се откаже от собственото си дете? Притисна длани до корема си и оплака загубата на сина си; изведнъж се изплаши, че никога няма да го види. Толкова дълго плака, че гърлото я заболя. Най-накрая взе телефона и набра познатия номер в Швейцария.
— Да?
Сърцето на София се сви, като чу гласа на киселата икономка.
— Мадам Ибер, обажда се София Соланас от Лондон. Мога ли да говоря с Доминик, моля?
— Съжалявам, мадмоазел, мосю и мадам Ривиер са извън страната за десет дни.
— Десет дни! — изненада се тя. Не бяха споменавали, че ще пътуват. — Не ви ли оставиха телефон за връзка?
— Мадмоазел София — каза сприхаво жената — не ми съобщиха къде отиват, не ми оставиха телефонен номер или адрес. Не мога да ви помогна, съжалявам.
— И аз съжалявам — изхлипа София, затвори телефона и отново се сви на кълбо. Притисна лицето си до пелената и си каза, че за последен път се е чувствала така нещастна, когато дядо ОʼДуайър умря до нея. Никога повече нямаше да види Сантигито. Нито пък обичния си дядо. Като че ли се беше случило безвъзвратното, като че ли Сантигито беше мъртъв. Никога, никога нямаше да си прости, задето го беше изоставила.