Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (42)

Четирийсет и втора глава

Когато София се прибра, родителите й я чакаха на терасата с Рафа и Хасмина. Обясни им, че първо ще се изкъпе и преоблече, и попита дали е удобно да се обади на съпруга си. Всъщност не й се искаше, но знаеше, че Дейвид ще се разтревожи, ако не се чуят.

— Как е братовчедка ти? — попита той.

— Отива си, но поне ще прекарам малко време с нея.

— Скъпа, остани колкото искаш. Момичетата са добре, всичко е наред, само че им липсваш.

— И те ми липсват — каза тя, засрамена, че е забравила децата си.

— Онър изпълнява главната роля в училищната пиеса. Тя е на седмото небе, защото на прослушването се явили седемнайсетгодишни, а тя е само на четиринайсет. Опасявам се, че твърде много се фука.

— Не знам на кого прилича…

— Ето, иска да говори с теб — каза Дейвид.

Когато Онър зачурулика в слушалката, сърцето на София се сви от чувство за вина.

— Здравей, мамо. Дадоха ми главната роля в „Бялата вълшебница“! Няма да имам време за уроците.

— Нищо ново — подсмихна се София. — Как е Индия?

— Татко каза, че е по-добре да не говори с теб, понеже се натъжава — съобщи Онър с тон на по-голяма и по-отговорна дъщеря.

— Тогава ще я разцелуваш ли от мен? И двете много ми липсвате.

— Ама нали скоро ще се върнеш у дома?

— Разбира се, мила. Много скоро — излъга София. — Ще ми дадеш ли пак баща си? Много целувки и на двете ви.

Онър й изпрати звучна целувка, после в слушалката отново се чу гласът на Дейвид.

— Индия добре ли е? — попита загрижено София.

— Не се тревожи, всичко е наред. Струваш ми се унила, скъпа. Съжалявам, че не съм до теб.

Съчувствието му я подразни, затова побърза да каже:

— Да затваряме вече. Разговорите са скъпи. Кажи на момичетата, че ги обичам.

— Разбира се. И се грижи за себе си, мила.

Разговорът остави горчив вкус в устата й. Отврати се от лицемерието си и от способността си да лъже така убедително. Дейвид й беше опора, обграждаше я с толкова любов… Милите му думи по телефона я накараха да се почувства по-долна и по-лоша от всякога. Ала когато след няколко минути излезе при другите на терасата, Англия остана далеч и тя отново беше в Безценното настояще, близо до Санти.

Вечерята беше много приятна. София харесваше Хасмина и двете разговаряха като стари приятелки.

— Живеем от днес за утре и това е ужасно — промълви Хасмина. — И не знаем колко ще продължи това мъчително очакване. Утре вечер шофьорът ще закара децата в Буенос Айрес, но ние ще останем… до края. Знаеш ли, Мария е много щастлива, че дойде. Липсваше й. Често говореше за теб.

— Ние много се обичахме. Тъжно е, когато животът не е такъв, какъвто сме се надявали да бъде.

— Винаги ни поднася нещо неочаквано, но затова е приключение. Не мисли какво си пропуснала, а за онова, което имаш.

Рафаел се намеси в разговора им:

— Докога ще останеш, София?

— Не съм решила.

— Ще останеш колкото искаш — обади се Пако. — Тук е твоят дом, София, тук ти е мястото.

— Имаш право, татко. Казах й, че е трябвало да доведе съпруга си и децата си. Не може да изчезне с години, да се върне и после пак да ни изостави! — възкликна Рафаел.

София погледна майка си, която седеше в другия край на масата. В същия момент Анна вдигна очи. Погледите им се срещнаха. София се помъчи да отгатне мислите й, обаче лицето на Анна беше непроницаемо.

— Аугустин заживя в Америка… не разбирам днешните млади хора. — Пако поклати побелялата си глава. — Навремето семейството беше сплотено.

— Навремето положението в тази страна е налагало да сте сплотени. Не сте знаели кога някой от семейството ще бъде арестуван — каза мрачно Рафаел, спомняйки си Фернандо.

— Времената бяха тежки, отвличанията на деца бяха почти ежедневие. Безпокояхме се за вас — намеси се Анна. — Особено за София, която все изчезваше със Санти и с Мария.

— Не разбирах защо се тревожеше толкова много, мамо. Мислех, че си параноичка — промълви София.

— Наистина не разбираше. Според теб нарочно ти вгорчавах дните. Но всъщност моят живот бе горчив.

— Съжалявам, мамо — каза София и с изненада осъзна, че е искрена. Никога не се бе поглеждала през очите на майка си. Но сега и тя беше майка, и тя постоянно се тревожеше за дъщерите си. Внезапно и за първи път в живота си изпита съчувствие към Анна. И се натъжи, като си помисли колко години са пропуснали във вражда и недоразумения.

След малко стана, извини се, че е уморена, и си отиде в стаята. Легна си и се опита да заспи, обаче сънят не идваше. Копнееше за Санти. Питаше се колко време имат. Знаеше, че рано или късно ще трябва да го напусне. Дали пък нямаше някаква възможност да заживеят заедно? Не го ли заслужаваха, след като толкова години бяха копнели един за друг? Най-накрая се отчая и отметна завивките. Искаше да види Санти. Искаше да се увери, че няма да се разделят, след като отново се намериха. Облече халат, на пръсти излезе от къщата и се запромъква под сенките на дърветата, за да се скрие от ярката светлина на луната. Росата намокри босите й стъпала. Не знаеше коя е стаята на Санти и как ще го събуди, без да събуди и жена му. Обиколи едноетажната къща, като се плъзгаше край стените. Повечето прозорците бяха с кепенци. Естествено, не можеше да види през тях, така че нямаше как да разбере коя стая на кого е. Стигна до терасата и спря. Не знаеше какво да прави. Канеше се да се откаже, но зърна червена светлинка в мрака и чу мъжки глас:

— Бях отказал цигарите преди години…

— Санти! Какво правиш тук? — ахна София.

— Това е моят дом… ти какво правиш тук?

— Дойдох да те видя. — Тя изтича на пръсти до пейката и седна до него.

— Луда си! — засмя се Санти. — Но тъкмо затова те обичам.

— Не можах да заспя.

— И аз.

— Какво ще правим?

— Не знам.

Той въздъхна и загаси цигарата. Прегърна София и притисна лицето си до нейното.

— Няма да понеса всичко да свърши, не и когато се намерихме отново — промълви тя.

— И аз си мислех същото. Иска ми се да бяхме избягали преди толкова много години. Може би имахме само един шанс и го пропиляхме.

— Не говори така. Човек сам кове съдбата си.

— Много си смела, как ти дойде на ум да дойдеш тук. Дано някой друг не страда от безсъние — промълви Санти.

— Колко време имаме? — попита престорено спокойно тя — не искаше да издаде отчаянието си.

— Утре вечер Клаудия ще заведе децата в Буенос Айрес — отвърна й, но тя не разбра дали е изтълкувал погрешно въпроса й. — Трудно й е.

— Защо?

— Ами, ти се появи ненадейно.

— Знае ли за нас? — полюбопитства София и изпита удоволствие, задето е вгорчила живота на Клаудия.

— Знае, че някога сме били любовници. Както можеш да предположиш, трудно е да се опази в тайна такъв скандал. Не исках да я държа в неведение за нещо, което всички знаят. Исках да бъда честен и да й кажа истината: че нашата история не е била мръсна и недостойна, че сме се обичали истински. Клаудия запълни празнотата в моя живот, Чофи. Дари ми щастие, когато вече не вярвах, че някога отново ще бъда щастлив.

— Какво искаш да кажеш? — изрече тя бавно, макар да се досещаше. Санти я целуна по слепоочието и въздъхна:

— Не зная, Чофи. Не искам да я наранявам.

— Добре, да не мислим за това сега. — София се опита да си внуши, че все още има надежда. — Не е необходимо да взимаме решения. Нека да се радваме, че сме заедно — аз, ти и Мария.

— Ясно… не е необходимо да взимаме решения — повтори той.

Когато София се върна в стаята си, зората вече обагряше небето в нюанси от синьо до розово. Тя се зарече да не мисли за бъдещето, защото изпитваше ужас да се изправи лице в лице с неизбежното.

Разбира се, събуди се късно, но този път знаеше къде се намира. Облече къса лятна рокля и излезе на терасата, вече напечена от безмилостното слънце. Хасмина, Рафаел, Анна и Пако седяха под чадърите и четяха, децата и братовчедите им лежаха по корем на тревата и рисуваха. София се запита такъв ли щеше да е животът й, ако се бе върнала? Щеше ли да е възможно да заживеят със Санти и с малкия Сантигито? Изпита болезнен копнеж и се запита къде ли е синът й. Би трябвало да е на двайсет и три години — млад мъж. И да се срещнеха, нямаше да се познаят…

Сподави старата болка, поздрави семейството си и седна на масата. Почти веднага се появи Соледад с чай, препечени филийки, желе от дюли и сирене. През цялото време София копнееше да настъпи моментът, когато Клаудия ще замине за града. Никой не говореше. Всеки беше потънал в своя свят и София си спомни онези невинни дни от младостта, когато техният свят беше и неин. Пако четеше неделните вестници, малки, кръгли очила бяха кацнали на орловия му нос. Той усети изпитателния й поглед, вдигна очи и й се усмихна. Ала София пак се почувства като натрапница. Някога и тя принадлежеше към техния свят, но сега споменът за тази близост беше избледнял и тя не можеше да си представи как се е чувствала тогава… На терасата с подскоци се появи Клара да им покаже рисунката си — много сполучлива за дете на нейната възраст.

— Ама ти си прекрасна художничка! — възкликна София. — Кой те научи да рисуваш?

— Никой… обичам да рисувам. В училище съм най-добрата по рисуване. Обаче ще стана актриса. — Изведнъж лицето й помръкна.

София погледна нежното личице и се усмихна.

— Художничка ли ще станеш, като пораснеш?

— Не — отговори решително Клара. — Ще стана актриса. — Изведнъж лицето й помръкна: — Връщам се в Буенос Айрес тази вечер.

— Но ти обичаш да ходиш на училище, а и в края на другата седмица пак ще дойдеш.

— Ти ще бъдеш ли тук?

— Разбира се — отвърна София, за да не разочарова детето. Не знаеше кога ще замине и не искаше да мисли по този въпрос.

— Вече тук ли ще живееш? Татко каза, че ще останеш при нас… Я, кабриолетът идва.

Наистина измежду дърветата се появи кабриолетът, на капрата беше Пабло. Като наближиха, той дръпна юздите. Пако се приближи до конете, потупа ги по шиите и се обърна към София.

— Искаш ли да ме придружиш? — обърна се към нея.

— И аз, и аз! — изчурулика Клара, захвърли блока за рисуване и заподскача към дядо си.

— С удоволствие — отвърна София.

Баща й седна на капрата, вдигна Клара, сложи я да седне до него, от другата му страна седна София. Той подаде юздите на малката, като търпеливо й показа как да ги използва.

— Гледат ли ни? Гледат ли ни? — прошепна Клара, докато обръщаше конете.

— Всички гледат само теб, скъпа — отговори Пако и София си спомни, че някога й казваше същото.

Навлязоха в парка. София съжали, че се отдалечават от къщата на Чикита. Безумно й се искаше да види Санти и й беше трудно да мисли за каквото и да било друго. Баща й слушаше търпеливо внучка си, която бърбореше, без да си поема дъх. Най-накрая, когато в разговора им настана пауза, той се обърна към София:

— Едно време обичаше да караш кабриолета.

— Спомням си, татко.

— А помниш ли мача за купата на „Санта Каталина“?

— Как да го забравя? Добре че Аугустин падна, иначе никога нямаше да ми разрешиш да играя.

— Грешиш. Но майка ти ненавиждаше да гледа как играеш поло. Не можеше да се примири, че ти порасна, свързана с тази земя. А тя винаги се чувстваше като чужденка. — Той се извърна и срещна погледа й. София прочете съжаление в очите му.

— Дошла е тук доброволно, нали? — промърмори.

— Клара, виж, другите деца са на люлките — каза Пако. — Искаш ли отидеш при тях?

Малката веднага се съгласи — беше й омръзнало да „кара“ кабриолета.

София разбра, че баща й иска да говори с нея насаме, и се наежи. Той подкара конете и промълви, без да откъсва очи от пътя:

— Не ми беше лесно…

— Кое? — озадачи се София.

Пако не отговори веднага, сякаш си събираше мислите. След малко каза:

— Обичам майка ти. Преживяхме трудни моменти. Тя се затвори в себе си, когато ти замина. Знам, че изглежда студена. Липсва й самоувереност. Заради теб тази нейна несигурност се задълбочи.

— Какво имаш предвид? — попита изненадано София.

— Чувстваше се изолирана, не се вписваше в нашия начин на живот. А теб всички обожаваха.

— Но все пак ме обичаше, нали? — попита София и се смая от думите си, като че не беше ги изрекла тя.

— И още те обича. Обаче…

София интуитивно усети, че той се кани да й разкрие някаква ужасна тайна.

— Опасявам се, че до известна степен аз нося вината за… сложните отношения помежду ви. Много отдавна исках да ти го кажа.

— Как е възможно да си виновен? Винаги си ме защитавал. Винаги си бил до мен. Всъщност ме глезеше през повечето време.

— Виж, когато майка ти беше бременна с теб, ние с нея имахме проблеми. — Той се помъчи да намери подходящите думи и София изведнъж се досети какво ще последва. — Отношенията ни бяха обтегнати. Не издържах. И двамата бяхме много нещастни.

— Изневерил си й, така ли? — прекъсна го и той внезапно се приведе — навярно изпита облекчение, задето не му се наложи сам да го изрече.

— Да — гузно отговори баща й и по тона му пролича, че още се разкайва. „Боже мой, нима това е някаква лоша семейна традиция? — помисли си София. — Нима и аз вървя по неговия път?“

— Влюбих се в майка ти — продължи Пако — защото не познавах друга като нея. Беше свежа, безгрижна, така естествена, че е трудно да се опише. След като я доведох в Аржентина, всичко се промени. Анна се превърна в друг човек. Упорствах, не я пренебрегвах, но тя ставаше все по-хладна и резервирана. Потърсих утеха в прегръдките на друга жена. Майка ти така и не се съвзе след моята изневяра.

И двамата се умълчаха, потънали в тъжни размисли. Чак сега София разбра защо родителите й са били така жестоки с нея, когато е престъпила границите на позволеното. Наказвайки нея, майка й е наказвала баща й заради любовта му към друга жена. Горкият Пако е изпитвал твърде силно чувство за вина, за да й се противопостави.

— Как е могла да обвинява детето си, само защото е било родено в тежък период от живота й? — възкликна София. — Не мога да повярвам, че ме е мразела, понеже съм й напомняла за твоята изневяра.

— Никога не те е мразила, София. Никога. Но й беше трудно да се сближи с теб. Опитваше се. Ревнуваше, защото те обичах безусловно, както и дядо ти ОʼДуайър. Навярно си беше внушила, че си й отнела двамата най-скъпи мъже в живота й.

— Двамата най-скъпи мъже в живота на мама винаги са били Рафа и Аугустин — намръщи се тя. — Не вярвам, че се е опитвала да се сближи с мен.

— Много съжалява за миналото.

— Наистина ли?

— Копнееше да се върнеш.

— Бях дете, когато ме прогонихте. Бях отчаяна. Не исках да се отказвам от вас, но всички вие се отказахте от мен. Чувствах се много виновна, че съм се забъркала в такава каша. Вие бяхте безкрайно разочаровани. Мислех си, че ще е по-безболезнено за вас, ако никога повече не ме видите.

— Съжалявам, скъпа. Няма как да върнем времето назад. Ако можех, уверявам те, че бил дал мило и драго това да се случи. Уви, трябва да живеем с грешките си, София. Само че не ми е лесно.

— И на мен — промълви тя.

— Да те оставя ли у Чикита? Тъкмо ще се видиш с Мария — попита той и обърна конете.

Като спряха пред къщата на Чикита, София го погледна. Изненада се, когато за първи път, откакто беше пристигнала, видя в очите му добре познатите й закачливи пламъчета и почувства как се завръща онази близост помежду им, за която не бяха необходими думи. Едва сдържа сълзите си, а когато той докосна ръката й, пак стана неговото момиченце. Приведе се към него и го прегърна, неспособна да сдържи чувствата си. А той я притисна до себе си както едно време.