Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (32)

Трийсет и втора глава

Най-много й допадаше, че Заза ужасно се дразни от симпатията й към Ариела. София изпитваше безкрайно удоволствие да я гледа как презрително бърчи нос, докато й преразказваше победоносната реч на Ариела. Беше изминал около месец след приема, но любопитството на Заза към бившата на Дейвид беше ненаситно и тя караше София да повтаря историята всеки път щом се срещнеха.

— Как е възможно да я харесваш? Тя е гадина! — възмущаваше се често.

— Но беше фантастична. Само как сравни със земята Иън Ланкастър. Държа се с такова достойнство и същевременно беше безжалостна… трябваше да я видиш. Знаеш ли, след това той ми се извини? Аз бях, разбира се, много любезна. Няма да падна до неговото ниво, но не искам никога повече да го виждам — каза София високомерно.

— Дейвид наистина ли се зарече никога да не се среща с него и да не го кани на гости?

— Свършено е — отговори тя и прекара пръст през шията си. — Край! Ариела дойде да си вземе картините миналата седмица и остана не само за чая, но и за през нощта. Не можехме да се наприказваме.

Гледаше как Заза се гърчи от яд.

— Ами Дейвид?

— Било каквото било.

— Невероятно! Чудаци сте, и двамата.

— Боже мой, виж кое време е! Имам час при лекаря преди срещата с Дейвид в офиса му в четири. Трябва да тръгвам — разбърза се София.

— При какъв лекар? — попита Заза и също погледна часовника си. — Искам да кажа, добре си, нали?

— О, да. Само профилактичен преглед при зъболекаря — отвърна престорено небрежно София.

— Добре. Предай на Дейвид поздрави — каза Заза, впила критичен поглед в София изпод яркозелените си клепачи. „Зъболекар, дръжки! — каза си. — Дали пък не става дума за гинеколог?“

София пристигна в офиса на Дейвид в четири и половина. Бе пребледняла, трепереше, но се усмихваше като човек, който си има очарователна тайна. Секретарката веднага затвори телефона на гаджето си и ентусиазирано поздрави жената на шефа. София не чака да съобщи за нея и нахлу в кабинета на съпруга си. Той вдигна поглед. София се облегна на вратата и му се усмихна.

— О, Господи, истина е — отрони той и се усмихна загрижено. — Моля те, кажи ми, че е истина. — Свали очилата си с трепереща ръка.

— Бременна съм — кимна тя и се разсмя. — Не знам какво да правя.

— О, аз знам — скочи той и я притисна в прегръдките си. — Дано да е момиченце — прошепна. — Една миниатюрна София.

— Не дай боже — изкиска се тя.

— Не мога да повярвам — въздъхна той и сложи длан върху корема й. — Тук има мъничко човешко същество, което расте всеки ден.

— Няма да казваме на никого няколко месеца… за всеки случай — предупреди го тя. След това си спомни изражението на Заза. — Бях у Заза на обед. Престорих се, че отивам на зъболекар. Но нали я знаеш каква е. Мисля, че подозира.

— Не се притеснявай. Ще й затворя устата. — Той я целуна по челото.

— Но искам да кажа на Доминик.

— Кажи на когото искаш.

* * *

София не страдаше от обичайното сутрешно гадене. За своя изненада се чувстваше невероятно жизнена. Предишната й бременност беше толкова тежка, но сега всичко беше различно. Така ликуваше, че споменът за Сантигито избледня. Дейвид я глезеше — накупува й толкова много подаръци, че тя нямаше вече къде да ги слага. София разговаряше всеки ден с Доминик, която обеща да идва поне веднъж в месеца.

След третия месец обявиха радостната новина и София беше отрупана с цветя и подаръци от приятели и роднини на Дейвид. Понеже не можеше да язди в това състояние, София отново започна да свири на пиано и три пъти седмично взимаше уроци при един осемдесетгодишен пианист, чието лице й напомняше главата на костенурка. Редовно ходеше на прегледи при своя гинеколог в Лондон и харчеше луди пари за бебешки неща. Тъй като беше сигурна, че ще е момиченце, избираше само подходящи за момиченце дрешки и играчки. Помоли Ариела да нарисува на стените в детската стая всички герои от „Мечо Пух“.

— Искам да бъде светла, приказна стая!

Идеята на Ариела пожъна такъв успех, че тя въведе нова мода и обикаляше целия Глостършир да рисува копия на илюстрациите на Шепърд.

През февруари бликащата от енергия Заза пристигна на чай, натоварена с бебешките дрешки на своите деца. Седна на дивана колкото е възможно по-близо до камината и запали цигара.

— Скъпа, в тази къща е ужасно студено. Какво е станало с отоплението ви?

— Аз умирам от жега. Сигурно е от бременността — отвърна София, която беше с блуза без ръкави.

— Да отворим този кашон и ще ти покажа даровете. Не, скъпа, ти си стой, аз ще свърша тежката работа — каза важно, когато София се опита да сложи кашона на масичката. — Този беше на Ник. — Показа й панталон от червено кадифе. — Сладък е, нали?

— Идеален е за двегодишно момченце — засмя се София. — Моето бебе ще бъде момиченце. — Постави ръка на издутия си корем.

— Няма как да знаеш — подхвърли Заза. — Като те гледам, май ще имаш момче.

— Не, ще бъде момиче. Чувствам го.

— Каквото и да е, щом има десет пръстчета на ръцете и десет на краката, няма значение.

— За мен има — каза София, пожелавайки си момиченце. — И тази дрешка е много сладка — добави, като измъкна малка бяла рокличка. — Това вече е за момиченце.

— Беше на Анджела. Красива е, нали? Разбира се, децата растат толкова бързо, че дрешките бързо им умаляват.

— Много мило, че ми ги даваш назаем. — София взе чифт мънички сини обувки.

— Стига глупости! Не ти ги давам назаем… подарявам ти ги. На мен вече не ми трябват.

— Ами Анджела? Някой ден може да има нужда от тях.

— Боже мой, Анджела? — изпухтя Заза. — Тя е в пубертета, твърди, че не харесва мъже, и е влюбена в момиче на име Манди. Тя е груба и непочтителна, като че ли светът й е длъжен, или най-малкото ние. Мога да гледам десет деца като Еди. Така както върви, Анджела няма да има нужда от тези дрешки — добави и взе чифт терлички. — Разчитам на Еди да ме направи баба, но не съвсем скоро, надявам се. Още съм млада и сексапилна, за да ставам баба. Виждала ли си скоро Ариела?

— Не, заета е, рисува.

— Тази стая е истинско чудо. Много е талантлива! — Заза вдигна вежди и закима възхитено.

— Ще ни гостува последния уикенд на март — каза София. — Защо не дойдете и вие с Тони? Дейвид много ще се зарадва. Поканила съм и моите втори родители Доминик и Антоан. Ще се събере приятна компания. Доминик много ще ти допадне.

— О, не знам. С Ариела не се разбираме. Никога не съм я харесвала — промърмори колебливо Заза.

— Минали са години. Сега сте различни. Щом аз мога да обичам Ариела, и ти можеш. Моля те, елате. Прекрасно е, че съм бременна, но не мога да яздя и почти нищо не правя, освен да упражнявам гами с Костенурката. Имам нужда от добра компания — примоли се София.

Заза се позамисли и се засмя:

— Ох, изнуди ме. С удоволствие. Тъкмо ще си почина от Анджела.

— Значи е уредено — зарадва се София.

* * *

Докато нетърпеливата пролет прогонваше зимата, градината се осея с кокичета и ранни нарциси. Към края на март коремът на София стана огромен и растящото в него благословено бебе подскачаше точно когато на нея й се искаше то да мирува. Понякога тя забелязваше очертанията на краче или юмруче, като че ли детенцето риташе и размахваше юмручета, нетърпеливо да се появи по-бързо на бял свят.

Дейвид обичаше да слага глава на корема й и да усеща как бебето се движи. С часове си говореха как ще изглежда то, чии черти ще наследи — нейните или неговите.

— Твоите лешникови очи — казваше тя и го целуваше по очите.

— Твоят нос.

— Тук съм съгласна — разсмиваше се тя и го целуваше нежно по дългия нос.

— Твоите устни — целуваше я той по устните.

— Разбира се — съгласяваше се тя — но твоя ум.

— Естествено.

— Моето тяло.

— Надявам се, ако е момиченце. Умението ти да яздиш. Да бъде сърцата като теб.

— Твоята нежност, вместо моя инат.

— И горделивост.

— Добре, не ми го натяквай!

— Твоята смешна походка.

— Не, не е смешна.

— Смешна е. Ходиш като пате — каза той.

— Нима? — засмя се тя. Но знаеше, че походката й е точно такава и знаеше колко е секси. Санти я обвиняваше, че нарочно върви така, за да привлича внимание; казваше й, че изглежда самодоволна и арогантна. Но тя не се преструваше, просто така си ходеше.

— Ако е момче…

— Няма да е момче. Знам, че е момиче. Мъничко момиченце — подчертаваше тя.

— Още една София, Бог да ни е на помощ!

Тя обвиваше ръце около шията му и целуваше нежната кожа под ухото му. Той я прегръщаше и се надяваше — заради нея — че детето им ще е момиченце и че ще е възхитително като съпругата му.

* * *

Ариела пристигна първа. Тя едва скри раздразнението си, когато София й каза, че и Заза ще дойде.

— От добрината си патя — изрече снизходително, докато Дейвид носеше куфара й към нейната стая. София й помагаше да подреди нещата си с указания, които даваше от леглото, когато кучетата се разлаяха. София стана, надникна през прозореца и помаха на Заза и Тони.

— Дейвид ще ги посрещне — каза.

— Да не се занимаваме с тях — предложи Ариела. — Винаги ми е странно, когато идвам тук, а къщата не е моя. Красива е. Не знам какво ме беше прихванало навремето, та да я напусна — пошегува се тя.

— Е, аз съм доволна, че си я напуснала, затова, моля те, не си променяй решението.

— Добре, щом настояваш.

В този момент дотичаха кучетата, последвани от Дейвид, Заза и Тони.

— Скъпа Ариела, толкова отдавна не сме се виждали — поздрави я Заза с фалшива усмивка.

— Всъщност от години — хладно каза Ариела. — Как я караш? Още си с Тони, както виждам.

— О, скъпият Тони, той не е мъж за изпускане — изсмя се Заза. — Изглеждаш добре, Ариела.

Много неща можеше да каже за Ариела, но не можеше да отрече ефирната й красота, с която беше толкова прочута.

— Благодаря, ти също — отвърна Ариела учтиво и прекара нежната си ръка по ангелските си коси.

— Стаята е прекрасна, много си талантлива. — Заза имаше предвид спалнята на бебето.

— Затрупана съм с поръчки. Едва успявам да ги изпълня — усмихна се Ариела.

София поведе Заза към спалнята й.

— Скъпа, не ми каза колко е изискана — изсъска Заза, когато се отдалечиха.

— Познаваш я от години!

— Да, но се е разхубавила. Тя никога… как да кажа, никога не е била толкова сияеща. По-красива е, отколкото си я спомням — бъбреше Заза възбудено.

— Радвам се, че си обективна — промълви София.

Доминик и Антоан пристигнаха последни. Самолетът им беше закъснял и те слязоха от колата с изпомачкани дрехи и изморени, но в добро настроение.

— Антоан обеща да ми купи самолет — съобщи Доминик, като влезе, избутвайки кучетата. — Каза, че не бива да пътувам повече така, стресиращо е и човек заприличва на нищо.

— Има право — потвърди Антоан със силния си френски акцент. — Ако купя самолет, а защо да е само един, тогава всичките й приятели също ще се възползват с радост.

София се заклатушка към тях да ги прегърне.

— След няколко седмици ще мога да ви притисна до себе си — пошегува се, като вдъхна познатия парфюм на Доминик.

— Кога ще дойде бебето? — попита Антоан.

— Скъпи Антоан, безброй пъти ти казах, остават още десет дни, след което се очаква всеки момент.

— Надявам се, че си готов да запретнеш ръкави, скъпи — подхвърли Заза на Дейвид.

— Готов съм да запретна моите — намеси се добродушно Тони. — Две вече са минали през ръцете ми, макар че леко съм изгубил форма.

— Това не е единственото, за което си изгубил форма — промърмори Заза.

Ариела се подсмихна и хвърли поглед на Тони. Имаше вид на човек, който обича да си седи вкъщи и да си пуши пурата. Тя се запъти към гостната. Като влезе, събу обувките си и се сгуши на дивана. Доминик, издокарана с широк, клоширан зелен панталон и с жилетка с ярки цветни мотиви, която й стигаше до коленете, се разположи пред камината. Играеше си с дългия наниз около врата си, чиито мъниста напомняха лъскави червени бръмбари. Заза стоеше от другата страна, заела предизвикателна поза, или поне така си въобразяваше. Размахваше кехлибареното си цигаре с димяща цигара. Кестенявата й коса, подстригана много късо, лъщеше, присвитите й зелени очи оглеждаха стаята. Спря поглед върху Ариела и си напомни да не се отпуска. Ариела имаше език, остър като зъби на акула, и беше също толкова кръвожадна. Дейвид, Антоан и Тони стояха до прозореца и обсъждаха градината.

— Да постреляме по зайци — предложи Дейвид. — Градината е пълна с тази проклета напаст.

— Не бъди жесток! — извика София от леглото. — Горкичките същества!

— Какво искаш да кажеш с това „горкичките същества“? Изяждат всички луковици — възрази Дейвид.

— Добре — съгласи се Тони.

— Както искате — сви рамене Антоан.

На следващия ден времето беше меко за март. Слънцето прогони зимната мъгла и засия жизнерадостно.

Ариела и Заза се появиха на закуска, елегантно облечени, с подходящи за провинцията тоалети в пастелни тонове.

Дейвид отключи шкафа, където държеше оръжията. Избра една пушка за себе си и по една за Тони и Антоан. Бяха наследство от баща му, запален стрелец, и всичките бяха гравирани елегантно с инициалите Е. Дж. Х. — Едуард Джонатан Харисън.

София облече кожуха на Дейвид и взе бастун, за да държи кучетата под контрол. Когато се събраха пред къщата Доминик излезе; носеше яркочервено палто, шал на жълти и сини райета и бели маратонки.

— Ще подплашиш животните с тези дрехи — провикна се Тони, комично ужасен.

— С изключение на биковете — широко се усмихна Ариела. — Прекрасна си!

— Шери, защо не взе назаем палто от София? — подхвърли Антоан.

— Разбира се, ще ти дам, ако искаш — отговори София — но предпочитам този ярък цвят, за да предупреждавам животинчетата за опасността.

— Щом София иска да съм в червено, ще бъда в червено — отсече Доминик. — Хайде да вървим. Имам нужда да походя след тези купища препечени филийки и бъркани яйца.

Тръгнаха към гората. През няколко минути мъжете даваха знак на жените да спрат и да не продумват, за да не подплашат появилия се заек. Тони, който нищо не виждаше, изсъска на четирите дами:

— Ако млъкнете за миг, може и да улуча нещо.

— Съжалявам, скъпи — отвърна Заза — представи си, че ни няма.

— За бога, Заза, гласът ти се чува чак до Стратфорд!

Компанията се придвижваше бавно по пътеката. След като всички зайци бяха подплашени или от гърмежите, или от червеното палто на Доминик, Дейвид обяви, че за днес им стига.

— Добре — изпухтя Тони. — Омръзна ми този лов. Да повървим. Някои имат нужда по-малко да говорят и повече да вървят. — Хвърли поглед към Ариела, която така се заливаше от смях, че се хвана за Заза, за да не падне. — Жени — въздъхна той. — Толкова е лесно да ги разсмееш.

* * *

До събота Ариела и Заза се сприятелиха, макар и неохотно. Заза, все още нащрек, против волята си беше запленена от Ариела. Смееше се на шегите й и всеки път я поглеждаше да види как ще реагира. Ариела се забавляваше със Заза. Наслаждаваше се на възможностите, които й даваше красотата й, и изпитваше удоволствие да наблюдава как заслепява Заза. София ги наблюдаваше развеселено и още повече заобича Ариела. Същата вечер София се запъти към долния етаж и като минаваше покрай спалнята на Тони и Заза, ги чу да спорят. Спря и се заслуша.

— За бога, не прави драми. Какво толкова? — нареждаше Тони снизходително, сякаш говореше на дъщеря си.

— Скъпи, съжалявам, не очаквам да разбереш.

— Ами да, аз съм мъж.

— Това няма нищо общо с факта, че си мъж. Дейвид щеше да разбере.

— Искаш да привлечеш внимание, нали?

— Нека не го обсъждаме тук — изсъска Заза.

София се почувства гузна, че неволно подслушва разговора им.

— Тогава защо повдигна въпроса?

— Не можах да се сдържа.

— Знаеш ли, държиш се наивно. Също като Анджела, лика-прилика сте си.

— Не ме сравнявай с Анджела — сопна му се тя.

— Искаш да избягаш във Франция с Ариела, Анджела е влюбена в момиче на име Манди, каква е разликата?

— Разликата е, че съм достатъчно възрастна, за да знам какво правя.

— Давам ти срок един месец. Върви и опитай, щом искаш, но тя ще те подлуди, щом се отегчи и…

В този момент болка проряза корема на София. Тя изкрещя и се облегна на стената. Тони и Заза изхвърчаха от стаята и се спуснаха към нея.

— Боже мой, бебето идва! — извика Заза.

— Не може да бъде — изохка София. — Терминът ми е след десет дни. — Оооох!

Тони хукна по стълбите да извика Дейвид, Доминик и Ариела излязоха в коридора. Антоан последва Тони. Дейвид почистваше пушките и като излезе от кабинета, видя жена си да слиза по стълбите, подкрепяна от Заза. Захвърли парцала и се втурна да подхване жена си от другата страна.

— Доминик, вземи палтото й. Къде са ми ключовете? — заекна той, пребърквайки джобовете си. — Добре ли си, скъпа?

Тя кимна, за да не го тревожи.

— Ето, вземи моите — подаде му Ариела ключовете от нейната кола.

— Благодаря. Задължен съм ти — отговори Дейвид.

Доминик помогна на София да си облече палтото и заяви:

— Идвам с теб. Антоан, ще се върнеш в Женева сам. Аз оставам.

— Щом така искаш, шери — сви рамене той.

— Колко необичайно! — отбеляза Заза. — Първите бебета никога не подраняват.