Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (40)

Четирийсета глава

Чикита покани София да остане за вечеря, макар че Мария не можеше да се храни с тях.

— Не искам да пропусна и секунда, докато си тук. Скоро ще си заминеш и кой знае кога ще те видя пак…

Вечеряха навън, докато щурците огласяха нощта. Едуардо изглеждаше блед на призрачната светлина на свещите. Почти не говореше, скръбта бе вдълбала бръчки около очите му, скрити зад тъмни очила. Санти и София се отдадоха на спомени с Чикита и Мигел, а Клаудия отново слушаше безмълвно и само леко се усмихваше. Очевидно не искаше да изглежда твърде заинтересувана, нито пък да бъде обвинена в нелюбезност.

Чикита и Мигел явно много се гордееха с Панчито. Беше висок, красив и чаровен като Санти. След като беше наблюдавал как Чикита се срива заради скандалната любовна история на Санти и как Фернандо избяга в Уругвай, беше положил цялото си старание, за да бъде майка му щастлива. Беше много привързан към нея, както и останалите деца. Тя ги обичаше безумно, те бяха целият й живот.

Беше отличен играч на поло. Родителите му не можеха да се възпротивят срещу това, талантът му беше очевиден. Чикита не искаше нейният Панчито да порасне, но той отдавна беше излетял от гнездото.

Соледад беше доверила на София, че той върти любов с дъщерята на Енкарнасион, Мария, която не само била омъжена, но имала дете, чийто баща можел да бъде всеки от селото.

По време на вечерята Санти и София говориха сдържано. Отстрани не личеше какво напрежение стяга гърдите им, какво усилие полагат, за да се държат, сякаш ги свързва само старо приятелство. Смееха се, макар да им се плачеше, и говореха спокойно, макар да не искаха нищо друго, освен да изкрещят: „Какво чувстваш?“.

Най-накрая София целуна братовчедите си за лека нощ. Клаудия стоеше пред остъклената врата, нетърпелива да остане насаме със съпруга си.

— До утре, София. — Усмихна се, но очите й останаха хладни.

В същия миг Санти пъхна листче хартия в ръката на София. Погледна я с копнеж и я целуна по страната. Клаудия не забеляза, понеже той беше с гръб към нея. София се запрепъва в мрака, притискайки бележката до гърдите си. Нямаше търпение да я прочете, но щом отвори юмрук и я видя, смачкана и пожълтяла от времето, разбра, че това е същата бележка, която му беше изпратила по Соледад преди двайсет и три години. Завладя я буря от емоции. Стисна здраво хартийката и продължи да върви в мрака.

Чувствата на Санти не се бяха променили. Пазеше бележката й, била му е скъпа. И сега й я даде със същата настоятелност и потайност, както тя му я беше изпратила през онази ужасна нощ. Той я желаеше. Тя никога не бе преставала да го желае. Беше безсилна. Знаеше, че е греховно, ала не можеше да се спре.

* * *

Почувства се отново като дете, нарушаващо правилата. Докато решеше косата си и я сплиташе пред огледалото, отново бе на осемнайсет. Беше на хиляди километри далеч, погълната от живот, така различен от онзи, който споделяше със съпруга си и момичетата, че сякаш обитаваше въображаем свят, в който те нямаха място. В този миг нищо нямаше значение, освен Санти. Толкова естествено беше. Санти беше част от нея. Принадлежеше й. Беше го чакала двайсет и три години.

На вратата се почука. Тя погледна часовника. Оставаха петнайсет минути до полунощ.

— Влез — извика нетърпеливо.

Вратата бавно се отвори.

— Татко!

Пако стоеше колебливо на прага. Тя не искаше да го покани, не можеше да закъснее за срещата със Санти, не и след като беше чакала толкова дълго.

— Само исках да проверя дали си добре — промълви той и очите му обходиха стаята, сякаш се смущаваше да срещне погледа й.

— Добре съм, татко, благодаря.

— Знаеш ли, с майка ти сме щастливи, че си у дома. Тук ти е мястото — заговори той притеснено. Изглеждаше изнурен, за първи път в живота си не знаеше какво да каже. А винаги бе намирал подходящите думи.

— Никога не съм го забравяла — отговори София. Мигом съжали за пропастта помежду им. Съжали, че животът така лесно променя хората. Изтича при него и го прегърна.

— А сега да поспим, татко. Ще имаме много време за разговори. Изморена съм, денят беше дълъг. Ще поприказваме утре — каза мило, но решително.

— Добре, лека нощ — прошепна той разочаровано.

Беше дошъл да й каже нещо, което гризеше съвестта му от толкова години. Но то трябваше да почака. Той неохотно излезе от стаята. Чак като чу стъпките му по коридора, София осъзна, че на страната й е капнала сълза, когато я е целунал.

* * *

Тази нощ София нямаше нужда от фенерче — пълната луна посребряваше полето и тревите. Чувстваше се странно нереално, докато тичаше към дървото. Спомни си нощта, когато бързаше по същия път за последната си среща със Санти. Тогава беше тъмно и зловещо.

Едва когато силуетът на дървото омбу се очерта на фона на тъмносиньото небе, изпита страх. Като наближи, тръгна по-бавно. Взираше се напред, но Санти го нямаше. Беше си представяла, че ще види подскачащия лъч на фенерчето му, както последния път. Този момент завинаги щеше да остане запечатан в паметта й.

Беше закъсняла. Нима той не я чакаше? Побиха я ледени тръпки. Нямаше да го преживее, не, нямаше. Внезапно Санти излезе иззад дървото. Взряха се един в друг. Тя опита да разгадае изражението му, но в тъмнината не виждаше ясно лицето му.

Чувствата надделяха над разума. Те се хвърлиха един към друг, прегърнаха се и заплакаха. Думите бяха излишни, ръцете казваха повече за копнежа, за съжалението, трупани години. София почувства, че наистина се е върнала у дома.

* * *

Нямаше представа кое време е, когато най-накрая се отпуснаха на земята удовлетворени и замаяни. А и не искаше да знае. Усещаше само ръката му, която си играеше с кичур коса, изплъзнал се от плитката й. Вдъхна аромата му и притисна лице до гърдите му. Чувстваше топлия му дъх на челото си и наболата му брада до лицето си. Нищо друго не съществуваше за нея, освен любимия й.

— Разкажи ми, Чофи, какво се случи, след като замина?

— Не знам откъде да започна.

— Стотици пъти се питах какво бих могъл да направя.

— Недей, Санти, не се измъчвай. До лудост си задавах същите въпроси и още не съм си отговорила. — Тя се подпря на лакът и сложи пръсти на устните му. Санти взе ръката й и я целуна.

— Защо трябваше да те пращат толкова далеч? Можеше да постъпиш в пансион… или нещо подобно, но да те изпратят чак в Швейцария, беше твърде крайно решение, не знаех къде да те търся…

София се загледа в измъченото му лице, в тъжните зелени очи, взиращи се в нейните в очакване на отговор.

— Изпратиха ме надалеч, защото очаквах дете от теб — промълви с разтреперан глас. — Спомняш ли си, когато бях болна? Повикаха доктор Хигинс и той им каза, че съм бременна. Мама полудя. Татко като че ли ме разбираше, но и той се вбеси. Имаше само един изход, разбира се. Не можех да задържа детето. Нашата любов беше непозволена. Мама се тревожеше само, че ще посрамя семейството, и това беше по-важно от всичко друго. Мисля, че в онзи момент тя виждаше у мен самия дявол. Няма да го забравя, докато съм жива.

— Успокой се, Чофи! Какво каза преди малко?

— Скъпи Санти, бях бременна.

— Била си бременна с моето дете? — заекна той, не можеше да осмисли думите й. Надигна се, притисна длан до челото си. — О, Чофи, защо не ми каза?

— Мама и татко ме накараха да обещая, че на никого няма да казвам. Изпратиха ме в Женева да прекратя бременността. Не искаха никой да знае. Страхувах се, че ако ти кажа, ще търсиш правата си като баща, ще се изправиш срещу тях. Да беше ги видял! Не бяха същите хора. Реших да ти пиша, когато съм далеч и те няма как да се намесят.

Не можеше да му признае, че е родила детето и се е отказала от него. Срамуваше се. Как да обясни, че е съжалила в мига, в който дойде на себе си през онази мрачна, зимна утрин в Лондон? Ще й повярва ли, че оттогава не е минал ден, без да мисли за Сантигито, без да се пита къде ли е и какво прави? Как да му каже, без да прозвучи коравосърдечно и лекомислено? В спомените му тя не беше такава. Затова го остави да повярва, че е махнала детето. Скри от него мъката си.

— Мария! — промълви той.

— Беше отдавна — каза София спокойно. Щеше да е жестоко да обвинява братовчедка си сега, когато умираше.

Санти я притисна до себе си и тя разбра, че детето, което беше носила, неговото дете, ги свързва завинаги. Свързваше ги съжалението за всичко пропуснато.

— Затова ли не се върна? Защото загуби детето ни?

— Не се върнах, защото помислих, че не ме искаш, че си продължил напред и си намерил друга. Без теб Аржентина не ме интересуваше. Дойде момент, когато не исках да се върна от гордост.

— Но ми вярваше, нали?

— Исках, ала след време загубих надежда. Ти беше толкова далеч… не знаех какво си мислиш. И чаках. Чаках дълги години.

— О, Чофи, трябваше да се върнеш! Щеше да видиш как тъгувам за теб. Бях изгубен без теб! Чувствах се безпомощен. Не знаех как да те намеря. Нямах представа къде си, иначе щях да ти пиша.

— Сега вече знам. Не ми бе минавало през ум, че Мария би могла да унищожава писмата ми.

— Понеже не ги получавах, нямаше как да отговоря. Не знаех къде си. Мария ми призна преди години, но тогава вече беше твърде късно. Години се бе измъчвала от разкаяние, затова и бе престанала да ти пише. Не е имала смелост да ти каже. — Усмихна се горчиво. — Не мога да повярвам, че така лесно ни разделиха… Най-накрая се предадох. Иначе щях да полудея. Помислих, че си намерила друг. После се появи Клаудия и трябваше да взема решение дали да подредя живота си с нея, или да чакам теб. Избрах живот с нея.

— Щастлив ли си?

— Щастието е относително. Мислех, че съм щастлив, докато не те видях в болницата.

— Санти, толкова съжалявам!

— Сега съм щастлив.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен! — Той обгърна с длани лицето й и я целуна по челото. — Боли ме, като си помисля колко си страдала сама в Швейцария. Искам да ми разкажеш всичко, абсолютно всичко. Имаме да наваксваме години. Искам да споделя всяка минута от тях с теб. Искам да разбера какъв е бил животът ти, все едно съм бил с теб.

— Ще ти разкажа всичко за Швейцария, всяка подробност.

— Трябва да поспиш.

— Така ми се иска да прекараме цялата нощ заедно!

— Знам. Но ти се върна. Хиляди пъти си представях как се връщаш.

— Представяше ли си, че ще стане точно така?

— Не, мислех, че ще съм ти ядосан. Но като те видях, почувствах, сякаш сме се разделили вчера. Изобщо не си се променила. — Погледна я с такава нежност, че очите й се напълниха със сълзи.

— Обичам това старо дърво — промълви тя и извърна глава, за да скрие сълзите си. — То е свидетел на нашата скръб, на нашата любов, на нашето желание и удоволствие. Никой не знае повече от това старо омбу.

Той въздъхна и я притисна до себе си.

— Не разрешавам на моите деца да идват тук.

— Знам, синът ти ми каза.

— Глупаво е, наистина. Страхувах се, че това ще ме извади от релси. Не исках моите деца да заживеят във въображаем, вълшебен свят като нас.

— Знам, но за мен това дърво означаваше много повече — прошепна София. — Беше нашето тайно място, нашето малко царство. За мен то завинаги ще символизира идиличното ни детство. Свързано е с всеки мой спомен. Виж, сега прибавихме още един.

— Предполагам, че съм постъпил глупаво.

— Не, но въпреки това не мисля, че децата ти ще пострадат, ако им разрешиш да идват тук. Спомняш ли си колко обичахме да се катерим?

— Да, тогава беше много пъргава.

— Тогава ли? И сега мога да се изкатеря за секунди.

Изкатериха се заедно на дървото. Когато стигнаха до върха, далеч на изток се появи слънцето и лъчите му позлатиха нощната тъма.