Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Meet Me Under the Ombu Tree, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Санта Монтефиоре
Заглавие: Среща под магическото дърво
Преводач: Боряна Даракчиева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-274-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8942
История
- — Добавяне
Втора глава
„Санта Каталина“, януари 1972 г.
— София? София? За бога, къде се е дянала сега? — Анна Мелъди Соланас де ОʼДуайър крачеше нагоре-надолу по терасата и раздразнено се взираше в безплодната пустош. Както обикновено беше елегантна, макар че носеше обикновена бяла плажна рокля и червеникавата й коса беше вързана на конска опашка. Изящният й силует се очертаваше на фона на небето, обагрено от лъчите на залязващото слънце. Дългата лятна ваканция й беше скъсала нервите. София беше като неопитомено животинче — изчезваше с часове, сопваше й се толкова грубо, че Анна не знаеше как да постъпи. Чувстваше се емоционално изцедена. С нетърпение очакваше дългите горещи дни да свършат, да настъпи есента и децата отново да тръгнат на училище. Поне в Буенос Айрес те бяха под охрана. „Слава богу, че ваканцията свършва! — помисли си. — Нека учителката на София да бере грижа с дисциплината й.“
— Да му се не види, жено, отпусни малко юздите на малката. Ако много ги затягаш, някой ден ще ти избяга завинаги. — На терасата се появи дядо ОʼДуайър, понесъл градинарска ножица.
— За какво ти е ножицата, татко? — попита Анна и присви сините си очи.
— Във всеки случай няма да ти отрежа с нея главата, Анна Мелъди. — Той се закиска и защрака с ножицата.
— Пак си пил, татко.
— Една глътчица алкохол не вреди никому, от мен да знаеш.
— Татко, Антонио поддържа градината, ти нямаш работа там.
— Скъпата ти майчица обичаше тая градина. Делфиниумите плачат да бъдат привързани за колчета. Божке, как ги обичаше майка ти!
Дърмот ОʼДуайър беше роден и израсъл в Гленгариф, Южна Ирландия. Оженил се беше за ученическата си любов Имър Мелъди веднага щом беше достигнал възрастта сам да си изкарва прехраната. Открай време знаеше какво иска и никой не можеше да го разколебае. Преди да се оженят, двамата често се срещаха в порутеното абатство в подножието на хълмовете и там се венчаха. Покривът почти беше отнесен от ветровете и през дупките провираха пръсти бръшлянови вейки.
В деня на сватбата валеше като из ведро, затова младоженката носеше гумени ботуши и отиде до олтара, запретнала до колене бялата си рокля и следвана от пълничката си сестра Дороти Мелъди, разтворила голям бял чадър. Имър и Дороти имаха осем братя и сестри. Отец ОʼРайли, застанал под черен чадър, каза на младоженците и на многобройните присъстващи на церемонията, че дъждът е поличба за късмет — Господ благославял брачния съюз с небесна светена вода.
Оказа се прав. Дърмот и Имър се обичаха до деня на нейната смърт през февруари 1958-а. Той искаше да забрави как съпругата му лежеше бездиханна на кухненския под и в паметта му тя остана, каквато беше на сватбения им ден преди трийсет и три години — с цветове от орлов нокът, закичени в дългата й червеникава коса, с искрящи очи, които виждаха само него. Не можеше да остане в Гленгариф, където всичко му напомняше за нея. Сложи в куфар малкото си вещи — албум със снимки, кошничката за шев на жена си, Библията на баща си и няколко стари писма — и даде всичките си пари за еднопосочен билет до Аржентина. Дъщеря му му повярва, че възнамерява да й гостува само за кратко, но след като изминаха седмици, после месеци, тя разбра — Дърмот никога нямаше да се върне в Ирландия.
Анна Мелъди беше кръстена на майка си, Имър Мелъди, и на баба си Анна. След раждането й Имър каза, че Божията воля е да нямат повече деца, обаче тайно мечтаеше да има и други. Отдаде на дъщеричката си цялата си обич и се стараеше да потиска завистта, когато водеше Анна да си играе с многобройните си братовчеди. Всъщност те не обичаха малката, която получаваше всичко, което пожелае. Анна не страдаше кой знае колко, понеже и тя не ги харесваше. Много по-щастлива беше да се катери сама по хълмовете, отколкото заедно с дрипави юноши да обикаля улиците в Гленгариф. Изкачеше ли се на някой хълм, мечтаеше за живота на филмовите звезди, на тези красиви жени с красиви рокли и с дълги, блестящи мигли. Катрин Хепбърн, Лорън Бакол, Дебора Кар… Гледаше отвисоко родния си град и се заричаше, че един ден ще превъзхожда всички там, ще замине надалеч и никога няма да се върне.
След като се омъжи за Пако и завинаги напусна Гленгариф, родителите й останаха сами в дом, който сякаш опустя, стана студен и мрачен. Имър се промени безвъзвратно, промени я мъката по изгубената й дъщеря. Анна Мелъди пишеше редовно и обещаваше някой ден да гостува на родителите си; тази надежда ги крепеше, макар дълбоко в сърцата си да си даваха сметка, че писмата са неискрени и лицемерни.
През 1958-а Имър почина и съпругът й знаеше, че причина за смъртта й е разбитото й сърце. Той обаче беше по-силен и по-смел. Потегляйки за Буенос Айрес, изведнъж се запита защо не го е направил преди години — ако го беше сторил, може би скъпата му съпруга още щеше да е между живите.
Анна (само Дърмот ОʼДуайър наричаше дъщеря си Анна Мелъди) наблюдаваше как баща й се суети около лехата с цветя и съжаляваше, че той не е като дядовците на другите деца. Ектор Соланас, бащата на Пако, неизменно беше елегантен и гладко избръснат. Пуловерите му бяха кашмирени, ризите му — по поръчка от магазин на Савил Роу. Изглеждаше изтънчен и се държеше с достойнство. За Анна той беше почти като кралска особа и той никога не падна от пиедестала, на който го беше издигнала. Дори след смъртта му тя машинално търсеше одобрението му. От дълги години живееше в Аржентина, но колкото и усилия да полагаше, не можеше да почувства принадлежност към голямата фамилия на съпруга си. Понякога й се струваше, че наблюдава света, застанала зад невидима стъклена преграда, изолирана от всички.
— Сеньора Анна, сеньора Чикита ви търси по телефона.
Анна се върна към настоящето и към баща си.
— Благодаря, Соледад. Няма да чакаме сеньорита София, както обикновено ще вечеряме в девет.
— Както обичате. — Соледад се поусмихна, докато вървеше обратно към кухнята. От трите деца на господарката тя обичаше най-много София. Заедно с мъжа си Антонио работеше за сеньор Пако от седемнайсетгодишна. Въпреки непрекъснатите опити двамата нямаха деца, затова тя гледаше на София като на собствена дъщеря.
Сеньора Анна посвещаваше цялото си време на синовете си, но Соледад почти не се разделяше с малката София, дори понякога вечер я вземаше в леглото си, сякаш искаше да я компенсира, задето е лишена от майчината обич. Анна Мелъди явно нямаше нищо против, дори изглеждаше почти благодарна. Открай време не се интересуваше от дъщеря си. Обаче Соледад нямаше право да се намесва в живота на господарите. Изострените отношения между сеньор Пако и сеньора Анна не й влизаха в работата и тя не ги обсъждаше. Не клюкарстваше и беше посветила живота си на малкото ангелче.
Погледна си часовника — София закъсняваше и пак щеше да си навлече беля на главата. Всъщност това май не я притесняваше, дори се радваше, когато й се караха. „Горкото дете — помисли си Соледад — и слепият ще види, че то жадува за внимание.“
Анна гневно измарширува в дневната и взе слушалката.
— Здравей, Чикита — каза доста студено и се облегна на дървения скрин.
— Анна, безкрайно съжалявам. София отново отиде някъде със Сантяго и Мария. Очаквам да се върнат всеки момент…
— Отново! — избухна Анна. — Сантяго ще навърши осемнайсет през март, би трябвало да е по-отговорен. Не разбирам с какво го привлича компанията на петнайсетгодишно момиче. Най-лошото е, че историята се повтаря. Не му ли направи забележка последния път?
— Разбира се, че си поговорихме — търпеливо отговори Чикита. Мразеше тези изблици на гняв. — Успокой се, всичко е наред. Тук те са в безопасност и надали са отишли далеч…
Анна грубо я прекъсна:
— Сантяго влияе зле на София. Дъщеря ми още е почти дете и в очите й той е герой. Мария обаче е разумна и не би трябвало да се поддава…
— Да, да, ще им кажа — въздъхна Чикита, замълча за миг и се опита да смени темата: — Мога ли да помогна с нещо за утрешното асадо[1]?
— Не, благодаря. — Анна смекчи тона си. — Извини ме, Чикита. Понякога не знам как да постъпвам със София. Момчетата никога не ми създават проблеми, а тя е толкова несъобразителна и твърдоглава! Питам се на кого се е метнала.
— И аз се питам същото — кисело отбеляза Чикита.
* * *
— Тази е най-прекрасната нощ през цялото лято — прошепна София, която седеше на един от най-високите клони на дървото омбу, откъдето цялата околност се виждаше като на длан.
На света няма друго като това дърво. То е грамадно, с ниски хоризонтални клони, обиколката на ствола му често надхвърля дванайсет метра. Дебелите му корени се разпростират над земята като дълги, възлести пипала, сякаш е започнало да се разтапя като восъчна свещ. То е единственото, което изглежда на мястото си сред сухите равнини. Индианците виждали боговете си сред клоните му. За децата, израснали в „Санта Каталина“, то беше вълшебно. Понякога изпълняваше желания, беше и чудесна наблюдателница. Ала преди всичко притежаваше загадъчна привлекателна сила, неустоима за няколко поколения хлапета.
— Виждам Хосе и Пабло. Побързай, не се мотай! — подвикна София на братовчед си Санти.
— Ей сега идвам, малко търпение. — Той продължи да се занимава с конете.
— Санти, ще ми помогнеш ли да се кача на дървото? — попита сестра му Мария, докато гледаше как София се катери още по-нависоко.
Възхищаваше се от София — от смелостта, откровеността и самоувереността й. Откакто се помнеха, бяха приятелки и правеха всичко заедно — крояха планове, заговорничеха, играеха и си споделяха тайни. Като малки Чикита, майката на Мария, ги наричаше Las Dos Sombras — Двете сенки — защото бяха неразделни.
Другите момичета в ранчото бяха или по-големи, или по-малки, затова двете бяха естествени съюзнички в семейството, доминирано от момчета. И двете нямаха сестри, затова преди години бяха решили да станат „кръвни сестри“ — убодоха с карфица показалците си и ги притиснаха един до друг, за да „съединят“ кръвта си. Оттогава споделяха тайна, която никой не знаеше.
От върха на дървото София виждаше целия свят — е, може би не целия, но своя свят, разпрострял се под величественото небе. Слънцето вече залязваше и последните му лъчи обагряха хоризонта в розово и златисто. Въздухът беше лепкав, комарите заплашително бръмчаха между листата.
— Пак ме ухапаха! — изплака Мария.
— Чакай, ще ти помогна. — Санти се наведе, хвана я за стъпалото и я повдигна, за да се преметне на най-долния клон.
После и той се изкатери по дървото с ловкост, която непрестанно изненадваше всички, които го познаваха отдавна. Като малък беше претърпял злополука при игра на поло, вследствие на която започна да накуцва. Родителите му отпътуваха заедно с него за Съединените щати, където той беше прегледан от куп медицински светила. Накрая те се отчаяха — положението изглеждаше безнадеждно. Само че тревогата им се оказа безпочвена. Напук на песимистичните диагнози на лекарите Санти намери начин да се пребори с недъга си — оказа се, че бяга по-бързо от братовчедите си, макар и да тичаше малко особено. Сега беше най-добрият играч на поло в ранчото.
— Несъмнено младият Сантяго притежава смелост, на каквато рядко ставаме свидетели напоследък — гордо отбеляза баща му. — Помнете ми думата, това момче ще стигне далеч.
— Страхотно е, нали? — усмихна се София, когато той седна до нея. — Имаш ли джобно ножче? Искам да си пожелая нещо.
— Какво ти е хрумнало този път? Няма да се сбъдне. Не знам защо си правиш труда — добави и подигравателно се усмихна. Обаче София вече прокарваше длан по ствола, търсейки следи от миналото, запечатани на дървесната кора.
— Е, може да не се сбъдне тази година, но някой ден, когато наистина ми е важно, това ще се случи. Дървото знае кои желания да сбъдва и кои да пренебрегва.
— Само не ми казвай, че то мисли и чувства — намръщи се той.
— Голям глупак си, Санти, но някой ден ще прозреш истината. Ето как стоят нещата: чакаш да настъпи денят, в който безкрайно ти се иска желанието ти да се сбъдне, а като падне мрак, тайно идваш тук, за да оставиш на ствола посланието си.
— Как ли пък не! Предпочитам да прескоча до града и да посетя Ла Виеха Бруха — старата вещица. Ако питаш мен, тя разполага с по-големи възможности да влияе на бъдещето ми, отколкото това глупаво дърво.
— О, непременно отиди… ако издържиш вонята й… А, ето! — възкликна София, напипвайки едно от последните им желания, отбелязано на дървесната кора. Приличаше на белезникав белег от отдавна зараснала рана.
Мария най-сетне се изкатери до тях, лицето й беше пламнало от напрежението.
— Ах, колко е красиво! — възкликна. Само че братовчедка й вече не се интересуваше от пейзажа, а продължаваше да търси рисунките си в дървесната кора.
— Май тази е моя. — София стъпи на по-горния клон, за да огледа по-отблизо. — Да, точно така. Това е моят символ.
— Може да е било символ преди шест месеца, но сега е само едно петно. — Санти се повдигна и седна до нея.
— Нарисувах звезда — много ме бива по звездите — гордо обясни тя. — Мария, къде е твоята?
Мария се премести по-близо до Санти. Намери своя белег, носталгично въздъхна и прокара пръсти по него:
— Моят символ беше птица…
— Какво си беше пожелала? — София ловко скочи до нея.
— Ще ми се присмивате, ако ви кажа.
— Няма — успокои я Санти. — Сбъдна ли се желанието ти?
— Не, разбира се, и никога няма да се сбъдне, но си струваше да опитам.
— Сподели де! — настоя София, изненадана от упорството на братовчедка си.
— Добре, добре. Пожелах си да имам хубав глас, за да пея и мама да ми акомпанира на китара — изтърси, извърна към тях лешниковите си очи и видя, че двамата се смеят.
— Значи птицата символизира песен — промърмори Санти.
— Може би, но не заради това я нарисувах.
— Тогава защо, глупачке?
— Понеже обичам птиците, а и на дървото беше кацнала една, докато си пожелавах нещо. Татко често казва, че не е задължително символът да изразява желанието ти. Важното е да го отбележиш. А ти какво си беше пожелала, София?
— Татко да ми разреши да участвам в състезанието за купата на „Санта Каталина“ — надменно отговори София, и изгледа изпод око Санти. Както и очакваше, той се разсмя и присви зелените си очи. — Не се шегувам! — предизвикателно добави тя.
— Какво символизираше звездата? — Мария бръсна встрани мъха, полепнал по блузата й.
— Искам да стана звезда сред играчите на поло — преспокойно отговори София.
— Лъжеш! Сигурно друго не можеш да нарисуваш. Мария е единствената художничка в семейството ни. — Санти се изкиска. — Малката Чофи иска да участва в състезанието за Купата. Та ти си още дете!
— Така ли мислиш, драги? — Тя се престори на разгневена. — През април ще навърша шестнайсет. Само след три месеца ще съм жена.
— Чофи, никога няма да си жена, понеже никога не си била момиче — открай време се държиш като хлапак. Момичетата са като Мария. — Той легна по гръб и тениската му се повдигна.
София жадуваше да го докосне, да прокара пръсти по смуглата му кожа — физическият контакт с него я възбуждаше.
— Къде са отбелязани твоите желания? — попита го, за да привлече вниманието му.
— Не знам и пет пари не давам! Това са глупости.
— Не, не са! — едновременно възкликнаха момичетата.
— Всяко лято татко ни караше да рисуваме желанията си върху дървото… — замечтано промълви София.
— И родителите ни са правили същото като малки. Сигурно белезите им са тук, само трябва да се вгледаме внимателно! — разпалено възкликна Мария.
— Глупости — намеси се Санти. — Отдавна ги няма. Мисля, че се заличават след една-две години. Освен това ще е необходимо много силна магия, та Пако да разреши на дъщеря си да участва в турнира. — И се запревива от смях, за да покаже колко нелепо е желанието й.
Тя ловко се прехвърли на неговия клон и го загъделичка по корема, прокарвайки пръсти под късия му панталон.
— Чофи, не прави така! И двамата ще паднем и ще се пребием! — Санти я хвана за китката и силно я стисна, докато тя запищя от болка. Беше на седемнайсет, с две години по-голям от нея и от сестра си. София се възбуждаше, когато той демонстрираше чрез сила превъзходството си, но се преструваше, че не й харесва — това също беше част от играта.
— Защо смяташ, че е толкова невероятно? — попита го и притисна китката си до гърдите си.
— Защото момичетата не участват в турнири!
— Е, все някога ще участват. Защо да не съм първата? Мисля, че в крайна сметка татко ще ми разреши. Играя не по-зле от брат ми Аугустин.
— Не е вярно. Дори да получиш разрешение, това няма да е благодарение на магия, а на умелите ти манипулации. Въртиш на малкия си пръст горкия Пако, а той дори не го съзнава.
— Тя върти всички на малкия си пръст — отбеляза Мария без капчица завист.
— Освен мама.
— Чофи, май си губиш уменията.
— Никога не ги е имала по отношение на Анна.
По отдавнашна традиция турнирът по поло за купата на „Санта Каталина“ се провеждаше веднъж годишно, противници на нашите играчи бяха хората от съседното ранчо „Ла Пас“ и съперничеството помежду им се предаваше от поколение на поколение. Предишната година нашите бяха загубили само с един гол. През лятото братовчедите в „Санта Каталина“ играеха поло почти всеки следобед. Пако и по-големият му брат Мигел насърчаваха момчетата и често ги предизвикваха, за да ги накарат да се усъвършенстват. Санти вече играеше отлично, Мигел много се гордееше с него и не се опитваше да се прикрива. По-големият му син Фернандо ревнуваше и се дразнеше, задето въпреки физическия си дефект Санти го превъзхожда във всичко. Да не говорим, че беше любимецът на родителите им. Затова искаше брат му да се издъни и дотолкова се вживяваше, че нощем скърцаше със зъби.
Двамата братя на София — Рафаел и Аугустин — допълваха отбора на „Санта Каталина“. София не влизаше в сметката и това я вбесяваше.
Съжаляваше, че не се е родила момче. Ненавиждаше момичешките игри и откакто се помнеше, придружаваше на мачовете момчетата, надявайки се да включат и нея. Санти винаги й разрешаваше, често й помагаше и държеше тя да тренира с тях въпреки разпалените протести на брат си и братовчедите си, които се дразнеха, че едно момиче играе поло по-добре от някои от тях. Санти твърдеше, че й разрешава, само и само да запази мира в семейството.
— Толкова си упорита, че предпочитам да отстъпя — казваше й понякога. Беше й любимият братовчед, всъщност й беше по-скъп от родните й братя Рафаел и онзи мухльо Аугустин.
Сега й подхвърли джобното си ножче.
— Ето, пожелай си нещо. — Извади от джоба на ризата си пакет цигари и добави: — Искаш ли и ти, Чофи?
— Защо не?
Той извади една цигара, запали я, дръпна дълбоко и я подаде на братовчедка си. Ловко като маймунка София се покатери на по-високия клон и седна по турски.
— Какво да си пожелая този път? — Тя отвори ножчето.
— Гледай да е постижимо. — Санти изпод око погледна сестра си, която мълчеше и с нескрито възхищение наблюдаваше братовчедка си. София дръпна от цигарата, после с отвращение издуха дима. — Ей, дай си ми я, не я хаби така! — раздразнено възкликна той. — Нямаш представа колко трудно се докопвам до това удоволствие.
— Я не лъжи! Енкарнасион ти ги купува. — София започна да дълбае в дървесната кора.
— Кой ти го каза?
— Мария.
— Не исках да… — гузно подхвана Мария.
— Виж, Санти, на кого му пука? На никого. Така или иначе ние няма да те издадем — разсеяно промърмори София. Беше се съсредоточила в желанието си и не се вълнуваше от свадата между брата и сестрата, която беше предизвикала.
Санти дръпна силно от цигарата, докато наблюдаваше как братовчедка му рисува върху кората. Бяха израснали заедно и той я приемаше като родна сестра… С възхита отбеляза колко гладка е смуглата й кожа — като шоколадовия мус, специалитет на Енкарнасион. Профилът й излъчваше арогантност — може би заради леко чипия й нос или заради волевата й брадичка. Характерът й допадаше на Санти — тя беше непокорна и опака. Когато се разгневеше, очите й хвърляха гневни искри и от лешникови на цвят ставаха червеникавокафяви. Притежаваше харизма, която привличаше хората, макар понякога близостта с нея да беше опасна като докосване до горящи въглени. Санти харесваше ролята си на страничен наблюдател, при когото тя тичаше за утеха след всяко провалено приятелство.
След няколко минути София вдигна глава и се усмихна — очевидно беше доволна от творението си.
— Какво е това? — Мария се наведе, за да разгледа по-добре изображението на дървесната кора.
— Не си ли личи? — възнегодува София.
— Не, съжалявам.
— Сърце, прободено със стрела.
— Доста банално — намеси се Санти. — Кой е щастливецът?
— Няма да кажа, иначе желанието ми няма да се сбъдне. — Тя кокетно сведе поглед и се изчерви. Рядко й се случваше, но през последните месеци чувствата й към Санти се промениха. Изчервяваше се и сърцето й започваше да бие до пръсване, когато той я погледнеше в очите. Странна реакция, която я удивяваше. Сподели със Соледад, а тя се засмя и каза, че било първата стъпка към порастването. Новите усещания бяха странни и вълнуващи, но Санти явно не разбираше какво се случва с нея — седеше си на клона, поклащаше краката си и пушеше. Мария взе ножчето и издълба в кората малко слънце:
— Пожелавам си да имам дълъг и щастлив живот.
— Доста странно желание — сбърчи нос София.
— Не бива да приемаме нищо за даденост — мъдро отбеляза Мария.
— Господи, пак си слушала бръщолевенията на майка ми. Няма ли да си целунеш кръстчето? — подхвърли, после се обърна към Санти: — Ще си пожелаеш ли нещо? Такъв е обичаят.
— Не, тези глупости са за момичетата.
— Както искаш. — Тя се облегна на ствола на дървото и лекият ветрец разхлади пламналите й страни. — Ммм, усещате ли как ухаят евкалиптите? За мен ароматът им символизира родния дом — добави мелодраматично.
Санти дръпна от цигарата и издиша, правейки кръгчета от дима, после кимна:
— За мен пък символизира лятото.
— Не подушвам нищо, освен дима от цигарата на Санти — оплака се Мария.
— Ами, седни така, че да не го издухвам в лицето ти! — Той въздъхна: — Жени! С такива като вас няма оправия. — Пясъчнорусата му коса обрамчваше лицето му като загадъчна аура, каквато според Ла Виеха Бруха притежаваха всички, освен най-злите и порочните.
Тримата се умълчаха и се загледаха в небето, очаквайки първите звезди. Конете пръхтяха под дървото и търпеливо пристъпваха. Най-накрая Мария подхвърли, че е време да се връщат в ранчото. Яхна коня си и добави:
— Скоро ще се мръкне.
— Мама ще ме убие — въздъхна София.
— И ще обвини мен — изпъшка Санти.
— И с основание, Сантяго — като по-голям ти си отговорен за нас.
— Като знам каква става майка ти, когато тръгне по бойната пътека, не желая тази чест…
Като се върнаха в ранчото, оставиха конете при стария Хосе — „шефът“ на гаучосите, който се беше облегнал на оградата и ги чакаше. Той неодобрително поклати глава.
— Сеньорита София, майка ти е много ядосана. В опасни времена живеем, малката ми, трябва да се пазиш.
— Скъпи ми Хосе, не се тревожи за мен. Нищо няма да ми направят! — Тя се засмя и се затича след Мария и Санти, които вървяха към къщата.
Анна наистина беше вбесена. Щом видя дъщеря си, скочи на крака и размаха ръце. Лицето й беше пламнало от гняв.
— Къде бяхте, за бога?
— Отидохме да пояздим и изгубихме представа за времето. Извинявай.
Аугустин и Рафаел, които се изтягаха на канапето, подигравателно се усмихнаха.
— Защо се хилите? — сопна им се София. — Аугустин, не подслушвай. Не те засяга, ясно?
— София, ти си лъжкиня — заяви той.
— Момчета, това не е шега! — раздразнено възкликна майка им.
— Марш в стаята си, сеньорита София — прошепна Аугустин.
Анна не беше в настроение за шегите им, затова се обърна към съпруга си, очаквайки да я подкрепи, обаче той заговори за предстоящото състезание. Дядо ОʼДуайър, който и без това нямаше да й помогне, беше заспал на креслото си и хъркаше като заклан. Накратко, както обикновено на Анна се падаше ролята на строга родителка. Обърна се към дъщеря си, мъченически въздъхна и й заповяда да си отиде в стаята, без да вечеря.
София преспокойно излезе от всекидневната и отиде право в кухнята; както и предполагаше, Соледад вече беше приготвила емпанадас — пирожки с плънка, и тиквена супа.
— Пако, защо не ме подкрепяш? — заядливо попита Анна. — Защо всеки път вземаш нейната страна? Не мога да се справя сама.
— Скъпа моя, уморена си. Защо не си легнеш по-рано? — Пако се вгледа в смръщеното й лице — питаше се къде е нежното момиче, за което се беше оженил, и дали някога ще се появи отново.
По време на вечерята Анна нацупено мълчеше, Рафаел и Аугустин продължиха да разговарят с баща си за мача на следващия ден, сякаш не я забелязваха.
Пако предупреди синовете си:
— Роберто и Франсиско Лобито ще се опитат всячески да пречат на Санти да отбележи гол. Това означава, че вие, момчета, трябва да изнесете мача на плещите си, ясно? Аугустин, от теб искам да се съсредоточиш, и то много.
— Бъди спокоен, татко. Ще оправдая доверието ти.
— Дано, иначе сестра ти ще играе вместо теб! — отсече Пако. Анна тежко въздъхна и поклати глава. Беше се примирила, че София играе поло с братовчедите си, но това си „оставаше в семейството“. „Да пукна, ако й разреша да участва в мач пред очите на онези Лобито от Ла Пас!“ — помисли си гневно.
Без да подозира какви мисли се въртят в главата на майка й, София се беше излегнала в топлата вана, пълна с блестящи бели мехурчета, и размишляваше за Санти. Даваше си сметка, че ако отец Хулио узнае похотливите й мисли, ще я принуди да каже двайсет пъти молитвата „Аве Мария“. Майка й пък щеше да се прекръсти и да заяви, че подобно увлечение е противоестествено. За София обаче страстта към братовчед й беше съвсем естествена.
Представяше си как той я целува и се питаше какво ще е усещането. Щеше да й е за първи път. Всъщност за втори — беше целунала Начо Естрада в училищния двор, но само защото беше загубила бас и бе принудена да го направи. Това не се броеше за истинска целувка на мъж и жена, влюбени един в друг. Затвори очи и си представи лицето на Санти с цвят на пчелен мед, тъмнозелените му очи, вперени с обич в нейните, плътните му устни, които се открехват, преди да я целуне… Фантазиите й спряха дотук, защото не можеше да си представи какво ще последва, но тя „пренави лентата“ и започна отначало.