Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (4)

Четвърта глава

— В спортните игри момичетата са равностойни на момчетата — заяви София, докато разсеяно прелистваше едно списание.

— Глупости! — Аугустин веднага се хвана на въдицата й и прекъсна разговора си с Фернандо и Рафаел.

— Не й обръщай внимание — кисело промърмори Фернандо. — А ти, София, млъкни. Отиди да си играеш с Мария и ни остави на мира. — Тя беше с четири години и половина по-малка от него и му лазеше по нервите.

— Скучно ми е — измънка София, протегна крака и размърда пръстите си. Навън валеше като из ведро, едрите дъждовни капки биеха по стъклата на прозорците. Така беше от сутринта, пороят не беше спрял нито за миг. Санти беше отишъл в града с братовчедите си Себастиан, Анхел и Никито. Мария заедно с майка си и с най-малкото си братче Панчито беше на гости на Анна. София се протегна и се прозина. Каква скука! Озърна се и видя, че братята й и Рафаел оживено разговарят. — Играя поло не по-зле от Аугустин и татко го знае — заяви, за да подразни брат си. — Затова и ми разреши да играя в мача.

— Млъкни! — скастри я Фернандо.

— София, ставаш досадна — смъмри я Рафаел.

— Защо? Само констатирам един факт. Момичетата са не по-лоши спортистки от момчетата, стига да им се даде възможност да покажат способностите си. Аз съм живото доказателство.

— Няма да споря с теб. — Аугустин се изправи. Ще кажа само, че съм много по-силен от теб, защото съм мъж. Така че няма място за сравнение.

— Не говоря за сила, а за ум и умения, но както винаги ти не разбра за какво става дума. — Тя подигравателно се засмя — беше доволна, че го е предизвикала.

— Ако не млъкнеш, ще те изхвърля навън под дъжда. Тогава ще видим кой циври като момиче — сопна й се Фернандо, който вече губеше търпение.

В този момент Санти се втурна в дневната, последван от Себастиан, Анхел и Никито. Бяха мокри до кости.

— Едва се прибрахме — за малко не заседнах в калта — промърмори Себастиан и тръсна глава, при което от косата му закапа вода и намокри теракотения под.

— София, защо дядо ти е навън в това ужасно време? — попита Санти.

— Не знам. Какво прави?

— Разхожда се, сякаш грее слънце.

— Типично за него — засмя се тя. — Ей, я кажи, нали в спорта момичетата не отстъпват на момчетата?

— Цяла сутрин ни досажда с глупостите си — намръщи се Рафаел. — Санти, бъди така добър, разкарай я оттук.

— Чофи, няма да взема страна в този спор, така да знаеш. — Санти я накара да си свие краката и седна до нея на канапето.

— Казах само, че играя не по-зле от Аугустин — обясни тя.

— Ами, докажи го. — Санти сви рамене. — Знам, че си способна да го повтаряш часове наред. Явно си побъркала всички.

— Аугустин, искаш ли да те бия на табла? — не мирясваше тя.

— Играй със Санти. Не съм в настроение.

— Не искам да играя с него.

— Защото знаеш, че ще те победя — самодоволно отбеляза Санти.

— Не е в това въпросът. Не твърдя, че съм по-умела от теб, Рафа или Ферхо, а само че превъзхождам Аугустин.

Брат й скочи от мястото си и я изгледа на кръв:

— Е, малката, явно искаш да те бия. Донеси таблата и ще видим кой кого превъзхожда.

— Не се занимавай с нея. — На Рафаел му беше писнало от вечното заяждане между брат му и сестра му.

— Ще играя, но само при едно условие — заяви Аугустин.

— И какво е то? — София вече бързаше да донесе таблата.

— Ако победя, ще признаеш, че те превъзхождам във всичко.

— Добре.

— Нареди пуловете, аз ще си налея едно питие.

— Наистина ли приемаш това условие? — попита я Санти.

— Няма да загубя.

— Не бъди толкова сигурна. Не забравяй, че е и въпрос на късмет, а късметът може да ти изневери.

— Дори тогава пак ще спечеля! — отсече тя.

* * *

След първото хвърляне на заровете всички се струпаха като врани около масата, за да наблюдават играта, само Фернандо седна до масата за игра на карти и запали цигара.

— Санти, няма да помагаш на София — предупреди Рафаел, в същия момент тя хвърли дюшеш и Санти само се подсмихна.

— Не е за вярване каква си късметлийка! — просъска Аугустин.

София изгаряше от желание да го победи, но се опита да не го показва. Хвърляше заровете престорено небрежно, подхвърляше подигравателни реплики и високомерно се усмихваше, защото знаеше, че това е най-сигурният начин да вбеси брат си.

Спечели първата игра, но предстояха още две, за да се определи победителят, обаче тя не се въздържа да се изфука:

— Горкичкият Аугустин! Интересно ми е какво чувства мъж, победен от момиче?

— Не бързай толкова. Имам достатъчно време да спечеля — каза той престорено спокойно.

София видя, че Санти я гледа, и му намигна. Той с укор поклати глава. Даваше си сметка, че след толкова самохвалство тя ще понесе по-тежко загубата.

Втората игра започна и София бързо забрави злобните коментари и усмивката й помръкна, защото, за разлика от нея Аугустин хвърляше само петици и шестици. Санти я наблюдаваше и веднъж — два пъти, виждайки, че тя се готви да направи погрешен ход, се опита да й даде знак, но тя не откъсваше поглед от дъската. Виждаше, че победата й се изплъзва и лицето й беше пламнало. Самодоволната усмивка на Аугустин още повече увеличаваше раздразнението й.

— Побързай! — подхвърли му по едно време. — Нарочно се бавиш, за да ме извадиш от релси.

— О, май запя друга песен! Вече не ти е до смях, нали? Е, този път спечелих аз. Готова ли си за решаващата игра, мила сестричке?

В другия край на дневната Фернандо с наслада пушеше втората си цигара и не се интересуваше от играта, но като чу мрънкането на София, му стана интересно и отиде при тях.

— О, значи София ще бъде победена от момче? — подхвърли, като видя как върви играта. Аугустин гръмко се изсмя. Рафаел, който отначало искаше брат му да спечели, мина на страната на София, защото винаги подкрепяше губещите, а и винаги беше готов на отстъпки, за да не я дразни. Разбира се, Санти искаше тя да победи — открай време се държеше с нея като по-голям брат, закрилящ сестричката си. Сега виждаше, че тя се ядосва заради загубата си и вероятно съжалява за прекалената си самоувереност. Сигурно беше предизвикала Аугустин.

— Спечелих! — гордо заяви Аугустин.

— Защото игра нечестно! — ядно процеди София, а Санти се засмя и завъртя очи.

— Млъкни! — сопна се брат й. Победих честно и почтено и петима свидетели ще го потвърдят.

— Чофи, приеми загубата с достойнство — посъветва я Санти и излезе.

— Няма пък! Никога няма да призная, че Аугустин ме е победил. Никога! — кресна тя и изтича след него в коридора. — Къде отиваш?

— Омръзна ми да те слушам как се заяждаш. Повтарям — научи се да приемаш загубите с достойнство.

— Не ме е грижа!

— А трябва — хората, които не умеят да губят, са непривлекателни — каза й поучително. Знаеше как ще реагира, защото беше много суетна.

— По принцип не съм такава, но Аугустин винаги ми лази по нервите.

— Обзалагам се, че ти си го предизвикала.

Външната врата се отвори и в антрето се втурнаха Чикита, Мария и Панчито.

— Вали като из ведро! — възкликна Чикита. — Сантяго, помогни на Панчито да се съблече. Мокър е до кости.

— Какво прави Дърмот под този порой? — попита Мария, докато се опитваше с ръце да изцеди косата си.

— Отивам при него! — София се втурна покрай тях.

Затича се през дърветата и завика дядо си. Наистина валеше като из ведро — какво го беше прихванало, та да излезе сред този потоп? Досмеша я, като го видя на игрището за крокет — вкарваше топките във вратичките, а единствените зрители бяха няколко подгизнали от дъжда кучета с подвити опашки.

— Дядо, какви ги вършиш? — извика тя, когато стигна до него.

— Играя крокет, докато чакам слънцето да изгрее, София Мелъди. Браво, страхотен удар, Дърмот! Нали ви казах, че ще уцеля? — обърна се той към кучетата, когато синята топка с лекота се плъзна през вратичката.

— Вир-вода си!

— Ти — също.

— Навън си целия следобед. Всички се тревожат за теб.

— Скоро дрехите ми ще изсъхнат. Слънцето е на път да се покаже, вече ми напича гърбината.

София потрепери от студ — роклята й беше залепнала за тялото. Погледна небето, очаквайки да види безкрайна сивота, но — каква изненада! — бляскави лъчи вече разкъсваха облаците. Тя дори усещаше по лицето си топлата им милувка.

— Прав си, дядо! Слънцето наистина ще изгрее.

— Че кога не съм бил? Я вземи чукчето и да те видя дали можеш да вкараш топката ей през оная жълта вратичка.

— Не ми се играе. Току-що Аугустин ме победи на табла.

— Леле-мале! Бас държа, че си побесняла. — Той се изкиска.

— Е, не съвсем.

— Познавам те добре, София Мелъди! Разфучала си се и си се държала като разглезена принцеса.

— Ами, има нещо такова — неохотно призна тя и си избърса носа с опакото на дланта.

— От мен да го знаеш — чарът помага, ама не съвсем — поучително каза той и в тръс запрепуска към къщата.

— Къде отиваш? Слънцето вече изгрява.

— Време е за едно питие.

— Дядо, четири часът е!

— Именно. — Дърмот се обърна към нея и й намигна. — Ела с мен, но си трай пред майка ти.

Хвана я за ръка и двамата влязоха през задната врата, за да не налетят случайно на Анна. Зашляпаха с мокрите си обувки по коридора, оставяйки мокри следи по теракотените плочки. Дърмот се огледа и предпазливо отвори вратата на килера, където държаха кърпи, покривки и спално бельо.

— Значи тук я криеш, а? — прошепна София, когато дядо й плъзна ръка под чаршафите и извади бутилка с уиски. — Не те ли е страх, че Соледад ще я намери?

— Тя ми е съучастница. Съучастница в престъплението. Бива я да пази тайни тая ми ти Соледад. — Дърмот навлажни с език устните си. — Ела с мен, ако искаш и ти да си ми съучастница.

София го последва обратно по коридора, през задната врата, прекосиха вътрешния двор и тръгнаха към дърветата.

— Къде отиваме, дядо?

— На моето тайно място.

— Твоето тайно място ли? — възкликна тя — ставаше все по-интересно. — И аз си имам тайно място — добави, макар че дядо й не я слушаше, а крачеше бързо и притискаше бутилката до гърдите си. — Ще ти го издам. Моето тайно място е дървото омбу.

— Хич не съм се и съмнявал — избърбори той и ускори крачка. Най-накрая стигнаха до малка дървена барака. София си помисли, че навярно е минавала покрай нея стотици пъти, без да я забележи.

Дърмот отвори вратата и двамата влязоха. Вътре цареше полумрак, миришеше на мухъл. Покривът беше като великанско сито, дъждът се стичаше през дупките и мокреше пода и мебелите. Не че мебелите щяха да пострадат още повече — масата беше изгнила, полиците — изпотрошени.

— Навремето това беше бараката на Антонио — обясни Дърмот и седна на пейката. — Не виси права, София Мелъди. — София се подчини и потрепери. — Той отпи голяма глътка от бутилката и я подаде на внучка си: — Туй е цярът на доктор Дърмот против настинка. — Видя, че София помириса гърлото на шишето и добави: — Не души, момиче, а пий!

— Силно ми се струва, дядо — промърмори тя, надигна бутилката и отпи голяма глътка. Сякаш огнено кълбо пробяга надолу по гърлото й, тялото й се сгърчи, тя изстена.

— Браво, малката! — Дърмот одобрително кимна и я потупа по гърба. За миг дъхът й спря, но след миг огънят плъзна по вените й, възпламени тялото й и болката беше заменена от неописуемо удоволствие. Лицето й също пламна. Усмихна се на дядо си и пак посегна към шишето.

— Страхотна тайна си имаш, дядо! — Изкиска се и отново надигна бутилката. Още няколко глътки и вече нито я тресеше, нито беше ядосана на Аугустин. „Всъщност го обичам — помисли си. — И него, и Рафа, и мама. Обичам ги всички!“ Беше щастлива, безмерно щастлива, нищо не я интересуваше, всичко й се струваше смешно. Дърмот разказваше за живота си в Ирландия и тя го слушаше с усмивка. По едно време му хрумна да я научи на ирландски песни.

— „Срещнах я в градината, где компири растат…“ — подхвана, а на София й се стори, че никога не е чувала толкова мелодичен глас.

— Пееш като ангел, дядо — изпелтечи и се просълзи. — Същински ангел!

Не знаеха и не ги беше грижа колко време останаха в бараката, но след като Дърмот пресуши бутилката, решиха да се върнат в къщата.

— Шшшт! — прошепна София, понечи да притисне пръст до устните си, но си улучи носа и възкликна от изненада.

— Не вдигай шум! — извика Дърмот. — Да не си гъкнала! — И се засмя гръмко. — Да му се не види, малката, изпи само няколко глътки, а виж как си се подредила!

Тя отново изшътка и се хвана за него, за да не падне.

— Ти изпи цялата бутилка. Цялата! Не е за вярване, че още се държиш на краката си — избърбори, докато олюлявайки се, пристъпваха в полумрака.

— Срещнах я в градината, где компири растат — отново подхвана Дърмот и София му заприглася.

Докато се мъчеха да завъртят валчестата дръжка на вратата, някой отвори отвътре.

— Сезам се отвори! — изфъфли старецът и разпери ръце.

— За бога, сеньор ОʼДуайър! — ахна Соледад. — Сеньорита София! — Тя потрепери, като видя зачервеното й лице и глуповатата й усмивка. Накара ги бързо да влязат и поведе София към стаята си. Дърмот се запрепъва към дневната, след секунда оттам се разнесоха ужасените викове на Анна. Чу се трясък — вероятно старецът беше изпуснал празната бутилка и тя се беше разбила на пода. Соледад предпочете да не присъства на скандала. Вкара момичето в стаята си, затвори вратата и изпъшка:

— Какво си направила, малката ми? София глуповато се ухили и затананика:

— Срещнах я в градината, где компири растат…

Соледад й помогна да се съблече и преди да я накара да влезе във ваната с гореща вода, й даде да изпие чаша вода с много сол. София изтича в тоалетната и започна да повръща. От въодушевлението й вече нямаше и следа, чувстваше се ужасно, искаше й се да е мъртва. След ваната Соледад й даде чаша топло мляко и я накара да си легне, без да престава да я гълчи:

— Как можа да го направиш? Къде ти беше умът?

— Не знам… Просто се случи…

— Добре че си изпила само няколко глътки. Горкият сеньор ОʼДуайър няма да изтрезнее до сутринта. Искаш ли да кажа на сеньора Анна, че не си добре?

— Мислиш ли, че ще ми повярва?

— Защо не? Вече не вониш на алкохол. Извади късмет, момичето ми. Представяш ли си какво щеше да стане, ако те беше видяла в предишното ти състояние?

— Благодаря, Соледад.

— Свикнала съм да прикривам дядо ти. И през ум не ми е минавало, че ще се наложи да го сторя и за теб. — Соледад се изкиска.

София тъкмо се унасяше, когато Анна влезе в стаята и се приближи до леглото й.

— Какво ти е? — прошепна и докосна челото й. — Хм, май имаш температура. Горкото ми момиченце.

— До сутринта ще се оправя — гузно измънка София.

— Надявам се. За разлика от скъпия ти дядо, който утре ще е в ужасно състояние — кисело отбеляза майка й.

— И той ли е болен?

— Болен ли? Ще му се да е болен, но не е! — Анна сложи ръце на кръста си и тежко въздъхна. — Пак е пиян. Не знам къде крие проклетите бутилки. Намеря ли една, той скрива друга. Помни ми думата — рано или късно алкохолът ще го убие.

— Къде е сега?

— Строполил се е на креслото си и хърка като заклано прасе.

— Мамо! — възмутено възкликна София. Дожаля й за дядо й — нямаше кой да се погрижи за него.

— Сам си го изпроси! Колко пъти съм му казвала да не пие, но той не ме слуша. Нека сега страда.

— Така ли ще го оставиш?

— Да. Според теб какво трябва да направя? Всъщност дойдох за друго. Аугустин ми каза, че днес си се държала доста невъзпитано.

— Невъзпитано ли? Играхме табла и той спечели. Би трябвало да е доволен.

— Не става дума за таблата, не се прави, че не разбираш — намръщи се Анна. — Няма нищо по-нелепо от поведението на хора, които не умеят да губят. Аугустин ми каза, че си се разгневила, фръцнала си се и си излязла, разваляйки настроението на всички. Не искам да се повтаря. Ясно ли е?

— Аугустин преувеличава. А Рафа какво каза?

— Не желая да влизам в подробности. Запомни едно — случилото се не бива да се повтаря. Иначе хората ще си помислят, че съм те възпитала лошо, нали?

— Да — машинално отговори София. „Аугустин е подлец и лъжец“ — помисли си, обаче умираше за сън и не беше в състояние да спори. Въздъхна с облекчение, когато майка й най-после излезе. Помисли си за дядо си — как седи на креслото с мокрите си дрехи, колко му е зле от преливането… Искаше й се да се погрижи за него, но още се чувстваше твърде зле и не можеше да стане от леглото. По-късно, когато Соледад влезе да я нагледа, София вече беше в страната на сънищата заедно със Санти.