Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (12)

Дванайсета глава

„Санта Каталина“, 1973 г.

Късно вечерта София на пръсти се промъкна в стаята на дядо си и застана до леглото му. Силното му хъркане й подейства успокояващо, напомни й за детството, помогна й да се чувства в безопасност.

Не искаше да го буди, обаче й се искаше той да се събуди. Знаеше, че не бива да е в стаята му посред нощ; ако майка й разбереше, щеше да й вдигне скандал. Още повече че през деня се държа ужасно не само с нея, а и с баща си. Обвини го, че глези внучка си, през цялото време го апострофираше. Дядо ОʼДуайър беше обещал на София кожен колан със сребърна тока, на която са гравирани инициалите й. Анна му се тросна, че си хвърля парите на вятъра, че внучка му е разглезена хлапачка, която не цени вещите си. Посъветва го да й подари нещо полезно — време било София да се захване с нещо полезно, вместо по цял ден да седи на някой клон на онова глупаво дърво. Младите госпожици на нейната възраст трябвало да рисуват и да свирят на някакъв инструмент, а не по цял ден да яздят и да се катерят по дърветата.

Само че той заяви, че държи на обещанието си.

Тъкмо затова София се беше прокраднала в стаята му: да му каже, че много ще се зарадва на колана и ще го пази като очите си, защото винаги ще й напомня за скъпия й дядо.

Покашля се. Най-сетне Дърмот се сепна и се претърколи по гръб. В просъница вдигна ръка, сякаш да се предпази от някакъв призрак.

— Аз съм, дядо, София — прошепна тя.

— Да му се не види, момиче, какъв вятър те е довял посред нощ?

— Искам да ти кажа нещо.

— Ами, стига си стърчала там. Ела в леглото.

Тя легна до него — още нещо, което майка й не би одобрила; ако я видеше, щеше да каже, че е нередно седемнайсетгодишна девойка да споделя едно и също легло със старец.

— Какво искаш да ми кажеш, София Мелъди?

— Ами, за колана, който ми обеща. Мама каза, че ще ми омръзне и ще го захвърля, обаче не е вярно.

— Знам.

— Тогава ще ми го купиш ли?

Той стисна дланта й и дрезгаво се засмя:

— Разбира се, София Мелъди.

Замълчаха и се загледаха в сенките, танцуващи по тавана — хладният вятър нахлуваше през отворения прозорец и развяваше завесите.

— Дядо, ще ти кажа още нещо. Искам колана по сантиментални причини.

— Стига с тия купешки приказки. Говори като хората.

— Искам го, защото те обичам, дядо — изтърси тя и се сепна — не го беше казвала на когото и да било.

Дърмот беше толкова трогнат, че не отговори веднага — търсеше най-подходящите думи. Накрая промълви:

— И аз те обичам, София Мелъди. Обичам те повече от всичко на света. А сега иди да спиш.

— Може ли да остана?

— Стига майка ти да не разбере.

— Няма страшно, аз се събуждам много преди нея.

* * *

София се събуди, защото й беше студено. Притисна се към дядо си, за да се стопли, ала след няколко секунди осъзна, че студът лъха от вледененото му тяло. Тя седна на леглото и се загледа в него. Изглеждаше толкова щастлив, че ако не беше вкочанен, би очаквала гръмко да се разсмее. Само че лицето му беше застинало като маска и отворените му очи се взираха в нищото.

София притисна пламналото си лице до неговото, сълзите й рукнаха като водопад, ридания разтърсваха тялото й. За първи път в живота си изпитваше такава скръб. Дядо й си беше отишъл. Дали сега е в рая с кротката си съпруга Имър? Как така беше починал? Та нали беше олицетворение на здравето?

Опита се да си спомни последните му думи. Бяха говорили за колана, после му беше казала, че го обича. Като си спомни този момент, от гърлото й се изтръгна нечовешки вик, наподобяващ животински вой… който събуди всички в къщата.

Щом насила я откопчиха от мъртвеца, тя се вкопчи в баща си. Едва сега напълно осъзна, че дядо й си е отишъл завинаги, и се разтрепери като лист. За разлика от друг път Анна даде воля на чувствата си. Разрида се, седна на леглото и прокара длан по леденото чело на баща си. Свали от шията си верижката със златното кръстче и го притисна до устните на мъртвеца. После помоли да я оставят насаме с него. Изчака всички да излязат, целуна безжизнената му ръка и отново заплака: не за мъртвеца в леглото, а за баща си, какъвто беше в детството й в Гленгариф. Тогава той я обичаше наравно с майка й… после София зае мястото й в неговото сърце. София, която й беше отнела не само бащата, но и съпруга, защото за Пако тя беше зеницата на окото му. Анна обаче нито веднъж не се запита защо е станало така, защото се боеше от отговора. Страхуваше се да признае, че може би Пако има право и че тя наистина се е променила. Как иначе би могла да отблъсне от себе си двамата мъже, които обичаше повече от всичко на света?

Така или иначе вече не можеше да си го върне. Беше твърде късно. Навремето Имър й беше казала, че най-тъжната фраза е „твърде късно“. Сега я разбираше. Ако баща й можеше да се съживи, щеше да му каже колко много го обича. Въпреки че животът ги беше разделил, тя го обичаше с цялото си сърце, ала така и не му го каза. Всъщност често се срамуваше от него заради налудничавото му поведение, без да си дава сметка, че то е като упойващо вещество, което му помага да съществува без любимата си съпруга. Защо не си беше направила труда да го разбере? Затвори очи и се помоли: „Господи, позволи ми да му кажа, че го обичах“.

* * *

За да изрази голямата си обич към него, Анна уреди да бъде погребан под приведено евкалиптово дърво, сред конете и птиците.

Отец Хулио прочете няколко молитви и произнесе кратка надгробна реч, после спуснаха ковчега в земята. Щом го заровиха, внезапно облаците се разкъсаха, ярък слънчев лъч проникна през тях и сякаш стопли земята. Анна се прекръсти и благодари на Всевишния, че е изпратил баща й в рая. Сърцето на София беше натежало от мъката. Без скъпия й дядо дори слънцето като че ли бе помръкнало.