Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (11)

Единайсета глава

Буенос Айрес, 1958 г.

Соледад чу, че двегодишната София плаче, и изтича в стаята й. Прегърна я и се опита да я успокои:

— Спокойно, миличка, сънувала си нещо лошо, но вече си будна и аз съм при теб. — Загледа се в личицето на малката, целуна я и добави: — Каква си ми красавица! Даже когато плачеш.

Анна почти не се интересуваше от дъщеря си. Не понасяше плача й като бебе и само щом малката захленчеше, веднага я връчваше на Соледад. Пако пък обожаваше дъщеричката си и не можеше да откъсне очи от нея. Щом се върнеше от работа, изтичваше в стаята й да й каже лека нощ или да й почете приказка. Покани Соледад в Буенос Айрес, защото виждаше, че София е много привързана към нея. Соледад прие охотно, въпреки че това означаваше да е разделена с Антонио по цяла седмица. През уикендите обаче се връщаше в ранчото със съпрузите Соланас и детенцето им и продължаваше обичайната си работа.

— Искаш ли да спиш в моето легло? — прошепна на съненото момиченце, което кимна и облегна глава на гърдите й. Понесе го на ръце и когато се качи на горния етаж, чу гласове иззад затворената врата на дневната. Нямаше намерение да шпионира, но се спря и се заслуша. Анна и Пако разговаряха на испански.

— Откъде се взе това в джоба ти? — гневно се сопна Анна.

— Бях по работа, не е, каквото си мислиш — спокойно отговори Пако.

— Нима? За какво ти е стая в хотел в същия град, в който притежаваш апартамент? За глупачка ли ме мислиш?

Настъпи тишина. Сърцето на Соледад биеше до пръсване. Даваше си сметка, че би трябвало да занесе София в стаята й и да се престори, че нищо не е чула. Само че не устоя на любопитството, искаше да разбере за какво се карат. Най-накрая Пако каза:

— Добре, имаш право.

— Коя е? — изхлипа Анна.

— Не я познаваш, уверявам те.

— Защо? — Соледад чу как Анна стана.

— Защото всеки мъж копнее за обич — въздъхна той.

— Но… с теб се обичахме, нали?

— Да, обичахме се в началото. Не знам какво се случи после. Ти се промени.

— Аз ли? Нима твърдиш, че съм те тласнала в прегръдките на тази жена?

— Не казвам, че вината е твоя. И двамата допуснахме грешки…

— Искам да знам защо си с нея.

— Влюбих се. Тя също ме обича. Ти ме пренебрегваш от години, какво очакваше?

— Предполагам, сега ще ми кажеш, че това е някакъв извратен аржентински обичай — мъжете да си взимат любовници, когато се отегчат от съпругите си.

— Анна!

— Явно обичаят се предава по наследство.

— За какво намекваш? — Тонът му внезапно се промени.

— Говоря за баща ти и неговата… любовница. — Искаше й се да каже „уличница“, но интуитивно усети, че не бива да прекалява.

— Не замесвай баща ми! — процеди Пако, питайки се откъде Анна е научила тази тайна. — Не желая да разговарям с теб, докато се държиш по този начин — добави и тръгна към вратата.

Соледад се опита да избяга, но Пако излезе и тресна след себе си вратата, преди тя да се шмугне в стаята на детето.

— Соледад! — извика той.

„Край! Свършено е с мен — помисли си младата жена. — Сега ще ме изгони.“

Само че вместо да й заповяда да си стегне багажа, Пако й каза:

— Ела насам, искам да погледна София. — Изчака я да се приближи, целуна по челото дъщеричката си и прошепна: — Скъпата ми София. Нали ме обичаш? И аз те обичам. Повече от всичко на света. — Помилва детето по бузката и взе палтото си.

— Излизате ли? — машинално попита тя и мигом съжали — не й влизаше в работата.

Пако се обърна и кимна.

— Няма да се върна за вечеря. И… още нещо. Не споменавай пред никого онова, което чу преди малко, разбра ли?

— Да, сеньор. — Тя гузно се изчерви. Беше потресена от подслушания разговор. Нещата вървяха на зле, ако сеньор Пако наистина беше престанал да обича жена си. Домъчня й за господарката. Всъщност й домъчня и за двамата.

Анна не помръдна от креслото — беше прекалено уморена и отчаяна. Пако беше признал, че има любовница. Чула го беше да излиза, значи отиваше право при нея. Не знаеше как да постъпи, боеше се, че нервите й няма да издържат, ще проследи неверния си съпруг и в пристъп на отчаяние ще прободе съперницата си. Може би леля Дороти е била права. Може би щеше да е по-щастлива, ако се беше омъжила за Шон и беше останала в Гленгариф.

* * *

Изминаха няколко седмици. Пако и Анна не повдигнаха отново онази тема и наглед нищо не се промени, само дето двамата напълно се смразиха и престанаха да разговарят помежду си. Тя ревниво наблюдаваше как Пако обсипва дъщеричката им с ласките и обичта, които преди даряваше на самата нея. Тя пък изцяло се посвети на синовете си, защото й беше трудно да обича София и съвсем безпричинно я обвиняваше за страданията си.

Никога не се беше чувствала толкова нещастна. В началото на годината получи телеграма от баща си — майка й беше починала. Когато той пристигна в Аржентина, Анна откри, че дългата раздяла ги е превърнала в непознати. И че Имър — кротката, усмихната Имър, която винаги знаеше как да я утеши — много й липсва.

Повери почти изцяло на Соледад грижите за София, момчетата ходеха на училище и тя вече разполагаше с повече свободно време. Превърна в ателие една от стаите в апартамента в Буенос Айрес и започна да рисува. Даваше си сметка, че не е велика художничка, но това занимание и даваше оправдание да прекарва повече време насаме. Пако никога не влизаше в ателието, то беше нейното убежище.

Пако беше дълбоко засегнат, задето съпругата му беше паднала дотам да използва извънбрачната връзка на баща му като оръжие, с което да го нарани. Често му хрумваше, че романтичните им мигове в Лондон може би са само плод на въображението му. Представяше си Анна Мелодия, седнала до фонтана на Трафалгар Скуеър, и се питаше дали тя още е там. Сърцето му се късаше за нея. Защото още я обичаше.

Един ден в началото на лятото Анна се разхождаше из полето с Аугустин. Зърна двойка зайци сред тревата, седна и придърпа сина си на скута си:

— Миличък, виждаш ли зайчетата?

— Да. Целуват се, мамо. А вие с татко вече не се целувате — изтърси той неочаквано. — Не го ли обичаш вече? Непрекъснато се карате и си крещите. Не ми харесва — добави и внезапно зарида.

Анна беше поразена от въпроса, но бързо се овладя.

— С баща ти понякога се спречкваме, както ти се спречкваш с брат си или с братовчедите си. Не е нещо сериозно. Дай да ти избърша сълзите. Ето, пак си хубавото ми момче.

Докато вървяха обратно към къщи, тя си каза, че повече не може да живее така. Беше непоносимо за всички, не само за нея. Не биваше да позволи децата й да страдат заради нейното нещастие.

Соледад ги посрещна пред къщата, по лицето й се стичаха сълзи. „Не! — помисли си Анна. — Господи, моля те, дано не се е случило нещо лошо с Рафаел!“

— Какво има? — попита със свито гърло.

— Сеньора Мария — Елена. Мъртва е.

— Не може да бъде! Къде е мъжът ми? Къде е Пако?

— Отиде при сеньор Мигел.

Анна й нареди да наглежда Аугустин и се затича към къщата на Мигел и Чикита. Цялата фамилия се беше събрала в дневната, но колкото и да се оглеждаше, тя не видя съпруга си. Забеляза Чикита, чието лице беше подпухнало от плач, и я попита къде е Пако.

— На терасата, заедно с Мигел.

Анна си запробива път сред родствениците, докато стигна до терасата. Пако беше с гръб към нея, но се обърна, когато Мигел я поздрави и тактично се отдръпна встрани.

— Скъпи, много съжалявам! — възкликна тя и се разрида, покрусена от студенината в погледа му. — Какво се е случило?

— Камион е блъснал колата й, докато е пътувала насам. Ектор е в болницата. Съкрушен е. Като всички ни. — Той извърна поглед.

— Пако, моля те.

— Какво искаш от мен?

— Допусни ме до себе си. Искам да те утеша.

— Да ме утешиш ли? — повтори той, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да. Знам как се чувстваш. И съм готова да забравя изневярата ти. Искам да започнем на чисто.

Пако навъсено я изгледа.

— Искаш го, защото майка ми е мъртва, така ли?

— Защото още те обичам.

— Само че аз няма лесно да забравя онова, което каза за баща ми. Как можа да паднеш толкова ниско, че да представиш изневярата му за семейна традиция?

— Моля те, не ми се сърди. Казах го само за да те нараня.

— И успя. Доволна ли си?

— Днес Аугустин ме попита защо вече не те харесвам. Беше пребледнял от страх. Не знаех какво да му отговоря, но се замислих върху думите му. Пако, наистина те харесвам. Само че съм забравила как да те обичам.

Той се вгледа в тъжните й, насълзени очи и сърцето му се смекчи.

— И аз съм забравил как да те обичам — промълви. — Срамувам се от себе си.

— Не можем ли да поправим стореното? Любовта ни не е мъртва, нали? — Безкръвните устни на Анна потрепериха.

— Съжалявам… Съжалявам, че ти причиних страдание.

— И те моля да ми простиш за същото. — Тя се поусмихна, но погледът й беше тревожен.

— Ела, Анна Мелодия. Имаш право, нуждая се от твоята утеха. — Пако я притегли към себе си и нежно я прегърна. — Нека започнем отначало. Никога не съм преставал да те обичам. Само те загубих… но сега отново сме заедно.

* * *

Погребаха Мария — Елена в семейната гробница. За нея тъгуваха не само членовете на многобройната фамилия, а и много приятели, познати и съграждани от Буенос Айрес. Всички бяха потресени от ненавременната й смърт, но никой не страдаше колкото Ектор. Състари се за броени часове, беше неутешим, сърцето му беше разбито. Скръбта го разяде, както ръждата разяжда метал, и той почина година по-късно.

* * *

Постепенно семейният живот на Анна и Пако се върна в предишното си русло. Гледаха как децата им порастват и като всички родители се гордееха с тях. Отново разговаряха помежду си, само че така и не си върнаха романтиката от дните и нощите в Лондон. Пако изостави любовницата си, Анна полагаше усилия да е чудесна съпруга, ала корените на дървото, символизиращо семейството им, бяха подкопани, макар наглед то да изглеждаше по-здраво.