Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Meet Me Under the Ombu Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Санта Монтефиоре

Заглавие: Среща под магическото дърво

Преводач: Боряна Даракчиева

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-274-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8942

История

  1. — Добавяне

Двайсет и девета глава

„Санта Каталина“, 1979 г.

В началото на 1979-та Санти най-сетне позволи да бъде обичан. През същата година Фернандо най-сетне плати за грешките си.

Чикита никога нямаше да забрави деня, когато се върнаха в „Санта Каталина“ и завариха вратата разбита. Не беше виждала такъв погром. Огледа съсипаните мебели, изпочупените огледала, съдраните пердета. Някой беше уринирал върху леглото й. Къщата миришеше на непознати. Вонеше на заплаха. Завариха Енкарнасион, изпаднала в шок, отчаяно да кърши ръце и да ридае на терасата.

— Не знам как са влезли. Никого не видях. Кой го е направил? — стенеше тя.

Когато Мигел и Чикита научиха, че Фернандо е арестуван, осъзнаха, че става въпрос за нещо много по-сериозно от разрушенията в дома им.

Карлос Риверас, приятел на Фернандо, им се обади от телефонна кабина и ги информира, че синът им е бил арестуван заради връзката си с партизаните. Не знаеше къде е отведен и кога ще бъде освободен. Искаше да добави „ако изобщо го освободят“, но се въздържа. Родителите на Фернандо очевидно нямаха представа за неговите нощни „занимания“. Надяваше се той да издържи и да не издаде своите приятели.

Мигел се отпусна на едно кресло и дълго не помръдна, сякаш се беше превърнал в мраморна скулптура. Чикита се разрида и през сълзи заобяснява, че не е знаела за връзката на Фернандо със съзаклятниците:

— Не познавам сина си! Не го познавам…

Не им оставаше друго, освен да чакат. И щяха да продължат да го търсят, да се опитват да разберат къде се намира.

Цялото семейство Соланас чакаше. Непрогледна мъгла надвисна над дома на Чикита; тя се опасяваше, че тази мъгла никога няма да се разсее. Докато се опитваше да ликвидира последствията от погрома, все си повтаряше, че семейството на съпруга й е влиятелно. Никой нямаше да дръзне да причини нещо лошо на човек от фамилията Соланас. Фернандо щеше да се върне невредим. Вероятно беше станала ужасна грешка. После, разсъждавайки по-трезво, съжали, че не са попречили на сина си да се забърка с тези безотговорни младежи. Всъщност Мигел май го беше предупредил за опасностите… И все пак е трябвало да са по-бдителни. Като майка тя трябваше да прояви по-голяма бдителност… Да, тя беше виновна за бедите, сполетели сина й.

* * *

Фернандо, злочест и отчаян, седеше на пода в душната килия. Мъжделивата светлина, която се процеждаше през прозорчето, падаше върху бетонните стени. Нямаше мебели. Нямаше на какво да легне. Бяха го смазали от бой. Навярно имаше няколко счупени ребра, може би и един пръст — беше ужасно подут. Болеше го навсякъде. Бяха го отвлекли от улицата. До тротоара спря някаква черна кола, от нея слязоха двама костюмирани мъже, сграбчиха го и го хвърлиха на задната седалка. Всичко стана за по-малко от двайсет секунди. Никой не забеляза какво се случва. Притиснаха пистолет до ребрата му, вързаха му очите и го отведоха в жилищна сграда извън града. Кога се беше случило? Преди два или три дни? Не можеше да си спомни. Имена, искаха имена. Казаха, че и без него ще минат. Не им бил необходим. Имало куп хора, които щели да си кажат и майчиното мляко. Повярва им. Беше чул писъците, които огласяха сградата. Можеха да го убият и на никого нямаше да му пука. Казаха, че приятелите му са го предали, че не бива да рискува живота си, за да ги предпази. Фернандо отказа да говори и го биха, докато изпадна в безсъзнание. Когато се свести, нямаше представа колко време е лежал. Беше дезориентиран и изплашен. Страхът сякаш беше полепнал по стените на отвратителната килия и бе почти осезаем. Фернандо с копнеж си помисли колко би искал да си е у дома, в „Санта Каталина“. Защо се беше забъркал с тези хора? Той не милееше за своята родина, само се преструваше. Защо не послуша съветите на баща си, а все се перчеше и се самоизтъкваше? Беше толкова самодоволен. Като се присъедини към партизанското движение, се почувства важен и силен; то му даде цел и самоуважение. Посещаваше тайните събрания в сутерена на къщата на Карлос Ривера. Участваше в демонстрации и раздаваше позиви. Вярваше в демокрацията, но не си струваше заради нея човек да си рискува живота. Никога не беше се чувствал толкова отчаян; като че ли изтръгваха вътрешностите му. „Ако ще ме убиват — помисли си той — нека е бързо и безболезнено. Моля те, Господи, нека да е бързо!“

Чу стъпки по коридора и го обзе паника. Искаше да изкрещи, но от пресъхналото му гърло не излезе нито звук. Вратата се отвори, влезе някакъв мъж. Фернандо закри с длани лицето си, заслепен от светлината, която нахлу отвън.

— Стани! — заповяда мъжът.

Фернандо се изправи, олюлявайки се. Онзи се приближи до него и му подаде кафяв плик:

— Тук има нов паспорт и достатъчно пари да се прехвърлиш в Уругвай. Отвън те чака кола. Като пристигнеш в Уругвай, не искам повече да те виждам и да те чувам… разбра ли? Ако се върнеш, ще те убият.

Фернандо изумено се втренчи в него.

— Кой си ти? Защо ми помагаш?

— Няма значение. Не го правя заради теб — отвърна лаконично непознатият и го съпроводи навън.

Едва когато Фернандо се озова в безопасност отвъд границата, си спомни къде беше виждал този човек. Беше Факундо Ернандес.

Чикита се разплака, щом чу гласа на сина си. Мигел взе слушалката от ръката й и изслуша разказа на Фернандо.

— Не мога да се върна, татко, не и преди да се смени правителството.

Родителите му бяха съсипани, че той няма да се прибере у дома, но и благодарни, че е жив.

Минаха месеци, преди Чикита да престане да сънува кошмари. Ала преживяното от Фернандо в онази малка, душна килия щеше да го преследва години наред и да не му дава покой.

* * *

Два месеца след заминаването на Фернандо Санти се запозна с Клаудия Калисе. Родителите му го помолиха да ги представлява на благотворителна вечеря в Буенос Айрес. Чикита нямаше сили да се появи пред обществото, след като синът й съвсем наскоро се беше изтръгнал от „лапите на смъртта“. И така, Санти седеше на масата, потискаше прозевките си и разговаряше любезно с натруфената дама до себе си. От време на време кимаше, за да създава впечатлението, че слуша внимателно. По едно време зърна в другия край на салона млада жена, която очевидно се преструваше като него. Тя съчувствено му се усмихна, като че ли бяха съучастници, и се обърна към съседа си, кимайки вежливо.

След вечерята Санти изчака мъжът до нея да стане и чак тогава прекоси салона. Младата жена го покани да седне до нея и се представи, после му прошепна, че е наблюдавала как лицето му пребледнява от скука.

— И на мен ми беше ужасно досадно — добави. — Човекът, който седеше до мен, беше индустриалец. Нямахме общи теми за разговор, пък и той нито веднъж не показа, че се интересува от мен.

Санти заяви, че ще му е безкрайно интересно да научи повече за нея. През следващите седмици Чикита забеляза, че Санти е започнал отново да се усмихва. Като всяка майка изпитваше известно собственическо чувство към него и не хареса изисканата, безинтересна Клаудия Калисе, която започна често да гостува в „Санта Каталина“. Тревожеше се за София, макар че нямаше никакви новини от нея, откакто тя замина. Клаудия беше изискана, гримираше се умело, обувките й винаги бяха лъснати до блясък. Чикита се питаше как тази млада жена успява винаги да е толкова елегантна. Всъщност мнението й нямаше значение, но беше благодарна за едно: тази Клаудия Калисе беше помогнала на Санти да се почувства щастлив. Чувство, което не беше изпитвал много отдавна.

Тя много страдаше за София, която й беше като родна дъщеря, и не можеше да се примири с отсъствието й. Понякога тайно плачеше за нея, тревожеше се и се надяваше да не я е сполетяло нещо лошо, иначе би трябвало да изпрати поне едно писмо. Самата тя искаше да й пише, за да й покаже колко я обича, обаче Анна отказа да й даде адреса. И така, оставаше й само да чака и да се надява.

* * *

На 2-ри февруари 1983-та Санти се ожени за Клаудия Калисе в малката църква „Света Богородица от Асунсион“. Сватбеното тържество се състоя в ранчото. Докато Санти гледаше как булката върви под ръка с баща й по пътеката към олтара, неволно си представи, че това е София, и сърцето му се сви от копнеж. Ала когато Клаудия застана до него и му се усмихна окуражаващо, той почувства обич към тази жена, която му бе показала, че е възможно да се влюбиш повече от веднъж.