Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (35)

Трийсет и пета глава

София седеше на големия пън, останал от дървото, повалено от силната буря през октомври. „Нищо не е непобедимо, природата е по-силна от нас“ — помисли си и се огледа, наслаждавайки се на мимолетното великолепие на утрото.

Сложи ръка на корема си, удивлявайки се на чудото, което растеше в нея, и сърцето й се сви, тъй като семейството й не знаеше нищо за нейния живот отвъд океана. Спомни си Роберто Лобито и Ева Аларкон, каквито бяха някога, и се опита да си представи какви са днес.

Не се тревожеше, че ще се срещне с тях, а че може да не ги види. Нямаше да понесе, ако не чуеше новини от родината. Отчаяно искаше да узнае какво е станало със Санти.

Върна се вкъщи точно навреме да вземе душ и да се приготви за празненството. Цял час пробва рокли. Когато Дейвид влезе, тя беше с гръб към него и отчаяно се мъчеше да навлече поредната дреха. Съпругът й я наблюдава минута-две, преди тя да го забележи.

— Ужасно съм напълняла! — промърмори ядосано и подритна роклята.

— Бременна си, скъпа, нормално е да понапълнееш.

— Нищо не ми става.

— С какво се чувстваш най-удобно?

— С пижама.

— Тогава си облечи пижама. — Дейвид я целуна и отиде да вземе душ.

Когато Дейвид излезе от банята, тя му се представи по копринен панталон с връзки на талията и тениска, после се обърна към огледалото, любувайки се на отражението си.

— Дейвид, ти си гений! — възкликна. Той кимна, прескочи няколко купчини с обувки и дрехи и се добра до гардероба си.

В градината на домакините беше издигната бяла шатра, в случай че завали дъжд, но денят беше ясен и топъл и гостите стояха навън, пиеха шампанско и коктейли и се любуваха на обвитата с пълзящи растения къща и изобилието от цветя. Заза се спусна към Дейвид и София да ги поздрави и почти веднага ги остави, за да се скара на един сервитьор, че е избързал с поднасянето на ордьоврите. Липсваше й финес, но бе достатъчно прозорлива да разпознае добрия вкус. Беше похарчила хиляди лири от трудно спечелените пари на Тони за декоратори и озеленители, които да направят дома й като от списание. София оцени съвършенството на разкошната къща и градината, обаче си помисли, че приятелката й се е престарала. Тръгна сред гостите, като търсеше с поглед Ева и Роберто.

След като обикаля половин час, реши, че сигурно нещо им е попречило да присъстват на партито. Намери пейка под сянката на едно кедрово дърво, далеч от шумната тълпа, и седна. Времето сякаш беше спряло. Копнееше да се прибере у дома и се чудеше дали някой ще забележи отсъствието й. Изведнъж чу зад себе си дрезгав, сърдечен глас:

— София? Търсех те.

— Ева! — ахна тя и се изправи срещу елегантна светлоруса жена.

— Колко време мина! — прошепна жената и я целуна. София долови миризмата на лимон — явно Ева използваше същия одеколон като преди дванайсет години. Седнаха една до друга.

— Помислих, че няма да дойдете — каза София на испански и силно стисна ръката й.

— Закъсняхме, Роберто се загуби — обясни Ева и звънливо се засмя.

— Толкова се радвам да те видя. Не си се променила — каза София искрено. Изгледа Ева с възхита, младостта на тази жена сякаш беше вечна.

— Ти също.

— Кога се омъжи за Роберто?

— Оженихме се преди три години. Отидох да живея в Буенос Айрес, като завърших училище, и се запознах с Роберто на един купон. Имаме бебе, казва се Роберто и е истинско ангелче. Ах, ти си бременна! — възкликна и долепи длан до закръгления корем на София.

— Имам и момиченце на три години — каза София и се усмихна, когато лицето на Онър изплува от мъглата, която тайнствено я бе обгърнала, щом заговори с Ева.

— Как лети времето!

— Да, лети. Изминаха дванайсет години от онова лято. Дванайсет години, а сякаш беше вчера.

— София, не мога да се преструвам, че не знам защо напусна Аржентина и не се върна. Ако се преструвам, приятелството ни няма да е искрено — каза Ева и я хвана за ръката. — Моля те, върни се — прошепна.

— Щастлива съм тук. Омъжена съм за прекрасен човек. Имаме дъщеря и чакаме още едно дете. Не мога да се върна. Мястото ми е тук — промълви София. Не очакваше Ева да заговори за миналото така внезапно.

— Но не трябва ли поне да им погостуваш… да видят, че си добре? Остави миналото. Толкова неща се случиха през тези десет години, ако отлагаш още, може да се окаже прекалено късно. Все пак те са твоето семейство.

— Как е Мария? — смени темата София.

Ева отдръпна дланта си и скръсти ръце на скута си.

— Омъжи се.

— За кого?

— За Едуардо Маралди, доктор Едуардо Маралди. Не се срещаме често с Мария, но когато за последен път се видяхме, имаше две деца и май очакваха трето. Вече всички имат деца и не мога да им хвана края. Знаеш ли, че Фернандо е в изгнание в Уругвай?

— В изгнание ли?

— Беше се замесил с партизаните във войната срещу Видела. Добре е, можеше да се върне в Аржентина, когато се смени правителството, но да ти кажа честно, така е разтърсен от преживяното — изтезавали са го — че сега работи и живее в Уругвай.

— Изтезавали са го, така ли? — ахна София.

— Било е отвратително. Веднъж с Роберто го посетихме. Има къща в Пунта дел Есте, на брега. Сега е различен човек.

— Ами Санти, той добре ли е? — попита тревожно София, като се питаше как ли му се е отразило всичко това.

— Женен е. Срещам го в града от време на време. Все така убийствено красив е. — Ева поруменя. Не беше забравила неговата целувка и сега машинално прокара пръст по устните си. — Сега накуцва още по-силно и е поостарял, обаче си е същият чаровник.

— За коя се ожени? — попита София, като се мъчеше да прикрие потрепването на гласа си.

— За Клаудия Калисе.

— Не я познавам. Ще я опишеш ли? — София се бореше с познатата празнота, която заплашваше да я погълне. Беше съкрушена, че Санти е женен за друга, и си спомни за пореден път онзи момент под дървото омбу, когато я умоляваше да избягат заедно и да се оженят. Призрачното ехо на думите му още отекваше в паметта й.

— Много елегантна, с черна лъскава коса. Накратко, типична аржентинка — отвърна Ева, която не подозираше какво изпитва София. — Очарователна е. Обича празненствата, но предпочита да посреща гости в градския си дом. Струва ми се, че не харесва провинцията. Веднъж спомена, че не обича коне. Каза, че трябвало да се преструва пред Санти, който, както всички знаем, умира за тях. — Ева замълча, сетне попита: — Не знаеше ли, че се е оженил?

— Разбира се, че не знаех. Не съм говорила с него, откакто… ами, откакто заминах — отвърна София и сведе очи.

— Нали Санти не е причината за нежеланието ти да се върнеш?

— Не, не. Разбира се, че не е — отвърна София твърде бързо.

— С никого ли не поддържаш връзка? Дори с родителите си?

— Най-вече с тях.

Ева се облегна назад и смаяно се загледа в нея.

— Не им ли липсваш? — попита поразена. — А те не ти ли липсват?

— В началото ми липсваха. Невероятно е как забравяш всички, когато си толкова далеч — каза, хващайки се като удавник за сламка за лъжата. След това добави: — Наложих си да ги забравя.

Умълчаха се. Ева разсъждаваше какви ли са причините за изгнанието на София, а София се замисли за Санти и живота му с Клаудия. Опита се да си го представи по-стар, накуцващ по-силно, но не можа. В съзнанието й той беше такъв, какъвто го остави — вечно млад. Ева наруши мълчанието:

— Знаеш ли, Аугустин сега живее в Америка, във Вашингтон. Ожени се за американка.

— Така ли? А Рафа? — попита София, преструвайки се, че проявява интерес, въпреки че единственото й желание беше да говорят за Санти.

— Ожени се за Хасмина Пеня преди години. Малко след като ти замина. Има щастлив брак. Не ги виждам често. С жена му прекарват повечето време в „Санта Каталина“, понеже той се грижи за ранчото. Харесвам Рафа, не е като Аугустин. — Спомни си как Аугустин я беше свалял по най-безобразен начин. В Буенос Айрес той се славеше като мъж, който ходи с няколко момичета едновременно. Беше от онези мъже, за които майките предупреждават дъщерите си, а момичетата предупреждават приятелките си. „Нищо чудно, че се ожени за американка — помисли си Ева. — Те са различни от нас.“

— Санти щастлив ли е? — изтърси София и прехапа устни.

— Да, така мисля. Но знаеш как е, женим се, раждат ни се деца, все по-рядко се срещаме. Виждаме се от време на време, ала ние с Роберто много пътуваме. Той обикаля света заради полото, а аз го придружавам. Рядко съм в Буенос Айрес, а пък в „Санта Каталина“ не съм била, откакто Фернандо замина. Фернандо и Роберто бяха близки приятели, но сега нямаме време да се срещнем дори с него. За последен път видях Санти на една сватба в града.

— Ще ми разкажеш ли малко повече? — помоли София с риск да се издаде. Ева я изгледа любопитно. Знаеше, че са отпратили София заради увлечението й към нейния братовчед, но нямаше представа за силата на чувствата им. Как би могла да знае, че София още тъгува за Санти?

— Сватбата беше на братовчед на Роберто. Семейството му има красиво имение недалеч от „Санта Каталина“, на около два часа път от Буенос Айрес. Не познавах Клаудия. Със Санти бяха женени от две години, но, изглежда, тази вечер бяха скарани, понеже почти не разговаряха помежду си. Клаудия едва ли не през цялото време беше при децата. Обича деца и знае как да се държи с тях. Забелязах, че постоянно вървят по петите й. И аз обичам деца. По онова време с Роберто бяхме решили да си имаме бебе. Предполагам, че и те са искали, понеже бяха женени от две години. Както и да е, говорехме за Санти — продължи Ева. — Той още играе поло, не професионално като Роберто. Санти е много щастлив с Клаудия. Може би просто са имали лош ден. Той беше разсеян, но се държа очарователно. Жена му — също. Вашите също бяха там. Винаги съм харесвала родителите ти, особено майка ти. Тя е сърдечна и мила.

Ако София я слушаше, щеше да се намръщи при това описание на майка й, но тя мислеше за Санти.

— Не разбирам защо не можеш да се върнеш — продължи Ева. — Най-трудни са първите минути, но след това със сигурност всичко ще се нормализира.

— Ах, ето го Роберто — възкликна София. Беше поостарял и понапълнял, но все още беше красив.

— Виждам, че си се запознала със съпругата ми — каза той и помилва дългата светлоруса коса на Ева.

— Ние се познаваме отпреди.

— Не съм бил влюбен в никоя, както съм влюбен в жена си — заяви той. — Тя ми даде много, с нея съм пълноценен.

„Винаги е бил прозрачен“ — помисли си София и се усмихна на намека му, че романсът им преди години не е значил нищо за него. За нея също не означаваше нищо. След малко темите й за разговор с тях се изчерпаха, тя се извини и тръгна към шатрата.

Ева и Роберто се загледаха след нея.

— Още е много хубава — каза тя. — Странно момиче. Представи си, да замине, без да каже нито дума. Що за човек ще постъпи така?

— Винаги е била голям инат — сви рамене Роберто. — Разглезена и непокорна. Ферхо не можеше да я понася.

— Е, с мен беше мила. Наистина се стараеше по онова време, когато гостувах в „Санта Каталина“. Никога няма да го забравя. Пазя много топли чувства към нея и към цялото й семейство.

— Ще им кажеш ли, че си я видяла?

— Разбира се, ще кажа на Анна. Не искам да предизвиквам интриги, и бездруго, както изглежда, темата е болезнена. — И добави замислено: — Може и да греша, но подозирам, че още е влюбена в Санти. Доста ме разпитва за него.

— Да е влюбена в него след толкова години? Не ми се вярва, невъзможно е.

— О, напротив. Според теб той ли е причината да не се върне у дома толкова време?

— Не. Скарала се е с Анна и Пако, разсърдила им се е, че я пращат в Женева. Ферхо каза, че просто се инати, и накрая ще се върне. Като се отегчи тук, ще се върне, за да разбуни духовете в „Санта Каталина“. Повярвай ми, познавам София. Шило в торба не стои. Постоянно предизвиква неприятности и не се е променила, колкото и прекрасен да е съпругът й.

— Роберто, невъзможен си! — възкликна Ева. — Ще кажа на Анна, че дъщеря й е добре и е щастлива. Ще взема адреса й от Заза, та Анна да й пише, ако желае. — Въздъхна и стана. — Не бих те напуснала за нищо на света — добави и го прегърна.

— Любов моя, не можеш да ме напуснеш, защото няма да го позволя — усмихна се той самодоволно и я целуна.

Ева видя как София излиза от шатрата с някакъв мъж, сигурно беше съпругът й. Дожаля й за нея, като си представи колко е страдала в изгнание, и реши да се намеси и сложи край на това нелепо положение.

* * *

Намеренията й бяха благородни, но беше подценила обекта на своята доброжелателност. Анна прочете писмото й, в което Ева предаваше разговора си със София и разказваше подробности за живота й в Англия, и смачка листа хартия, на който беше написан адреса й. Ева не беше предвидила, че майката е инат като дъщерята. Анна се чувстваше дълбоко наранена от София, беше я зачеркнала от живота си. Защо, дявол да го вземе, тя първа да развее бялото знаме? Защо София дори не се обади по време на войната за Фолкландските острови, защо не се обади да им каже, че са станали баба и дядо? Знаеше къде са, телефонният им номер беше същият, но така и не се обади, а сега очакваше те да предприемат първата стъпка към помирението. Е, имаше да чака!

Мислеше, че са безсърдечни ли? Че не ги е грижа? Открай време беше непредвидима и инатлива, но да замине на другия край на света, без да напише и ред, беше твърде жестоко. Пако така и не се съвзе. Остаря, затвори се в себе си. Като че ли София беше умряла. Всъщност смъртта й сякаш щеше да е за предпочитане, щеше да бъде по-разбираема за тях и не така болезнена. Поне можеха да оплачат дъщеря си, вместо безкрайно да се измъчват, без да знаят нищо за нея. Изчезването на София означаваше, че се е отрекла от тях. Бе причинила страдания на цялото семейство, почти беше разрушила основите му. Не тя трябваше да направи първата крачка, а София. Сгъна писмото, прибра го в чекмеджето, където пазеше най-съкровените си неща, и реши да не казва на Пако. Щеше да я убеждава да се свърже с дъщеря им, а тя не искаше отново да се карат заради София.