Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (26)

Двайсет и шеста глава

Докато Джейк шофираше към Куинс Гейт, за да остави София, тя размишляваше върху предложението на Дейвид.

— Много ще се радвам, ако възобновя фермата — каза той, имайки предвид развъждането на расови коне. — Очевидно разбираш от коне. Бившата ми съпруга ги развъждаше. След като ме напусна, продадох всички коне, оставих само Сафари и Инка. Ще ти плащам, разбира се, ще наема и помощник. Не е необходимо да стоиш в провинцията през цялата седмица, само ще ръководиш и наблюдаваш. Тук е пълно мъртвило, когато няма хора, които да се грижат за къщата и конюшните.

Говореше престорено нехайно, но в изражението му се долавяше топлота. София установи, че се усмихва, като си го представи. Идеята беше чудесна, обаче Джейк нямаше да се съгласи. Беше твърде властен и самовлюбен, а тя си имаше само него.

През април се навършиха два месеца от премиерата на пиесата. Един ден София отвори вратата на гримьорната на Джейк и видя как той чука Манди Борн, изпълнителката на главната роля. Изминаха две-три минути, преди да я забележат. Манди грухтеше, лицето й се кривеше, сякаш изпитваше болка, но от звуците, които издаваше между грухтенето, София подразбра, че се наслаждава на половия акт. Джейк шепнеше „Обичам те, обичам те!“ и, изглежда, се доближаваше до кулминацията, когато Манди отвори очи и изпищя. Джейк притисна лице до провисналите й гърди, после вдигна глава, видя София на прага и извика „Божичко!“. Манди се разрида и избяга.

Нямаше извинения, нямаше разкаяние. Джейк обвини София, че е спал с Манди, понеже не го допускала до себе си.

— Ти не ме обичаш! — изкрещя обвинително.

София отвърна с леден тон:

— Първо трябва да ти повярвам.

Напусна театъра и повече не се върна. Не искаше никога повече да вижда Джейк Фелтън. Вдигна телефона и набра номера на Дейвид Харисън с надеждата, че си спомня предложението, което й направи през февруари.

* * *

— Напускаш ли ни? — извика отчаяно Антон. — Няма да го понеса!

— Ще започна да развъждам расови коне в конюшнята на Дейвид Харисън — обясни тя.

— Подъл човек — изръмжа Маги и дръпна от цигарата си.

— О, Маги, изобщо не е такъв. Макар че беше права за Джейк Фелтън. Мъже… на кого са му притрябвали?

— Охо, не знаеш последните новини! Маги си има любовник, нали, сладка моя? Един клиент. Мисля, че най-после й излезе късметът — заяви Антон.

— Браво, Маги! Много ми е тъжно, че ви напускам. — София позамълча. — Но няма да стоя постоянно в Лоузли. Ще се виждаме.

— Няма да е зле. Така или иначе ще научаваме всички клюки от Дейзи. Само не забравяй да ни поканиш на сватбата ви.

— Стига де! — разсмя се София. — Дейвид е възрастен човек.

— Внимавай какви ги говориш, и аз съм прехвърлила четирийсетте! — тросна се уж на шега Маги и добави: — Ще видим какво ще излезе от тази твоя нова работа.

Дейзи беше съкрушена. Не само защото приятелката щеше да й липсва, но и защото ако работата на София потръгнеше, на нея щеше да й се наложи да си търси съквартирантка. Обаче тя не искаше да живее с никоя друга. Със София бяха станали като сестри.

— Значи, ако ти хареса, ще се преместиш там за постоянно? — попита, изпитвайки ужас при мисълта да живее „на село“, без значение колко разкошна е къщата.

— Да, на мен ми харесва животът сред природата. Липсва ми — отговори София.

— Не забравяй да се обаждаш и да ни посещаваш понякога, чу ли? — Дейзи размаха заканително пръст, опитвайки се да скрие колко й е тъжно.

София беше свикнала да напуска места и хора и да завързва нови приятелства. Беше се научила да изключва емоциите си, за да не страда твърде много, затова обеща на Дейзи, че ще й се обажда всяка седмица. Също като номад се отправяше към следващата авантюра, без много-много да се замисля за хората, които изоставяше.

Щом се настани в симпатична къщичка в Лоузли, осъзна, че изобщо няма да й е тъжно, ако никога повече не стъпи в Лондон. Провинцията й беше липсвала повече, отколкото беше осъзнавала, и сега не искаше за нищо на света да я напуска. Често говореше с Дейзи по телефона и се забавляваше с най-новите клюки от салона на Маги. Обаче не й оставаше много да мисли за старите си приятели. Беше твърде заета с възстановяването на коневъдната ферма на Дейвид. Той й беше казал „да надзирава“ работата. Но тя нямаше никакво намерение да надзирава. Искаше да работи и да научи, каквото не знаеше.

От госпожа Бърнистън научи, че след като Ариела си отишла, затворили конюшните, при което Фреди Ратри, когото всички наричали Рати, станал излишен. Той управлявал коневъдната ферма и се грижел за жребчетата. Бил експерт, информира я госпожа Бърнистън. С нейна помощ София откри Рати и назначи него и осемнайсетгодишната му дъщеря Джейни.

Когато Дейвид си идваше за уикендите, София го посрещаше с широка усмивка и го пленяваше със заразителното си чувство за хумор. Винаги носеше джинси и тениска, често връзваше на кръста си вехтата му бежова жилетка, която беше взела назаем и така и не му върна. Чистият въздух й се беше отразил благотворно; лицето й сияеше, вече не връзваше на опашка дългата си лъскава коса, а я носеше разпусната. Очите й блестяха и завладяващата й енергия вдъхваше на Дейвид усещането, че е по-млад. Очакваше с нетърпение уикендите с нея и когато в неделя вечер потегляше обратно към Лондон, настроението му се разваляше. Радваше се, че тя напредва с помощта на Рати, когото обожаваше и за когото веднъж каза:

— Англичанин до мозъка на костите си е… като градински гном от приказките.

— Надали ще му хареса това описание — изкиска се Дейвид.

— О, той няма нищо против. Аз така го наричам — „гном“ — и понякога той само се усмихва. Мисля, че е толкова щастлив, задето се върна, че мога да го наричам, както си пожелая.

Рати беше и запален градинар и Дейвид остана изненадан от преобразяването на градината за краткото време, откакто със София работеха за него. Самата София осъзна, че тепърва има какво да научи от него. В детството й в „Санта Каталина“ дори не можеше да оседлае кон, всичко получаваше наготово с помощта на гаучосите. Рати малко й напомняше за Хосе, може би затова й беше още по-симпатичен.

Следвайки неговите наставления, купиха шест расови кобили и наеха двама коняри, които работеха заедно с дъщеря му Джейни.

— Иска се време, за да се организира и потръгне такава ферма — предупреди той София. — Носят малките си единайсет месеца, нали разбираш — продължи, обгръщайки със загрубелите си длани чашата димящо кафе. — През есента търсим жребци за нашите кобили, чистокръвни жребци, нали разбираш?

София кимна.

— През август и септември ще наемем посредник, който ще преговаря със собствениците на жребци. Извън бизнеса съм от няколко години, но по-рано Уили Ранкин беше моят човек, и вярвам, че още е.

София постоянно задаваше въпроси и всичко й се струваше много по-сложно, отколкото беше предполагала.

— Тая работа иска много учене, а? — подсмихна се той, като забеляза, че подробностите я отегчават. — Не е като оня живот в… как му викаше? Помпата ли?

— Пампата, Рати. Имаш право, никога не съм се занимавала с конете по… този начин.

— Е, ако ги обичаш, както ти ги обичаш, скоро ще се научиш — отбеляза любезно той. — През юли ще имаме много работа, за да подготвим едногодишните коне за продажба. Тогава ги извеждаме всеки ден, стараем се да привикнат с юздите и седлото, ей такива работи… Търговете се провеждат на Нюмаркет през октомври. Ще ти бъде интересно и ще се забавляваш — добави. — Ще те науча на всичко, което знам, но няма да стане, ако седиш на кухненската маса. „По-малко приказки, повече работа“ — повтаряше баща ми. Затова спираме с приказките и се хващаме за работа. Става ли? — попита, докато тя му наливаше още кафе.

— Готова съм, Рати. — Подробностите не я интересуваха; докато работеше с коне, се чувстваше като у дома.

Лятото измина неусетно. Тя пътува до Лондон само веднъж. Отначало Маги и Антон й бяха много сърдити и тя доста им се умилква, за да престанат да се цупят. Остана само един час в салона, тъй като бързаше да се прибере при конете. Приятелите й се зарадваха на посещението, но почувстваха, че тя започва да се отчуждава от тях и се натъжиха.

Дейвид започна да прекарва повече време в провинцията, дори назначи секретарка на половин работен ден, за да му помага и да не изостава с работата. Изведнъж къщата отново се беше оживила и се беше превърнала в истински дом. Но ако беше честен пред себе си, щеше да признае, че се е влюбил безнадеждно в София и не издържа да е разделен с нея задълго. Тъкмо затова я беше наел. Цената не го интересуваше; щеше да плати, каквото и да поискаше тя. Само така можеше да се среща с нея, без да я ухажва открито. Беше реалист и си даваше сметка, че ако й признае чувствата си, ще я изплаши и тя ще избяга. Дванайсет лири на седмица плюс безплатно жилище и храна бяха нищо в сравнение с каквото искаше да й даде — името си и всичко, което притежаваше.

София беше щастлива заради решението му да прекарва повече време в Лоузли. Вечер се разхождаха в градината и разговаряха. Гледаха как дългите летни сенки се скъсяват с приближаването на есента и дните започват да намаляват, а нощите да стават по-дълги. Дейвид забеляза, че тя никога не говореше за дома си и не я разпитваше. Разбира се, беше любопитен; искаше да научи всичко за нея. Искаше с целувки да заличи тревогата, която тлееше под усмивката й. Всъщност жадуваше да я целуне всеки път, щом я видеше, обаче не искаше да я изплаши. Не искаше да я изгуби. Отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Затова никога не се и опита. После, точно когато София започваше да забравя случилото се преди години, в Лоузли се появи някой, който й напомни за миналото.

Дейвид не беше канил гости от лятото. Предпочиташе да бъде само със София, но Заза намекна, че тя може би жадува за компанията на хора на своята възраст.

— Много привлекателна млада жена е. Някой мъж ще я грабне, преди да се усетиш. Не бива да я криеш — каза му, без да подозира колко го нарани.

Дейвид наблюдаваше как София буквално фучи из имението и си мислеше колко щастлива изглежда. По нищо не личеше, че копнее да се среща с други хора. Очевидно конете й бяха достатъчни. Но Заза настоя, пренебрегвайки доводите му с думите:

— Само една жена може да разбере друга жена.

Когато Заза и Тони го запознаха с Гонзало Сегундо, мургав, необичайно висок аржентински играч на поло, приятел на техния син Еди, Дейвид схвана намека и покани всички през уикенда. И през ум не му минаваше как ще реагира София.

— София Соланас! — възкликна Гонзало, когато ги запознаха. — Да не сте роднина на Рафа Соланас? — попита на испански.

София онемя. От години не беше говорила испански.

— Той ми е брат — смотолеви и машинално отстъпи назад, защото собственият й глас, прозвучал на родния й език, отключи всички потискани спомени. Пребледня и избяга, облята в сълзи.

— Нещо нередно ли казах? — смути се Гонзало.

След малко Дейвид почука на вратата й.

— София, как си? — попита тихо и пак почука.

Тя отвори и той влезе, последван от кучетата. Лицето й беше мокро от сълзи, очите — зачервени и гневни.

— Как можа? — извика. — Как можа да го поканиш, без да ме попиташ?

— Не знам за какво говориш, София. Успокой се. — Той се опита да сложи ръка върху нейната, но тя веднага се отдръпна.

— Няма да се успокоя! — тросна се.

Дейвид затвори вратата. Не искаше Заза да чува какво си говорят.

— Той познава семейството ми! Ще се върне и ще им разкаже за мен — ридаеше тя.

— Има ли значение?

— Да! Да, има! — сопна се тя и отиде до леглото. Седнаха един до друг. — За мен има огромно значение — добави тихо и преглътна сълзите си.

— София, не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Не мога да те разбера, ако не споделиш с мен. Помислих си, че ще ти бъде приятно да срещнеш твой съотечественик…

— О, Дейвид!

Задави се и се притисна до него. Дейвид я прегърна и този път тя не се дръпна и не го отблъсна.

— Преди три години напуснах Аржентина, понеже имах любовна връзка с човек, когото моите родители не одобряваха. Оттогава не съм се връщала.

— Не си се връщала ли? — повтори той, защото не знаеше какво друго да каже.

— Скарахме се жестоко. Мразя ги. Оттогава не съм говорила с никого от семейството.

— Горкото ми момиче — промълви Дейвид и спонтанно я помилва по косата, макар да не искаше да помръдне, за да не прекъсне изповедта й.

— Обичам ги и ги ненавиждам. Липсват ми и се мъча да ги забравя. Но не мога, просто не мога. В Лоузли ми беше по-лесно да забравя. Бях толкова щастлива тук. А виж какво стана…

Дейвид изтръпна, когато тя отново се разплака. Риданията й разтърсваха цялото й тяло. Притисна я до себе си и се опита да я успокои. Никога не беше виждал толкова дълбоко нещастен човек. София плачеше толкова горчиво, че едва си поемаше дъх. Той изпадна в паника. Не го биваше в тези неща, може би една жена щеше да знае какво да направи. Ала когато се изправи, за да доведе Заза, София го хвана за жилетката и го помоли да остане.

— Има и друго, Дейвид. Моля те, не си отивай. Искам всичко да узнаеш, всичко… — Преглътна срама си и му разказа за изневярата на Санти, за Сантигито, премълча само, че със Санти са първи братовчеди.

— Отказах се от бебето си — прошепна тя отчаяно и впери поглед в него. Той я погледна в очите, видя и почувства болката й. Искаше да й каже, че ще я дари с толкова деца, колкото тя пожелае. Че ще я обича така силно, за да компенсира обичта, която са й отказали близките й. Но не знаеше как да й го каже. Прегърна я и се умълчаха. В този момент Дейвид почувства, че я обича повече, отколкото си беше представял, че може да обича някого. Когато беше с нея, осъзнаваше колко самотен е бил. Знаеше, че ако тя е с него, ще бъде щастлива.

Странно, но София се почувства по-добре, след като изповяда тайната си, макар и да му разказа само половината от историята. Вдигна глава и внезапно го видя с други очи. Когато устните им се сляха, нито той, нито тя се изненадаха. През тези няколко минути София изпита към него доверие, каквото беше изпитвала само към Санти. В прегръдките на Дейвид забрави целия свят, останаха само Лоузли и убежището, което си беше изградила тук.