Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (49)

Четирийсет и девета глава

Сряда, 12 ноември 1997 г.

Гръмотевиците отекваха като рев на разярен лъв, кръстосващ из небесата. София копнееше да изтича при Санти и да се сгуши в прегръдките му. Проливният дъжд барабанеше по прозореца й, мълнии прорязваха небето и осветяваха света в призрачно синьо.

Не можеше да забрави думите на Мария. Наистина ли беше невъзможно двамата със Санти да са заедно? Напразно се беше опитвала да заспи; дълго се мята в леглото, накрая отиде във вътрешния двор. Не се страхуваше, че ще се намокри, напротив, дори й беше приятно. Открай време обичаше мрака — мамеше я, обгръщаше я като плащ и я скриваше от света. Крачеше напред-назад, изтезавана от неспокойните си мисли. Да, беше влюбена в Санти, но беше ли способна да го обича дотолкова, че да се откаже от него в името на щастието му?

Беше забравила да си свали часовника и сега го погледна под светлината на лампата над вратата. Беше три през нощта. Изведнъж я побиха тръпки, обзе я паника. В душата й се надигна безпаметен страх. Интуицията й подсказваше, че се е случило нещо лошо, нещо непоправимо.

Затича се към къщата на Чикита. Не мислеше какво ще прави, щом се добере дотам. Тичаше под дъжда, който се стичаше по лицето й, просмукваше се в нощницата й и скоро я намокри до кости. Като в просъница виждаше проблясващите мълнии и сякаш не чуваше гръмотевиците. Най-сетне стигна до къщата и задумка по вратата. Отвори й Мигел и като зърна разтревоженото му лице, тя се хвърли в прегръдките му.

— Нещо лошо се е случило! — извика, едва поемайки си дъх. Не го изчака да й отговори, шмугна се покрай него и се озова в коридора. Санти се появи отнякъде, внезапно цялата къща беше на крак. София се втурна в стаята на братовчедка си и разбра, че лошото й предчувствие се е сбъднало. Мария беше мъртва.

* * *

София беше неутешима. Мигел и Чикита се бяха прегърнали, сякаш взаимно си вдъхваха сили. Панчито и Фернандо седяха на канапето и ридаеха. Санти беше коленичил до леглото на сестра си и милваше безжизнената й ръка. Едуардо, сякаш изпаднал в транс, се взираше в мрака отвъд прозореца.

София погледна за последен път приятелката си. Вече не изпитваше болка, беше в друго измерение, където нямаше болести и страдания. „Ала какво ще стане с нас, които оставаме тук?“ — помисли си София. След малко всички излязоха, за да позволят на Едуардо да се сбогува насаме със съпругата си. Санти поведе София навън. Прегърнаха се в мрака и дълго плакаха. Накрая той обгърна с длани лицето й и с палците си избърса сълзите й.

— Какво ще правим оттук насетне? — прошепна тя, когато се поовладя дотолкова, че да може да говори.

— Не знам, Чофи.

Обаче тя знаеше. Мария се беше оказала права.

* * *

За нея всичко, което се случи после, бе като насън. По време на траурната церемония в църквата само няколко пъти се спогледа със Санти. Жена му беше пристигнала от Буенос Айрес заедно с децата си и с децата на Мария. Дъждът беше спрял, но яркото слънце не можеше да прогони скръбта.

По време на трогателната реч на падре Хуан София забеляза, че родителите й се държат за ръце и няколко пъти си размениха погледи, изпълнени с нежност. Дали ненавременната смърт на Мария им беше помогнала да осъзнаят колко кратък е животът и да се преоткрият?

Погребаха Мария в семейния гроб при баба й и дядо й. София й остави цветя и прошепна кратка молитва за душата й. Извърна се, срещна погледа на Клаудия и прочете мислите й: това беше краят, вече нямаше причина да остане в „Санта Каталина“.

Прегърна Чикита и й благодари за писмото.

— Радвам се, че ме намери и че дойдох.

— Хубаво е, че можа да се сбогуваш с Мария, но аз не съм ти пращала писмо.

„Тогава кой го е изпратил?“ — запита се София.

Тръгнаха обратно към колите, в този момент наблизо спря такси и от него слезе някакъв мъж. София едва го позна — беше брат й Аугустин. Той първо изказа съболезнованията си на Чикита и Мигел, после се обърна към родителите си:

— Напуснах Мариана… Върнах се у дома.

Зърна София и я поздрави учтиво, все едно беше непозната. В този момент тя си даде сметка колко са я променили и какво са й отнели дългите години на доброволно изгнание. Мястото й вече не беше тук.

* * *

Щом се върна в „Санта Каталина“, побърза да телефонира на съпруга си:

— Дейвид, тя си отиде. Повече нищо не ме задържа тук. Връщам се у дома.

— Само ми кажи кога пристига самолетът ти. С момичетата ще те посрещнем на летището.

— Да, моля те, доведи ги — прошепна тя и внезапно изпита силна носталгия.

* * *

Набързо си стегна багажа. Струваше й се, че изведнъж „Санта Каталина“ е охладняла към нея, сякаш да намали болката от раздялата. Точно в пет следобед колата й спря пред къщата. София застана под сянката на евкалиптовите дървета и се сбогува с баща си.

— Защо си тръгваш така внезапно. Кога ще те видим отново? — промърмори той с привидно безразличие, но изражението му издаваше колко е натъжен от заминаването на дъщеря си.

— Не знам, татко. — София също се опита да прикрие чувствата си. — Моят дом вече не е тук. В Англия ме чакат съпруг и две дъщери.

— Но… не си се сбогувала с никого.

— Нямам сили. Така е по-добре. Веднъж и аз да постъпя тактично — добави, опитвайки се да разведри атмосферата.

— „Санта Каталина“ винаги ще е твоят дом — промълви Пако.

— Благодаря, татко. — София докосна ръката му и като видя въпросителния му поглед, обясни: — Признателна съм ти, че осигури дом на детето ми. Каква ирония — синът ми си е на мястото в дом, в който аз вече съм чужда. — И като видя как се навлажниха очите на баща й, побърза да добави: — Постъпил си благородно. Съжалявам само, че не се върнах тук с детето си. Тогава нямаше да се отчуждя от хората, които обичам.

Пако я прегърна и силно я притисна до себе си, за да не види сълзите му.

В този миг Анна застана на прага. Под очите й бяха вдълбани сенки, изглеждаше уморена и отчаяна.

— Мамо! — изненадано възкликна София, отдръпна се от баща си и с трепереща ръка си избърса сълзите.

Анна се приближи до не и й протегна двете си ръце:

— Иска ми се да можеше да останеш. Обещай, че поне ще се обаждаш.

— Разбира се. Иска ми се някой ден да видиш децата ми.

— Непременно. А ти помни, че стаята ти винаги е на твое разположение. Само че май е време да я разчистя от всичко, свързано с миналото.

София кимна. Усещаше, че майка й не знае как да изрази чувствата си — та нали цял живот се беше сдържала. Затова тя, София, трябваше да направи първата крачка. Щом прегърна майка си, почувства как от нея се излъчва топлота, каквато не беше усещала от малка. Изведнъж тежък товар се смъкна от плещите й — бремето на дълго стаяваната омраза. Може би и двете щяха да се научат да прощават.

— Радвам се, че дойде — усмихна й се Анна; внезапно София разбра, че писмото е било от майка й, но го е подписала от името на Чикита от страх, че дъщеря й може да не дойде, като види подписа й.

— Писмото — ти си го изпратила, нали? Много изкусна си станала, мамо.

— Бях принудена. Почакай, не си тръгвай още. Искам да ти дам нещо. Отдавна трябваше да го сторя. Ей сега се връщам.

Тя влезе обратно в къщата. Пако забеляза как леко стъпва и това му напомни за Анна Мелодия, която бе загубил преди бог знае колко време. В душата му възкръсна надеждата, че може би отново ще я намери. Анна се върна с пакет, опакован с червена хартия, подаде го на дъщеря си и каза:

— Ще го видиш в колата. Нека ти е за спомен от нас.

Пако за последен път прегърна дъщеря си — вече нямаше тайни, които да издигат стена помежду им.

София също го прегърна — знаеше, че няма да се видят скоро. За последен път се обърна към ранчото, което някога бе неин дом, и разбра, че макар да се е променила, „Санта Каталина“ завинаги ще остане в сърцето и паметта й като снимка от други, по-щастливи времена.

Качи се в колата и за последен път помаха на родителите си, после нетърпеливо разкъса червената хартия. Извади черен кожен колан, на чиято сребърна катарама бяха гравирани инициалите й, и очите й се замъглиха от сълзи.

Когато къщата изчезна в сенките на дърветата от двете страни на алеята, София се обърна към шофьора:

— Завий вляво, ако обичаш. Искам да се отбия на още едно място, преди да си замина.