Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (50)

Петдесета глава

Автомобилът заподскача по изровения черен път. Щом стигнаха до края му, София помоли шофьора да я почака и с натежало сърце тръгна пеш по пътеката, по която минаваше толкова често през последните дни. Не изпитваше нищо, сякаш предпазен бушон беше изключил нервната й система.

Най-после стигна до дървото — високо и царствено, верен приятел, който никога не изказва мнение и не осъжда, само наблюдава с разбиране и със съчувствие. Тя помилва кората му и си спомни щастливите времена със Санти. Погледът й се отклони към ливадите — в далечината гаучосите играеха поло. Тя не можеше да различи лицето му, но знаеше, че той е сред тях. Там, където принадлежеше.

Изведнъж усети, че не е сама. Обърна се и се озова лице в лице със Санти, който се изненада не по-малко от нея.

— Казаха ми, че си заминала. Не знаех какво да правя! — възкликна той и я прегърна.

— Нямах сили отново да се сбогувам с теб — прошепна София и усети отчаяние, което помете другите й чувства.

— Та аз току-що те намерих — промъмри Санти. — Няма да позволя да ми се изплъзнеш.

— Безнадеждно е, нали? Ако навремето бяхме…

— Недей! — прекъсна я той. — Да не тръгваме по този път, няма да върнем пропуснатото, само ще си причиним още по-силно страдание. — И притисна лице в косата й, сякаш искаше да се скрие от неизбежното.

— Няма да съм жената, която обичаш, ако изоставя децата си — печално промълви София, спомняйки си съветите на Мария. Помисли си за Хавиер и отново се почувства гузна, задето не го беше потърсила толкова години.

— Искам само да сме заедно, разбираш ли, София?!

— Сестра ти имаше право. Вече не сме свободни, имаме семейства, които обичаме. Нямаме право да ги съсипем.

— Знам. И все пак се опитвам да измисля как да не се разделим.

— Няма друг начин. Моето място вече не е тук.

— Мястото ти е до мен. Съдено ни е да сме заедно.

— Санти, това е красива мечта, но е неосъществима. Знаеш го, нали?

Той кимна и примирено въздъхна:

— Искам да запомня завинаги лицето ти. — Прокара пръсти по страните й, целуна очите, носа и челото й, шепнейки колко ги обича. Като стигна до устните й, добави: — Никога няма да забравя вкуса и аромата, който се излъчва от теб, Чофи. — Той я целуна, вкусвайки солените й сълзи.

Прегърнаха се, София се вгледа в морскозелените му очи и осъзна, че в спомените си често ще се потапя в тайнствените им дълбини, а нощем, когато мечтите и действителността се сливат, отново ще се люби с него. Целуна го за последен път; щеше да усеща вкуса на устните му дълго след като се бяха разделили. Обърна се само веднъж и сърцето й се сви, като го зърна — един самотен човек, седнал под тяхното дърво. Махна му за сбогом и продължи да върви към колата. По-късно, затвореше ли очи, винаги щеше да го вижда как седи сам под дървото омбу.

* * *

Казват, че дървото омбу не може да вирее в Англия. Аз обаче го засадих в нашата градина в Глостършир на място, където слънцето ще залязва зад него. И то пусна корени.