Санта Монтефиоре
Среща под магическото дърво (5)

Пета глава

Лондон, 1947 г.

Утрото беше студено и мрачно, обаче за младата Анна Мелъди ОʼДуайър всичко в Лондон беше прекрасно и вълнуващо. Отвори френския прозорец на хотелската си стая в Южен Кенсингтън и излезе на малкия балкон. Представи си, че е английска принцеса, а хотелът е нейният дворец. Ах, как жадуваше да напусне Гленгариф и да заживее в романтичния Лондон! Беше рано, но тя беше толкова развълнувана, че не мигна почти през цялата нощ. Върна се в дневната, като стъпваше на пръсти, за да не събуди майка си и шишкавата си леля Дороти, които спяха в съседната стая.

Приближи се до мраморната масичка и си взе ябълка от купата с плодове. За първи път през живота си виждаше подобен лукс; представяше си, че холивудските звезди отсядат тъкмо в такива хотели. Майка й взе цял апартамент — дневна, спалня и баня. Спалнята беше само за двама, но когато обясниха на управителя, че това е много специален уикенд, той се съгласи да сложат походно легло, та трите да спят заедно. Майката искаше да обясни, че не могат да си позволят по-голям апартамент и че едва събрали пари за този уикенд, обаче Анна я разубеди. За първи път щеше да живее като принцеса и не желаеше някакъв си високомерен управител да я гледа презрително.

На Анна Мелъди ОʼДуайър й предстоеше да се омъжи. Откакто се помнеше, познаваше Шон ОʼМара и изглеждаше съвсем логично той да й стане съпруг. Родителите й бяха доволни, но тя не го обичаше. Когато го видеше, сърцето й не се разтуптяваше. Не копнееше за първата им брачна нощ, всъщност мисълта за съвкуплението им я отвращаваше. Дълго и упорито се съпротивлява на този съюз, но в крайна сметка се подчини на желанието на родителите си. Пък и в Гленгариф нямаше друг подходящ съпруг за нея, затова трябваше да се примири с неизбежното. Щяха да живеят с родителите й и с леля Дороти, докато Шон не спечелеше достатъчно пари, за да купи къща. Призляваше й при мисълта, че по цял ден ще се върти из кухнята, за да приготви вечеря за съпруга си. Не, сигурно в живота имаше и по-възвишени неща!

Сега обаче се намираше в хотел „Де Вер“, сред красота и лукс, заради които неволно се питаше какъв ли ще е животът й, ако се омъжи за граф или за принц. Дълго лежа във ваната, наслаждавайки се на ароматните соли, после се намаза със специалния лосион, среса дългата си червеникава коса и я прибра на нисък кок. Почувства се красива, изискана и толкова щастлива, че за миг сърцето й спря. Преди майка й и леля й да се събудят, облече най-хубавите си дрехи и си лакира ноктите в червено.

Имър беше против използването на грим и лакираните нокти и когато видя дъщеря си, издокарана като филмова звезда, първият й порив беше да я накара да си измие лицето и да изчисти лака. Само че се въздържа, защото това беше специалният уикенд на момичето. По-късно, докато Анна пробваше дрехи в прочут магазин на Оксфорд стрийт, тя успокои сестра си, че нещата ще тръгнат постарому, когато се върнат в Гленгариф.

— Да я поглезим, докато можем — добави. — Животът й няма да е лесен, след като се омъжи и роди деца.

— Да я поглезим ли? — изсумтя Дороти. — Сякаш вие с Дърмот не сте я разглезили до безобразие!

— Не бива да й развалим удоволствието — промърмори Имър.

Леля Дороти се запита колко ли пъти е чувала сестра си да изрича тази фраза. Днес нямаше да спори с нея, но много скоро щеше да й каже какво мисли по този въпрос.

* * *

Анна — уморена от обикалянето на магазините, но все още под влияние на въодушевлението от първото й посещение на Лондон — седеше във фоайето на хотел „Браун“ и чакаше майка си и леля си „да се освежат“, за да отидат в прочутата чайна. Тъкмо тук тя видя за първи път харизматичния Пако Соланас. Когато влезе, всички се обърнаха да го изгледат. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана, сините му очи сякаш пронизваха — поне така се стори на Анна, когато той впери поглед в нея.

Разбира се, вниманието му начаса беше привлечено от поразително красивата млада жена, която седеше в ъгъла и четеше списание. Непознатата усети, че той я гледа, и се изчерви. Внезапно привлекателността й помръкна, защото лицето и шията й станаха на петна, които грижливо нанесеният грим не можеше да прикрие. Той обаче беше заинтригуван. Непознатата изглеждаше като момиченце, което се опитва да изглежда като зряла жена. Гримът и роклята й бяха нелепи, обаче позата й и цялото й излъчване бяха на английска аристократка.

Пако се приближи до нея и седна на съседното кресло. Ръцете й се разтрепериха, зави й се свят от елегантния аромат на одеколона му. Той забеляза как списанието потрепери и разбра, че е влюбен в тази непозната млада жена. Каза й нещо на чужд език, тя не разбра нито дума, но гласът му — дълбок и властен — мигом я заплени. На нея ли говореше? Погледна го и той надникна в синьо-зелените й очи — в тях се четеше непокорство и Пако внезапно изпита желание да я укроти, както укротяваше конете си в „Санта Каталина“.

— Прекалено сте красива, за да седите сама — каза й, говорейки със силен акцент. — Имам среща с един човек, но той закъснява. Радвам се, че закъснява. И вие ли чакате някого?

Анна се вгледа в лицето му — изглеждаше толкова обнадежден — и отговори, че чака майка си и леля си, за да отидат в чайната.

— О, значи не чакате съпруга си! — Очите му закачливо проблеснаха. Погледна ръката й и добави: — Явно не сте омъжена. Много се радвам!

Анна се засмя и отново сведе поглед. Знаеше, че не бива да разговаря с непознат, но този човек изглеждаше почтен, освен това бяха в Лондон, града на романтиката. Искаше й се майка й и леля й да се забавят, за да остане още малко с този човек. Никога не беше виждала толкова красив мъж.

— В този хотел ли живеете? — попита той.

— Не, тук сме само за уикенда. За да обиколим магазините и… — Запита се с каква цел богатите момичета идват в Лондон, после добави: — И да разгледаме музеите и църквите.

Стори й се, че обяснението й му е направило силно впечатление.

— Откъде сте, госпожице?

— От Ирландия. Живея в Ирландия.

— И аз съм далеч от моята страна.

Анна го попита откъде е и лицето му засия:

— Родина ми е Аржентина, земята, която принадлежи на самия Господ Бог. Там слънцето е като грамаден портокал, а небето е толкова голямо, че сякаш е отражение на рая.

Погледна я в очите и сякаш я хипнотизира. Изведнъж Анна се изплаши, че той ще си тръгне и никога няма да го види.

— Тогава защо сте тук? — попита го и почувства, че се задъхва от вълнение. „Моля те, боже, задръж го. Дай ни още малко време“ — помисли си.

— Уча. От две години не съм се връщал у дома. Представяте ли си? Обаче аз обичам Лондон и… — Той замълча, погледна я в очите и добави: — Искам да видите моята страна.

Анна смутено се засмя, извърна очи, но когато отново го погледна, видя, че той все така я наблюдава.

Имър и Дороти слязоха от асансьора и се огледаха за Анна Мелъди.

— Исусе! — възкликна лелята. — Имър, погледни я само! Какви ги върши? Какво ще си помисли горкият Шон ОʼМара, ако я види да разговаря с непознат? Виж я как сияе! Не биваше да я оставяме нито за миг сама.

— Ох, Дороти! — изплака Имър. — Доведи я бързо, преди да се е злепоставила.

Анна видя как леля й като танк прекосява фоайето и отчаяно се обърна към новия си приятел. Той хвана дланта й и я стисна.

— Да се срещнем тук в полунощ — прошепна настойчиво. Анна кимна, Пако стана, учтиво се поклони на Дороти и бързо се отдалечи.

— За бога, Анна, къде ти е умът? Бива ли да разговаряш с непознат мъж, колкото и красив да е той? — сопна се лелята и се загледа след Пако, който минаваше през въртящата се врата.

— Не се притеснявай, лельо Дороти, ние сме в Лондон, а не в глухата провинция. Тук не се гледа с лошо око, ако някой мъж прави компания на девойка, която седи сама — отговори Анна, но нервите й бяха като проводници, по които минава ток.

В чайната не хапна почти нищо. Дороти я изгледа изпод око:

— Какво само въздишаш? Умори се от обикалянето на магазините ли?

— Ами… просто съм уморена — измънка Анна и се загледа през витрината, мислейки си, че в този момент онзи непознат може би ще мине отвън. Може би.

— Милата ми тя — засуети се Имър. — Веднага след чая ще се върнем в хотела. Хапни поне малко, скъпа.

— Не ми се ходи на театър довечера — измънка Анна и впери очи в чашата с чай. — Капнала съм от умора.

— Не искаш да гледаш „Оклахома“, така ли? Даваш ли си сметка, че повечето момичета на твоята възраст не са стъпвали в Лондон, камо ли в театър! — сопна се лелята и нагласи лисичата кожа, която се беше смъкнала от шията й. — Случайно да знаеш колко струват билетите?

— Виж, ако Анна е уморена, нека остане в хотела. Не бива да я караме да прави нещо насила. Все пак това е нейният уикенд, нали? — Имър сложи ръка на рамото на дъщеря си. Дороти се нацупи и изпръхтя като разгневен бик.

— Навярно и ти ще останеш с нея — промърмори кисело.

— Не мога да я оставя сама в непознат град. Не е редно.

— Така ли? Даваш ли си сметка колко са скъпи билетите? От сума време умирам да гледам „Оклахома“. Съжалявам, но когато става въпрос за пари, няма да допусна да ги прахосам заради капризите на Анна Мелъди. С Дърмот сте я разглезили твърде много. Предупреждавам те, в нейна вреда е.

Анна я слушаше с половин ухо. Искаше й се вече да е полунощ. Не й се ходеше на театър, всъщност не й се ходеше никъде. Искаше й се вече да е във фоайето на хотела и да чака онзи красив мъж.

* * *

Все пак отиде на театър, защото леля Дороти я заплаши, че в противен случай веднага ще я изпрати обратно в Гленгариф. По време на представлението почти не поглеждаше сцената и беше глуха за игривите мелодии, които майка й и леля й щяха да си тананикат през следващите два дни. Мислеше само как ще стигне посред нощ до „Браун“, след като няма нито пени в джоба. Пако очевидно беше останал с впечатлението, че заедно с близките си тя е отседнала в „Браун“. Трябваше да измисли нещо, трябваше!

Най-сетне се върнаха в техния хотел в Кенсингтън. Скоро след това майка й и леля й вече спяха.

Анна се облече, като се стараеше да не вдига шум, пъхна възглавниците под завивката си, та ако майка й или леля й случайно се събудят, да си помислят, че тя си е в леглото, и взе малко пари от портмонето на Дороти. Служителят на рецепцията й повика такси, без да покаже, че е изненадан от желанието й да напусне хотела толкова късно през нощта. Тя се настани на задната седалка и се загледа през страничното стъкло в светлините на града, пробягващи край колата.

Дванайсет минути преди полунощ тя вече седеше в ъгъла на фоайето. Под палтото носеше новата рокля от „Хародс“, косата й още беше прибрана на нисък кок. Въпреки късния час във фоайето имаше доста хора, но никой не й обръщаше внимание. Тя прокара длан по съседното кресло и си спомни как Пако седеше до нея. Беше изискан, истински джентълмен от далечна, екзотична страна. Ухаеше на скъп одеколон, беше културен, образован, красив и очевидно много богат. Беше принцът, за когото мечтаеше, защото открай време знаеше, че в живота има по-хубави неща от Шон ОʼМара и потискащия Гленгариф.

Седеше като на тръни, често поглеждаше към вратата и се питаше какво ще прави, ако „принцът“ не се появи. Ами ако не възнамеряваше да дойде и сега заедно с приятелите си й се надсмиваше, както й се надсмиваха братовчедите й в Гленгариф?

Точно в дванайсет Пако Соланас, облечен с морскосиньо кашмирено палто, влезе във фоайето. Веднага видя Анна, широко се усмихна, приближи се до нея и хвана ръката й.

— Безкрайно съм щастлив, че дойдохте.

— И аз. — Ръката й се разтрепери.

— Да вървим… — Той се поколеба. — За бога! Дори не знам как се казвате.

— Анна Мелъди ОʼДуайър. — Тя се усмихна и Пако беше запленен от тази усмивка, която сякаш възпламени пожар в гърдите му.

— Ана Мелодия — колко красиво име. Също като вас.

— Благодаря. А вие как се казвате?

— Пако Соланас.

— Пако. Приятно ми е да се запознаем — свенливо прошепна Анна и той я поведе навън.

Привечер облаците се бяха разпръснали и сега двамата вървяха под небе, осеяно с безброй звезди. Беше мразовито, но те не усещаха студа. Разходиха се из Сохо, после тръгнаха към Лестър Скуеър. През цялото време се смееха и разговаряха като стари познати, държаха се за ръце и на нея това й се струваше съвсем естествено. Пако й разказа за Аржентина, описвайки родината си с възторга и умението на писател. Анна говори много малко за Ирландия. Боеше се, че той ще престане да се интересува от нея, ако разбере за по-ниското й социално положение. Само че страховете й бяха безпочвени. Той я обожаваше, защото беше различна от момичетата в родината му и от всички изтънчени дами, с които се беше запознавал по време на пътуванията си. Беше естествена и безгрижна. Целуна я, защото му се искаше да изтрие ужасното й червило.

Никога не я бяха целували така. Пако я придърпа към себе си и притисна устни до нейните със страст, каквато беше виждала само във филмите. Когато се отдръпна, той впери очи в лицето й и видя, че гримът й е заличен. Така беше още по-красива.

Седнаха край един от фонтаните на Трафалгар Скуеър и Пако отново я целуна. Измъкна от кока фуркетите и червеникавите й, необуздани къдрици, се спуснаха почти до кръста й.

— Защо си прибираш косата? — попита той, но преди Анна да отговори, отново я зацелува страстно и тя изпита страст, каквато не бе чувствала досега, а сърцето й запърха като крилцата на колибри. — Прости ми, че ти заговорих на „ти“ — добави Пако след малко. — И задето не говоря толкова добре английски. На моя роден език дори обикновените фрази звучат по-романтично.

— Ако не възразяваш, и аз ще ти говоря на „ти“, Пако — промълви Анна и се изчерви. — И недей да скромничиш — говориш английски много добре.

— Не те познавам, но знам, че те обичам. Да, обичам те. — Той прокара пръст по страната й и впери поглед в лицето й, сякаш се мъчеше да отгатне с каква магия го е завладяла. — Кога се връщаш в Ирландия?

— Вдругиден. В понеделник — промълви Анна. Страхуваше се от този ден. Не можеше да си представи, че никога повече няма да види Пако.

— Толкова скоро! Кога ще се видим отново?

— Не знам.

— Идваш ли често в Лондон?

— Не.

Пако се отдръпна от нея, приведе се, подпря лакти на коленете си и се замисли. Анна се изплаши, като видя изражението му — под жълтеникавата светлина на уличните лампи лицето му излъчваше неописуема печал. Прииска й се да го прегърне, но се страхуваше да не я отблъсне, затова дори не помръдна.

— Тогава се омъжи за мен — неочаквано каза той. — Не мога да живея без теб.

Анна не можеше да повярва на ушите си. Предложение за брак, след като бяха прекарали само няколко часа заедно?

— Да се омъжа за теб ли? — изпелтечи.

— Да, Анна! — Пако стисна ръката й между дланите си.

— Но… ти не знаеш нищичко за мен!

— Още щом те видях в хотела, разбрах, че искам да станеш моя съпруга. За първи път изпитвам нещо подобно, макар да съм излизал с десетки момичета. Не приличаш на нито едно от тях. Ти си различна. Не мога да го обясня… Как да обясня нещо, което чувствам със сърцето си? — В очите му проблеснаха сълзи. — Не искам да те загубя.

— Чуваш ли музиката? — Анна стана, прогонвайки мисълта за Шон ОʼМара и предстоящия им годеж. Двамата с Пако се заслушаха в тихата музика, която звучеше от някакъв клуб наблизо.

— Ti voglio bene — шепнешком повтори думите на песента.

— Какво означава това? — попита Ана.

Пако я прегърна и затанцува с нея около фонтана.

— Означава „обичам те“. Обичам те, Анна Мелодия, и искам да станеш моя жена. — Продължиха да танцуват, без повече да продумат. Анна беше като замаяна. Наистина ли й беше предложил брак? — Ще те отведа в „Санта Каталина“ — прошепна той. — Ще живееш в красива бяла къща със зелени кепенци и прозорци, които гледат към безкрайните пампаси, озарявани от слънцето. Всички ще те обичат, както те обичам аз.

— Но… Пако, аз не те познавам. Нашите няма да ми разрешат да се омъжа за теб — промълви Анна и стомахът й се сви, като си представи как ще реагира леля Дороти.

— Ще разговарям с тях. Ще им кажа какво чувствам към теб. А ти не ме ли обичаш? Поне мъничко?

Тя се поколеба. Луда беше по него, но майка й все повтаряше, че любовта е чувство, което възниква постепенно, а с Пако се познаваха едва от няколко часа.

— Обичам те — каза и с изненада забеляза, че гласът й трепери. Не се беше обяснявала в любов на никого, дори на Шон ОʼМара. — Струва ми се, че винаги сме се познавали — добави, сякаш да докаже на себе си, че чувството помежду им не е мимолетно, а е дълбоко и искрено.

— Тогава какво те притеснява? Остани в Лондон, за да се опознаем по-добре, съгласна ли си?

— Не е толкова просто…

— Нещата се усложняват само ако им позволиш. Ще пиша на нашите, че съм се запознал с красива, невинна девойка, с която искам да прекарам остатъка от живота си.

— Как мислиш, ще те разберат ли? — притеснено попита тя.

— О, да, след като се запознаят с теб. — Пако отново я целуна. — Май ти не разбираш, Анна Мелодия. Обичам те. Обичам усмивката ти, начина, по който усукваш кичур коса около пръста си, когато си нервна, изплашения ти поглед, когато ти се обяснявам в любов. Вярно е, че не те познавам. Не знам каква храна харесваш, какви книги предпочиташ. Не знам какъв е любимият ти цвят, нито дали имаш братя и сестри. И, честно казано, не се интересувам. Важното е какво чувствам ето тук. — Той сложи ръката й на сърцето си. — Усещаш ли как силно бие за теб? — Ще се оженя за теб, Анна Мелодия, иначе ще съжалявам, докато съм жив, че съм те изпуснал.

Когато Пако я целуна, тя закопня за щастлива развръзка като във филмите. Когато я прегърна и я притисна до себе си, се почувства сигурна, че той ще я закриля от всичко неприятно на този свят. Ако се омъжи за него, завинаги ще напусне Гленгариф. Ще е с човека, в когото е влюбена. Ще е госпожа Пако Соланас. Ще имат деца, красиви като него, и ще са много, много щастливи. Когато Пако я целуна, тя си спомни колко противни й бяха целувките на Шон ОʼМара, колко се боеше от първата брачна нощ и от безнадеждното бъдеще, простиращо се пред нея като монотонен сив път. С Пако щеше да е различно. Искаше да му принадлежи, да му се отдаде телом и духом.

— Да, ще се омъжа за теб — прошепна, задавена от вълнението. Той я прегърна и се засмя.

— Толкова съм щастлив, че ми идва да запея! — възкликна, хвана я през кръста, повдигна я и я завъртя.

— Моля те, пусни ме! — извика Анна, но той продължи да „танцува“ с нея около фонтана.

— Ще те направя много щастлива, Анна Мелодия, никога няма да съжалиш за решението си — каза й, когато най-после й позволи да стъпи на влажния паваж. — Искам още утре да се срещна с родителите ти и да поискам ръката ти от баща ти.

— Страхувам се, че няма да ни разрешат да се оженим.

— Остави това на мен, любов моя. Остави всичко на мен. — Пако нежно прокара длан по лицето й, сякаш да заличи тревогата й. — Да се срещнем в чайната на Гънтър.

— Чайната на Гънтър ли? — недоумяващо го изгледа тя.

— Да. Знаеш я, намира се на Парк Лейн. Уговаряме се за пет часа — добави той и отново я зацелува.

Останаха заедно, докато зората позлати небето. Разговаряха за съвместното си бъдеше, крояха планове, вплитаха мечтите си в тъканта на съдбата си. Единственият проблем беше как Анна ще обясни всичко на майка си и на леля Дороти.

* * *

— Исусе! Анна Мелъди, полудя ли? — възкликна Дороти, като чу. Имър въздъхна и отпи от чая си; ръката й трепереше.

— Разкажи ни за този човек, Анна Мелъди — прошепна едва.

И Анна им разказа как цяла нощ са се разхождали из Лондон. Не спомена, че са се целували, за да не натъжи леля си, която беше стара мома.

— Цяла нощ си била сама с него, така ли? — избухна Дороти. — Хрумна ли ти какво ще си помисля хората? Горкият Шон ОʼМара! Ако разбере как си се измъкнала тайно от хотела посред нощ, досущ като някоя уличница, вече няма да те погледне. Господи! — Извади кърпичка и избърса потта от челото си. — Запознахте се само преди няколко часа. Нищичко не знаеш за този човек. Откъде си сигурна, че можеш да му имаш доверие?

— Дороти има право, миличка. Този човек е непознат. Благодаря на бога, че не ти е сторил нещо лошо — изплака Имър.

— Да ми причини зло ли? — гневно възкликна Анна. — Откъде ви хрумна? Танцувахме около фонтана. Държахме се за ръце. Той ми каза, че съм красива, че се е влюбил в мен от първия миг, в който ме е видял във фоайето. Ама че сте недоверчиви! Единствената му вина е, че плени сърцето ми — добави и въздъхна мелодраматично.

— Ох, не ми се мисли какво ще каже баща ти… — прошепна Имър. — Не си въобразявай, че ще ти позволи да избягаш в далечна и непозната страна. Искаме да си останеш при нас, в Ирландия. Ти си единственото ни дете и ние много те обичаме.

— Защо поне не се запознаете с него, мамо?

— Да се запознаем ли? Кога?

— Днес. В чайната на Гънтър на Парк Лейн — престорено нехайно каза Анна.

— Виж ти, нашата госпожица е уредила всичко зад гърба ни! — неодобрително изпуфтя лелята и си наля още кафе. — Питам се какво ли ще си помислят родителите му.

— Той каза, че ще се зарадват на щастието му.

— Ама разбира се, че ще ти каже тъкмо това. — Дороти поклати глава. — Обзалагам се, че ще са на седмото небе, задето синът им се е влюбил в ирландка, бедна като църковна мишка, с която са се видели само веднъж.

— Два пъти — кисело я поправи Анна.

— Два пъти, ако броиш кратката ви среща в хотела. Този човек би трябвало да се засрами от себе си и да си потърси жена от неговата класа и от неговата страна.

— Може би все пак трябва поне да се запознаем с него — подхвърли Имър и се усмихна на дъщеря си, която беше стиснала устни и гледаше на кръв леля си.

— О, да, типично за теб. Щом Анна се разциври, получава всичко, което поиска — жлъчно отбеляза сестра й. — Нашата госпожица си въобразява, че в Аржентина ще я посрещнат с отворени обятия. Само че животът не е толкова лесен, Анна Мелъди. Родителите на „избраника“ ти сигурно се надяват на богата снаха от висшето общество. Ще те заподозрат в най-лоши помисли, защото не те познават. Оплакваш се, че братовчедите ти лепват най-ужасни прякори, но как ще приемеш онези хора да те нарекат „златотърсачка“? О, да, сигурно ме мислиш за твърде зла и завистлива, обаче аз само ти казвам онова, на което животът ще те научи по-късно.

Анна скръсти ръце на гърдите си и умоляващо изгледа майка си. Имър се взираше в чашата с чай и се питаше как да постъпи.

— Да можеше да останеш в Лондон, да си намериш работа, нещо такова… знам ли? — промърмори след малко. — Може би има някакъв начин да опознаеш по-добре този човек. Той ще се съгласи ли да дойде в Ирландия и да се запознае с Дърмот?

— Кракът му не бива да стъпва в Гленгариф! — отсече Анна. — Ако толкова настояваш, нека се срещнат в Лондон.

— Боиш се, че ще се откаже от теб, като види в каква беднотия живееш, така ли? — сопна се Дороти. — Ако те обича искрено, това няма да му повлияе.

— Ох, не знам, Анна Мелъди — въздъхна Имър. — Наистина не знам как да постъпя.

— Моля те само за едно — да се запознаеш с него. Щом го видиш, ще разбереш защо съм влюбена в него — отговори й Анна, нарочно пренебрегвайки леля си.

Имър знаеше, че не може да попречи на дъщеря си, ако си е наумила нещо. Наследила беше упоритостта на баща си.

— Добре — кимна неохотно. — Ще се запознаем с него.

* * *

Избраха маса в ъгъла на чайната. Дороти заяви, че предпочита да седнат възможно най-далеч от другите посетители.

Анна беше кълбо от нерви. Непрекъснато преместваше приборите за хранене и в разстояние на десет минути отиде два пъти до тоалетната, накрая заяви, че ще чака Пако отвън.

Дороти веднага се възпротиви, обаче Имър се съгласи:

— Добре, миличка. Стига така да се почувстваш по-спокойна.

Анна застана на тротоара и се огледа; надяваше се да зърне Пако сред множеството непознати, които се приближаваха към нея. Най-сетне го видя — висок, красив мъж с мека шапка — и гордо се усмихна, мислейки си: „Това е бъдещият ми съпруг!“. Той излъчваше самоувереността и безгрижието на испански владетел, който не допуска, че господството му ще бъде оспорено. Беше богат и светът му принадлежеше.

Усмихна се на Анна, целуна я по страната и й каза, че не бива да стои навън в този студ. Влязоха в чайната и докато вървяха към масата, Анна обясни, че баща й не е могъл да дойде — бил възпрепятстван от работата си в Ирландия. Пако не скри разочарованието си. Беше се надявал веднага да поиска ръката й.

Имър и Дороти ги наблюдаваха как прекосяват чайната, лавирайки между масичките със сребърни чайници, порцеланови чаши, пирамиди от кексчета и кифлички, около които седяха елегантни хора и тихо разговаряха. Имър веднага забеляза властното му изражение и самоувереното му поведение, очевидно типични за представителите на магическия свят, от който той идваше. Сърцето й се сви — в онази далечна страна дъщеря й щеше да е извън свои води, кой знае на какви опасни подводни течения щеше да се натъкне. Дороти си помисли, че никога не е виждала толкова красив мъж, и я жегна негодувание: въпреки капризите си племенницата й беше спечелила сърцето му, докато съдбата беше лишила нея от такава възможност.

След като размениха обичайните любезности и обсъдиха накратко лошото време и мюзикъла „Оклахома“, Пако заяви, че иска да им разкаже за семейството си.

— Разбирам, че предложението ми за брак ви се струва малко прибързано, но държа да ви уверя, че не съм безумно влюбен каубой. Произхождам от почтено семейство и намеренията ми са почтени — добави. Обясни, че е роден и израснал в Аржентина, че родителите му са испанци, но баба му по майчина линия е австрийка.

— Сигурно от нея съм наследил русата коса и сините очи. Татко е смугъл и тъмнокос — трудно бихте повярвали, че ми е баща — подхвърли и се засмя, опитвайки се да разведри атмосферата.

Имър любезно се усмихна, леля Дороти само стисна устни и продължи да го наблюдава изпод око. Анна попиваше всяка негова дума с благоговение. Възхищаваше се от самоувереността и от самообладанието му — качества, присъщи на любимия й филмов актьор Кари Грант.

Пако обясни, че е завършил английското училище „Сейнт Джордж“ в Аржентина и че говори английски, френски и италиански свободно като родния си испански. Съобщи им още, че семейството е сред най-богатите в страната. И че освен семейното имение „Санта Каталина“ държат почти всички апартаменти в жилищна сграда на центъра на Буенос Айрес. Добави, че след сватбата с Анна ще живеят в апартамент в същата сграда и ще прекарват уикендите с родителите му в „Санта Каталина“.

— Уверявам ви, сеньора, че ще се грижа предано за дъщеря ви и тя ще е много щастлива. Обичам Анна Мелодия. Дори не мога да опиша колко я обичам, дори аз съм изненадан от силата на чувствата си. Вярвам, че и тя ме обича. Едва сега разбирам възторга на поетите. Описаното от тях се случи и с мен и аз съм най-щастливият човек на света!

Имър знаеше, че е искрен. Личеше си по погледа му. Тя не беше забравила, че и Дърмот я гледаше така навремето. Искаше й се сега и той да е тук, същевременно се боеше от реакцията му. Той никога нямаше да разреши единствената му дъщеря да се омъжи за чужденец.

— Господин Соланас, нито аз, нито съпругът ми държим на богатството — каза тихо и се втренчи в очите на Пако. — Единственото, което искаме, е дъщеря ни да е здрава и щастлива. Имайте предвид, че сега говоря и от името на съпруга си. Трудно ще се примирим с мисълта, че след сватбата тя ще живее на другия край на света. От друга страна, никога не сме я ограничавали, няма да й попречим и сега, щом това е желанието й. Само дето ще сме по-спокойни, ако с нея се опознаете по-добре, преди да се ожените. И, разбира се, трябва да се запознаете със съпруга ми, за да й поискате ръката.

— Мамо, невъзможно е… — запротестира Анна. Знаеше, че родителите й нито могат да я настанят в хотел, нито познават някого в Лондон.

Пако разбра какво притеснява Имър и побърза да каже:

— Ще приемете ли предложението ми дъщеря ви да гостува на моя братовчед Антоан ла Ривиер и съпругата му Доминик? Наскоро сключиха брак и в момента живеят в Лондон. Ще ни дадете ли благословията си, ако след шест месеца с Анна още искаме да се оженим?

— Първо ще го обсъдя със съпруга си — каза Имър. — Утре Анна Мелъди ще се върне с нас в Ирландия. — Като видя ужасения поглед на дъщеря си, добави: — Мила моя, да не прибързваме. Баща ти ще иска да си поговори с теб. — Стисна окуражаващо ръката й и съчувствено се усмихна на Пако.

— В такъв случай нека да прекарам заедно с него поне тази вечер! — възкликна Анна. — Нали казвате, че трябва да се опознаем?

Пако хвана ръката й и я целуна — жест, означаващ да остави на него обсъждането на подобни въпроси.

— Окажете ми честта да поканя трите ви на вечеря — каза учтиво.

Анна понечи да запротестира.

— Много мило, господин Соланас — усмихна се Имър, преструвайки се, че не усеща как сестра й я ритна под масата. — Все пак мисля, че е по-добре с Анна да вечеряте сами. Можете да я вземете от хотела в седем и половина.

— И да я върнете преди полунощ — заядливо промърмори леля Дороти.

След чая Анна и Пако излязоха навън да се сбогуват.

— Исусе! Мислиш ли, че постъпваме правилно? — просъска Дороти.

— Единственото, което знам, е, че нашата Анна Мелъди постъпва мъдро. Животът й с този мъж ще е много по-щастлив и охолен, отколкото ако се омъжи за Шон ОʼМара. Много ще страдам, задето тя ще живее на другия край на света, обаче нямам право да й попреча да сбъдне съкровеното си желание. Пък и, честно казано, какъв живот я очаква в Гленгариф?

— Дано този Пако Соланас си дава сметка колко упорита и своенравна е нашата Анна — кисело промърмори Дороти. — Ще го върти на малкия си пръст, докато не надене брачната халка.

— Божичко, понякога си толкова злобна!

— Грешиш, скъпа. Не съм злобна, а реалистка. Май само аз виждам нещата в истинската им светлина — добави сърдито и измарширува на улицата.