Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ОСМА ГЛАВА
ДРЕБНИ СЪБИТИЯ
Then there were sighs, the deeper for suppression,
And stolen glances, sweeter for the theft;
And burning blushes, though for no transgression.[1]
Ангелската кротост, която госпожа дьо Ренал дължеше на своя характер и на сегашното си щастие, й изменяше малко, когато тя помисляше за камериерката си Елиза. Тази девойка получи наследство, отиде при свещеника Шелан и му изповяда, че има намерение да се омъжи за Жулиен. Свещеникът се зарадва истински на щастието на своя приятел, но безкрайно бе учудването му, когато Жулиен му каза решително, че предложението на госпожица Елиза съвсем не му подхожда.
— Пазете се, чадо мое, от това, което става в сърцето ви — каза свещеникът, смръщил вежди, — аз ви поздравявам за призванието ви, ако само заради него се отказвате от това предостатъчно богатство. Минаха петдесет и шест години, откак съм свещеник във Вериер, а при все това мене, по всичко личи, ще ме уволнят. Това ме огорчава, но аз все таки имам осемстотин франка годишен доход. Съобщавам ви тази подробност, за да не се самоизмамвате върху това, което ви очаква, когато станете свещеник. Ако мислите да се подмазвате на хората, които са на власт, вие неизбежно се обричате на вечна гибел. Вие ще можете да достигнете благоденствие, но ще трябва да тъпчете нещастните, да ласкаете помощник-префекта, кмета, всеки влиятелен човек и да угаждате на прищевките им: това поведение, което във висшия свят наричат „умение да живееш“, може за мирянина да не е непременно несъвместимо със спасението; но в нашето звание ние трябва да избираме: ще трябва да благоденствуваш или в тоя свят, или в другия; среден път няма. Идете, скъпи ми приятелю, размислете и се върнете след три дни да ми дадете окончателния си отговор. Аз с мъка съзирам във вашия характер някакъв мрачен огън, който не ми говори за сдържаност и пълно отказване от земните блага, а това е необходимо за един свещеник; аз вярвам, че вие ще се издигнете с вашия ум; но позволете ми да ви кажа — додаде добрият свещеник със сълзи на очи, — треперя за вашето спасение, ако станете свещеник.
Жулиен се засрами от вълнението си; за пръв път в живота си видя, че е обичан. Той се разплака от радост и отиде да скрие сълзите си в гъстите гори над Вериер.
„Откъде у мене това вълнение? — запита се той най-сетне. — Аз чувствувам, че съм готов да отдам сто пъти живота си за този добър свещеник Шелан, а между това той току-що ми доказа, че съм глупак. Тъкмо него трябваше да излъжа, а той прочете в душичката ми. Този таен огън, за който говори, е моята жажда да се издигна. Той ме смята недостоен да стана свещеник и точно тогава, когато аз си въобразявах, че като жертвувам петдесетте луидора годишен доход, ще му покажа колко високо е моето благочестие и моето призвание.
Занапред — продължи Жулиен — ще се осланям само върху ония черти от моя характер, които съм изпитал. Кой можеше да ми каже, че ще чувствувам удоволствие, като лея сълзи, че ще обичам човека, който ми доказа, че съм глупак!“
След три дни Жулиен намери предлога, с който трябваше да се въоръжи още първия ден; този предлог беше една клевета, но какво от това? Той призна на свещеника след много колебания, че една причина, която не може да му обади, защото ще навреди на трето лице, го е отклонила още в началото от възнамерявания брак. Това бе обвинение срещу поведението на Елиза. Господин Шелан откри в държанието на Жулиен само светска пламенност, напълно различна от пламъка, който би трябвало да въодушевява един млад левит.
— Приятелю мой — каза му той пак, — станете по-добре един добър селски жител, почитан и образован, отколкото свещеник без призвание.
Жулиен съумя да отговори на тези нови укори много добре, ако се имат пред вид думите му: той подбираше тия изрази, които би употребил един млад ревностен семинарист; но тонът, с който ги изговаряше, и нескриваният огън, който проблясваше в очите му, плашеха господин Шелан.
Ала не бива от това да съдим лошо за Жулиен; той измисляше старателно думи, изпълнени с лукаво и предпазливо лицемерие. И за неговата възраст това не беше малко. Колкото за тона и жестовете, той живееше със селяни и нямаше пред очите си достойни примери. По-късно, щом получи възможност да се приближи до тези благородници, той стана достоен за възхищение толкова в жестовете, колкото и в думите.
Госпожа дьо Ренал се зачуди, че полученото наследство не направи камериерката по-щастлива; тя виждаше как девойката ходи непрекъснато при кюрето и се връща оттам с разплакани очи; най-сетне Елиза й разправи за своята женитба.
Госпожа дьо Ренал помисли, че се разболява; някаква треска не й даваше да спи; тя живееше само когато виждаше своята камериерка или Жулиен. Не можеше да мисли за нищо друго освен за тях и за щастието, което те щяха да намерят в семейното огнище. Сиромашката къщурка, където те щяха да живеят с петдесет луидора годишен доход, й се рисуваше в пленителни багри. Жулиен би могъл лесно да стане адвокат в Бре, околийски град на две левги от Вериер; в такъв случай тя би могла да го вижда сегиз-тогиз.
Госпожа дьо Ренал повярва искрено, че ще полудее; тя каза това на мъжа си и най-сетне легна болна. Същата вечер, когато камериерката й поднасяше вечерята, тя забеляза, че девойката плаче. Тя възненавидя Елиза в тая минута и я нагруби; после й поиска прошка за това. Елиза се разплака още повече и каза, че ако господарката позволи, ще й разкаже пилото си нещастие.
— Говорете — отвърна госпожа дьо Ренал.
— Знаете ли, госпожо, той не ме иска; зли хора са му казали навярно нещо лошо за мене и той им вярва.
— Кой не ви иска? — попита госпожа дьо Ренал, като едва си поемаше дъх.
— Че кой друг, госпожо, ако не господин Жулиен? — отговори, хълцайки, камериерката. — Господин свещеникът не можа да надвие упорството му; защото господин свещеникът намира, че той не бива да отхвърля едно честно момиче, задето било камериерка. В края на краищата бащата на Жулиен е прост дърводелец; пък и самият той как си е изкарвал хляба, преди да дойде при госпожата?
Госпожа дьо Ренал не я слушаше вече; прекомерното щастие я почти лиши от способността да разсъждава. Тя накара девойката да повтори няколко пъти, че Жулиен и е отказал окончателно, без надежда, че ще вземе друго, по-разумно решение.
— Искам да направя последен опит — каза тя на камериерката, — сама ще говоря на господин Жулиен.
На другия ден след закуската госпожа дьо Ренал си достави неизмерима наслада, като защищаваше интересите на съперницата си и виждаше как Жулиен отхвърля отново и отново ръката и богатството на Елиза в продължение на цял час.
Полека-лека Жулиен остави настрана предпазливостта си и накрая отговори остроумно на мъдрите увещания на госпожа дьо Ренал. Тя не можа да устои на пороя от щастие, който заля душата й след толкова дни на отчаяние-, и загуби съзнание. Когато се съвзе и се видя положена върху леглото в стаята си, тя отпрати всички. Обхвана я дълбока почуда.
„Наистина ли обичам Жулиен?“ — запита се тя най-сетне.
Това откритие, което във всяко друго време щеше да я потресе издъно и да събуди угризения у нея, сега бе за нея само нещо странно, на което тя гледаше безразлично, сякаш отвън. Изтощена от преживяното, душата й не беше вече способна да се вълнува от никакви страсти.
Госпожа дьо Ренал рече да поработи, но се унесе в дълбок сън; когато се събуди, случилото се не й се стори толкова ужасно, колкото би трябвало. Беше много щастлива и затова не можеше да мисли лошо за нищо. Простодушна и невинна, тази добра провинциалистка никога не беше измъчвала душата си, за да я накара да усети някаква нова отсянка на чувство или огорчение. Всецяло погълната преди идването на Жулиен от безкрайната работа, която извън Париж е принудена да върши всяка добра майка и домакиня, госпожа дьо Ренал мислеше за страстите, както ние мислим за лотарията: за нея те бяха сигурна измама и късмет, който могат да търсят само луди хора.
Удари звънецът за обед; госпожа дьо Ренал пламна, когато чу гласа на Жулиен, който довеждаше децата. Станала малко по-хитра, откакто беше почнала да обича, тя се оплака, че я боли ужасно глава, за да обясни червенината си.
— Ето какви са всички жени — отговори господин дьо Ренал с гръмък смях. — В тия машини винаги нещо не е в ред!
Макар и свикнала с тоя род духовитости, тоя тон подействува неприятно на госпожа дьо Ренал. За да се разсее, тя погледна лицето на Жулиен: да беше и най-грозният човек, в този миг той щеше да й се хареса.
Зает усърдно да подражава обичаите на дворцовите хора, още с първите хубави дни на пролетта господин дьо Ренал се премести във Вержи, едно село, станало прочуто поради трагичното „приключение на Габриела“. На няколкостотин крачки от живописните руини на старинната готическа черква господин дьо Ренал притежаваше стар замък с четири кули и една градина, разпределена като градината на Тюйлери, с много чемширени плетове и кестенови алеи, които кастреха два пъти на годината. Съседният парцел, засаден с ябълки, служеше за разходка. В края на овощната градина тъмнееха осем или десет великолепни ореха, огромният им листак се издигаше, кажи-речи, на осемдесет стъпки височина.
— Всеки един от тия проклети орехи — казваше господин дьо Ренал, когато жена му ги гледаше с възхищение — ни струва реколтата на тридесет ара; житото не може да узрее под тяхната сянка.
Госпожа дьо Ренал виждаше сякаш за пръв път природата; нейният възторг нямаше граници. Обзелото я чувство я правеше находчива и решителна. Още на втория ден от пристигането си във Вержи, щом господин дьо Ренал се върна в града, дето го викаха работите му в кметството, госпожа дьо Ренал нае на свои разноски работници. Жулиен й беше дал идея да прокара тясна, насипана с пясък пътечка, която ще криволи из овощната градина под грамадните орехи и ще позволява на децата да се разхождат още от сутрин, без да мокрят обувките си от росата. Тази идея бе турена в изпълнение за по-малко от двадесет и четири часа, след като беше хрумнала. Госпожа дьо Ренал прекара весело целия ден заедно с Жулиен, като даваше напътствия на работниците.
Когато кметът на Вериер се върна от града, той се изненада много, като видя готова пътеката. Неговото пристигане изненада и госпожа дьо Ренал; тя беше забравила за съществуването му. Два месеца подред той говори с възмущение за дързостта, която са имали, да извършат такова важно нововъведение, без да се допитат до него; но госпожа дьо Ренал го беше извършила на свои разноски и това го утешаваше донейде.
Тя тичаше по цял ден с децата из овощната градина и ловеше пеперуди. Бяха ушили големи качулки от светъл тюл, с които хващаха тия клети лепидоптери[2]. На тази варварска дума Жулиен научи госпожа дьо Ренал. Тя беше изписала от Безансон прекрасното произведение на господин Годар; и Жулиен й разказваше за чудноватите нрави на тези нещастни насекоми.
Забождаха ги безмилостно с карфици на голяма картонена рамка, приготвена също от Жулиен.
Най-сетне имаше тема за разговор между госпожа дьо Ренал и Жулиен, той не беше вече изложен на ужасните мъчения, които изпитваше в минути на мълчание.
Те разговаряха непрестанно и с голямо увлечение, макар и винаги за много невинни неща. Този деен, изпълнен със занимания и весел живот допадаше на всички, с изключение на госпожица Елиза, която се изпотрепваше от работа. „Никога през време на карнавала — казваше тя, — когато има бал във Вериер, госпожата не се е грижила толкова за тоалета си; тя си сменя роклите два-три пъти на ден.“
Тъй като не възнамеряваме да ласкаем никого, няма да отречем, че госпожа дьо Ренал, надарена с великолепна кожа, почна да си шие рокли, които откриваха доста ръцете и гърдите й. Тя беше много добре сложена и в тия дрехи изглеждаше пленителна.
— Никога не сте били толкова млада, госпожо — казваха й приятелките от Вериер, които дохождаха да обядват във Вержи. (Така се изразяват в тоя край.)
Но странно нещо, на което малцина между нас ще повярват: госпожа дьо Ренал се отдаваше на тия свои грижи без някакъв умисъл: тя намираше в тях удоволствие; и без да мисли много за това, през цялото време, когато не ловеше пеперуди с децата и Жулиен, тя кроеше заедно с Елиза рокли. Единственото си пътуване до Вериер тя предприе от желание да купи нови летни дрехи, каквито бяха донесли от Мюлуза.
Тя доведе във Вержи една своя млада сродница. Още от сватбата си госпожа дьо Ренал се беше привързала неусетно към госпожа Дервил, някогашна нейна дружка от манастира „Светото Исусово сърце“.
Госпожа Дервил се смееше много над разните, както тя ги наричаше, безразсъдни приумици на братовчедка си. „На мене самата никога не би ми дошло на ум това“ — казваше тя. Тези ненадейни приумици, които в Париж биха нарекли остроумия, госпожа дьо Ренал смяташе за глупости и се срамуваше от тях, когато беше заедно с мъжа си; но присъствието на госпожа Дервил я окуражаваше. Тя й казваше отначало с плах глас мислите си; когато дамите останеха дълго сами, умът на госпожа дьо Ренал се оживяваше и дългата самотна утрин развеселяваше силно двете дами и минаваше като миг. При това свое гостуване благоразумната госпожа Дервил намери братовчедката си не тъй весела, но много по-щастлива.
Жулиен от своя страна живееше като истинско дете, откакто беше дошъл на село, и тичаше подир пеперудите, честит като учениците си. След като беше правил толкова усилие над себе си и беше водил такава изкусна политика, сега сам, далеч от погледите на хората, без да се страхува по инстинкт от госпожа дьо Ренал, той се отдаваше на радостта от живота, която е толкова буйна в тази възраст, пък и сред най-дивните планини на света.
Още щом пристигна, госпожа Дервил се стори на Жулиен негова приятелка; той побърза да й посочи гледката, която се открива от края на новата алея под грамадните орехи; и наистина тази гледка може да се сравни, ако не ги и надминава, с най-възхитителните гледки, които човек вижда в Швейцария и езерата на Италия. Ако се изкачите по стръмния скат, който започва на няколко крачки оттам, ще стигнете скоро до дълбоки пропасти, оградени с дъбрави, които се спущат почти досам реката. По върховете на тези отвесно отсечени канари, щастлив, свободен и нещо повече — чувствуващ се като повелител на дома, Жулиен водеше двете си приятелки и се радваше на техния възторг пред величествените изгледи.
— За мене това е като Моцартова музика — казваше госпожа Дервил.
Прелестта на природата около Вериер бе похабена за Жулиен от завистта на братята му и близостта на деспотичния му и вечно сърдит баща. Във Вержи той не намираше тези горчиви спомени; за пръв път в живота си той не виждаше около себе си враг. Когато господин дьо Ренал заминаваше за града, а това се случваше често, той се осмеляваше да чете; скоро, вместо да чете нощем, като скрива лампата си под една обърната саксия, той можеше да се отдава спокойно на съня; денем в почивките между занятията с децата той се катереше по тези канари с книгата, която бе единственото му ръководство в живота и предмет на възторзите му. Той черпеше от нея едновременно щастие, вдъхновение и утеха в минути на отчаяние.
Някои изречения на Наполеон за жените, някои разсъждения за достойнствата на модните през неговото царуване романи му навеяха сега за пръв път мисли, които у всеки друг младеж на негова възраст биха се появили много отдавна.
Настъпиха големите горещини. Стана обичай да прекарват вечерите под огромната липа на няколко крачки от къщи. Под дървото цареше дълбок мрак. Една вечер Жулиен разказваше нещо с жар. Той се радваше от душа на умението си да говори хубаво, и то пред млади жени; както ръкомахаше, той докосна ръката на госпожа дьо Ренал, която беше се опряла върху облегалото на един боядисан дървен стол, каквито слагат по градините.
Ръката се отдръпна тутакси; но Жулиен реши, че негов дълг е да постигне това, че тази ръка да не се дръпва, когато той я досяга. Мисълта за дълга, който трябваше да извърши, и страхът да не се покаже смешен, ако не успее, или по-скоро чувството за малоценност пропъдиха начаса всяка радост oт сърцето му.