Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ВТОРА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
СЕЛСКИ РАЗВЛЕЧЕНИЯ
O rus quando etgo te adspiciam![1]
— Господинът чака сигурно пощенската кола за Париж? — запита го стопанинът на странноприемницата, където се отби да закуси.
— Днес ли ще замине или утре — все едно — каза Жулиен.
Додето той се мъчеше да си придаде равнодушен вид, пристигна пощенската кола. В нея имаше две свободни места.
— Какво е това? Ти ли си, клети ми Фалкоз? — обърна се пътникът, който идеше от Женева, към оня, който се качваше в колата едновременно с Жулиен.
— Аз мислех, че си се настанил около Лион — каза Фалкоз, — в някоя райска долина край бреговете на Рона?
— Хубаво съм се настанил! Аз бягам оттам.
— Как? Ти ли бягаш, Сен-Жиро! С тази благообразна външност да не би да си извършил някакво престъпление? — каза Фалкоз през смях.
— Та това, ей богу, щеше да е по-добре. Аз, както знаеш, бягам от отвратителния живот, който водят в провинцията. Аз обичах прохладата на горите и полския покой; ти неведнъж си ме обвинявал в романтичност. Никога през живота си не съм искал и да чуя за политика, а ето, политиката ме куди.
— Но от коя партия си ти?
— От никоя, и тъкмо това ме погубва. Ето ти цялата моя политика… аз обичам музиката, живописта; добрата книга е събитие за мене; скоро ще навърша четиридесет и четири години. Колко ми остава да живея? Петнадесет, двадесет, най-много тридесет години. Туйто! Аз предполагам, че след тридесет години министрите ще бъдат малко по-ловки, но също тъй почтени хора, както днешните. Историята на Англия ми показва като огледало нашето бъдеще. Винаги ще се намери някой крал, който ще поиска да разшири правата си; винаги стремежът за депутатско кресло, славата и стотината хиляди франка, спечелени от Мирабо, няма да дават сън на провинциалните богаташи; това за тях ще се нарича либерализъм и обич към народа. Винаги желанието да станат перове или камерюнкери ще пришпорва ултрароялистите. Всеки ще иска да държи кормилото на държавния кораб, защото за това се плаща добре. И мигар там никога няма да се намери скромно местенце за обикновения пътник?
— Разправяй, разправяй какво е станало. Това трябва да е много забавно, като се има пред вид твоят спокоен характер. Да не са те пропъдили от твоята провинция последните избори?
— Нещастията ми започнаха по-отдавна. Преди четири години бях на четиридесет години и имах петстотин хиляди франка. Днес имам четири години повече и навярно петдесет хиляди франка по-малко, които, изглежда, ще загубя при продажбата на моя замък Монфльори край Рона с великолепно местоположение.
В Париж ми опротивя тази непрестанна комедия, която ни задължава да играем тъй наречената от вас цивилизация на XIX век. Аз жадувам за добродушие и простота. И ето, купувам си земя в планините, близо до Рона, по-хубава няма да намериш под небето.
Селският свещеник и съседните боляри е обикалят цели шест месеца; аз ги каня на обеди. „Напуснах Париж — казвам им аз, — за да не говоря, нито да слушам през живота си за политика. Както виждате, не съм се абонирал нито за един вестник. Колкото по-малко писма ми носи раздавачът, толкова по-доволен съм.“
Но свещеникът имаше други сметки; скоро започват да ме обсаждат хиляди нескромни искания, придирки и т.н. Канех се да давам по двеста-триста франка годишно на бедните, поискват ми ги за някакви си богоугодни дружества: „Свети Йосиф“, „Света Богородица“ и т.н.; отказвам, тогава върху мене се посипват какви не хули. Аз, глупакът, се обиждам. Не мога вече да излизам сутрин от дома си и да скитам, любувайки се на красотата на нашите планини, без някоя неприятност да не наруши бляновете ми и по най-отвратителен начин да ми напомни за хората и тяхната злоба. Ето например при литиите за плодородие, дето ми харесва пеенето (навярно ще е някакъв гръцки напев), не благославят вече нивите ми, защото тези ниви, казва нашият поп, били на безбожник. Умира кравата на една стара черковница-селянка, старицата казва, че това било, защото пасла край езерото, което принадлежи на мене, нечестивеца, парижкия философ, и след седмица аз намирам всичките си риби с корема нагоре, изтровени с вар. Всевъзможни такива грижи се трупат на главата ми отвсякъде. Мировият съдия, почтен човек, който обаче се страхува за мястото си, изкарва винаги мен крив. Покоят на полята се превръща за мене в ад. Веднъж видели, че съм отвергнат от попа, глава на конгрегацията в селото, и че не ме подкрепя капитанът в оставка, глава на тамошните либерали, срещу мен се опълчват всички, дори зидарят, когото издържах от една година, дори ковачът, който искаше да ме обере безнаказано, когато ми поправяше плуговете.
Най-сетне, за да имам някаква опора и да спечеля поне едно от моите дела, аз ставам либерал; но тъкмо тогава, както каза ти, дойдоха дяволски избори и от мене искат да гласувам…
— За някой непознат ли?
— Съвсем не, за човек, на когото познавам и зъбите. Аз отказвам — чудовищна непредпазливост! От тази минута ето че си навличам омразата и на либералите, положението ми става непоносимо. Аз мисля, че ако на попа беше хрумнало да ме обвини, че съм убил слугинята си, биха се намерили от двете партии двадесет свидетели, които биха се заклели, че са ме видели да извършвам престъплението.
— А ти искаш да живееш на село, без да угаждащ на съседите си, дори без да слушаш брътвежите има Каква грешка!…
— Но аз я поправих. Монфльори се продава; нека изгубя петдесет хиляди франка, ако дотрябва, но аз не мога да дойда на себе си от радост, че съм се измъкнал от този ад на лицемерие и разправии. Сега отивам да търся уединението и полската тишина в единственото място, дето те съществуват във Франция — на някой четвърти етаж с прозорци към „Елисейските полета“. И дори ще има да си помисля дали не ще е добре да започна политическото си поприще в Руския квартал, като раздавам нафора в енорията.
— Всичко това нямаше да ти се случи при Бонапарт! — рече Фалкоз със светнали от гняв и съжаление очи.
— Чудесно! А защо не си стоя мирно твоят Бонапарт? Всичко, от което страдам днес, той го направи.
На това място Жулиен се заслуша по-внимателно. Още от първите думи той се досети, че бонапартистът Фалкоз беше някогашният приятел на господин дьо Ренал от детинство, когото Господин дьо Ренал бе прокудил в 1816 година, а философът Сен-Жиро навярно беше брат на оня началник на канцелария в префектурата на…, който умееше на търгове да си присвоява евтино общинските къщи.
— И всичко това направи твоят Бонапарт — продължаваше Сен-Жиро. — Един честен човек на четиридесет години и с петстотин хиляди франка в джоба колкото и да е безобиден, не може да се настани в провинцията и да намери спокойствие; местните попове и, благородници го изгонват оттам.
— Ах, не говори лошо за него! — провикна се Фалкоз. — Никога Франция не е била тъй високо почитана от народите, както през тринадесетте години на неговото царуване. Тогава във всичко, което се вършеше, имаше величие.
— Твоят император, да го вземе дяволът — подзе човекът на четиридесет и четири години, — беше велик само на полесраженията и когато възстанови финансите в 1802 година. Но какво означава цялото му по-сетнешно поведение? С шамбеланите си, с разкоша и приемите си в Тюйлери той даде само ново издание на всички монархически глупости. Това издание бе поправено и би могло да кара още век-два. На благородниците и свещениците се прищя да се върнат към старото, но те нямат потребната желязна ръка, за да го приподнесат на публиката.
— Ето на езика на някогашния печатар.
— Кой ме пъди от моята земя? — продължи разгневеният печатар. — Поповете, които Наполеон върна със своя конкордат, вместо да се отнесат към тях, както държавата се отнася към лекарите, адвокатите, астрономите, да ги смята за обикновени граждани, без да се интересува от занаята, с който те си изкарват хляба. Щеше ли да има днес нахални благородници, ако твоят Бонапарт не беше направил от тях барони и графове? Не, те си бяха изживели времето. След поповете тъкмо тези дребни селски благородници са ми създали най-много ядове и те ме принудиха да стана либерал.
Разговорът нямаше край; тази тема ще занимава Франция още половин век. Тъй като Сен-Жиро продължаваше да твърди, че е невъзможно да се живее в провинцията, Жулиен му посочи плахо за, пример господин дьо Ренал.
— Намерихте кого да посочите и вие, ей богу, млади човече! — извика Фалкоз. — За да не бъде наковалня, господин дьо Ренал стана чук, и то какъв страшен чук! Но аз виждам как го измества вече Валено. Познавате ли този мръсник? Ето той вече е истински. Какво ще каже вашият господин дьо Ренал, когато, уволнен, в едно прекрасно утро види Валено да заеме мястото му?
— Той ще остане насаме с престъпленията си — каза Сен-Жиро. — Вие, значи, познавате Вериер, млади човече? Ето на, Бонапарт, да го накаже Бог за всичките му монархически мошеничества, позволи да царуват реналовци и шелановци, които пък докараха царството на валеновци и маслоновци.
Този мрачен разговор върху политиката озадачаваше Жулиен и го отвличаше от сластните му мечти.
Той не изпита особено вълнение, когато съзря Париж за първи път в далечината. Бляновете му за бъдещето се бореха с още пресния спомен за двадесет и четирите часа, прекарани във Вериер. Той се кълнеше, че никога няма да изостави децата на любимата си и ще захвърли всичко, за да ги закрили, ако безобразията на поповете ни доведат до република и гонения срещу благородниците.
Какво щеше да се случи оная нощ, когато пристигна във Вериер, ако в мига, в който опря стълбата срещу прозореца от спалнята на госпожа дьо Ренал, намереше в стаята някой чужд човек или господин дьо Ренал?
Но и колко сладостни бяха първите два часа, когато любимата му искрено искаше да го изгони, а той я увещаваше, седнал до нея в тъмното! В такава душа като Жулиеновата подобни спомени остават за цял живот. Останалите часове от срещата се преплитаха с първите дни на тяхната любов преди четиринадесет месеца.
Жулиен се пробуди от дълбокия си унес, защото колата спря. Бяха влезли в двора на пощенската станция на улица Жан-Жак Русо.
— Искам да ида в Малмезон — каза той, като видя приближилия се кабриолет.
— По това време ли, господине? Какво ще правите там?
— Това не е ваша работа! Карайте!
Истинската страст мисли само за себе си. Затова, струва ми се, страстите са тъй смешни в Париж, дето съседът ви си въобразява винаги, че мислите много за него. Аз няма да описвам възторзите на Жулиен в Малмезон. Той плака. Какво! — въпреки грозните бели стени, зидани тази година, с които са изпонасекли парка на парчета? Да, господине: за Жулиен, както и за потомството, не съществуваше нищо между Арколския мост, Света Елена и Малмезон.
Вечерта Жулиен дълго се колеба, додето влезе в театъра; той имаше странни схващания за това греховно място.
Дълбоко недоверие не му позволи да се възхищава и от живия Париж; направиха му впечатление само паметниците, останали от неговия герой.
„Ето ме, значи, в средището на козните и лицемерието! Тук властвуват покровителите на абат дьо Фрилер.“
На третия ден привечер любопитството надви над намерението, му да види всичко и той отиде при абат Пирар. Със студен тон абатът му обясни какъв живот го очаква при господин дьо Ла Мол.
— Ако след няколко месеца не се окажете полезен, вие ще се върнете в семинарията, но с чест. Вие ще живеете у маркиза, един от най-големите френски сановници. Ще носите черен костюм, но като човек в жалейка, не като свещенослужител. Аз държа три пъти в седмицата да продължавате заниманията, си по богословие в някоя семинария, където ще ви препоръчам. Всеки ден в дванадесет часа ще се явявате в библиотеката на маркиза, който възнамерява да ви възложи да водите писмата по тъжбите му и другите дела. Маркизът ще пише вкратце, с две думи, върху бялото поле на всяко получавано от него писмо какво трябва да отговорите. Аз заявих, че след три месеца вие ще можете да пишете тези отговори така, че от дванадесетте, които ще представяте на маркиза за подпис, той ще може да подписва осем или девет. Вечер в осем часа вие ще подреждате писмената му маса, а в десет ще бъдете свободен.
Възможно е — продължи абат Пирар — някоя стара дама или някой сладкодумен господин да ви обещаят огромни блага или пък съвсем грубо да ви предложат злато, за да им покажете получените от маркиза писма…
— Ах, господине — извика Жулиен изчервен.
— Странно е — каза абатът с горчива усмивка, — че при вашата бедност след едногодишен престой в семинарията у вас са се запазили тези пориви на благородно негодувание. Трябва да сте били съвсем слепец. — „Не е ли това силата на кръвта?“ — каза си абатът полугласно, като да разговаряше сам със себе си. — Най-странното е — додаде той, като погледна Жулиен, — че маркизът ви познава… Не знам откъде. Той ви дава в началото сто луидора заплата. Този човек върши всичко по прищявка — ето неговия недостатък; той ще спори с вас за детинщини. Ако е доволен, вашата заплата може да се покачи след време на осем хиляди франка.
Но вие разбирате добре — подзе абатът със злъчен глас, — че той ви дава тия пари не за черните ви очи. Вие трябва да станете полезен. На ваше място аз бих говорил много малко, главно не бих говорил никога за това, което не знам.
— Ах — каза абатът, — аз събрах за вас някои и други сведения: щях да забравя семейството на господин дьо Ла Мол. Той има две деца, дъщеря и син, деветнадесетгодишен момък, извънредно елегантен, някакъв халосник, който не знае на пладне какво ще направи в два часа. Той е умен, храбър; сражавал се е в Испания. Не знам защо маркизът се надява, че вие ще станете приятел на младия граф Норбер. Казах му, че вие сте голям познавач на латински език; може би той разчита, че вие ще научите сина му на няколко готови фрази за Цицерон и Вергилий.
На ваше място аз никога не бих позволил на този хубав младеж да се шегува с мен; и преди да отговоря на неговите любезности, които ще бъдат до немай-къде вежливи, но не без ирония, бих го накарал да ми ги повтори неведнъж.
Няма да скрия от вас, че младият граф дьо Ла Мол навярно ще ви презира преди всичко, защото вие сте дребен буржоа. Неговият прадядо бил придворен и имал честта да му отсекат главата на Гревския площад на 26 април 1574 година заради някаква политическа интрига. А вие, вие сте син на един вериерски дърводелец, и при това сте на заплата при баща му. Претеглете хубавичко тези разлики и проучете историята на семейството в книгата на Морери; всички ласкатели, които обядват у тях, загатват за нея от време на време с някой, както се изразяват, тънък намек.
Мислете хубаво, когато отговаряте на шегите на господин граф Норбер дьо Ла Мол, командир на хусарски ескадрон и бъдещ пер на Франция, за да не дохождате после при мен да ми се оплаквате.
— Струва ми се — каза Жулиен, като се изчерви силно, — че не би трябвало дори да отговарям на човек, който ме презира.
— Вие нямате представа какво е това презрение; то ще се проявява само в преувеличени любезности. Ако сте глупав, вие можете да се оставите да ви излъжат; ако искате да си създадете поприще, вие би трябвало да се оставите да ви излъжат.
— Един ден, когато всичко това престане да ми допада — каза Жулиен, — ще мина ли за неблагодарник, ако се върна в моята малка килия № 103?
— Разбира се — отговори абатът. — Всички любоугодници на дома ще ви оклеветят, но тогава ще се явя аз. Adsim qui feci[2] Аз ще кажа, че това решение е мое.
Жулиен бе съкрушен от злъчния и почти зъл тон, който долавяше у господин Пирар; този тон напълно обезценяваше последния отговор на абата.
Работата беше там, че абатът се укоряваше за своята обич към Жулиен и с някакъв религиозен ужас се намесваше така пряко в чуждата съдба.
— Вие ще видите — додаде той все тъй неохотно, като да изпълняваше някакъв тежък дълг, — вие ще видите и госпожа маркиза дьо Ла Мол. Тя е снажна руса жена, набожна, надменна, много учтива, но още по-незначителна. Дъщеря е на стария Шонски дук, тъй известен с аристократическите си предразсъдъци. И тази великосветска дама е някакво съкратено, ярко изображение на това, което всъщност съставя характера на жените от нейното обществено положение. Тя и не крие, че единственото предимство, което цени, е да имаш прадеди, участвували в кръстоносните походи. Парите за нея стоят на много по-задно място; учудва ли ви това? Но ние с вас не сме вече в провинцията, приятелю мой!
Вие ще чуете в гостната и много големи велможи да говорят за нашите владетели с твърде пренебрежителен тон. Колкото за госпожа дьо Ла Мол, тя почтително снишава глас всеки път, когато назовава някой принц, а особено някоя принцеса. Не ви съветвам да кажете пред нея, че Филип II или Хенри VIII са били чудовища. Те са били крале и това им дава неотменимо право да се ползуват от уважението на всички, а още повече на такива прости хорица, каквито сме ние двамата. Ала — добави господин Пирар — ние сме свещеници — такъв ще ви смята тя и вас; а като свещеници ние сме за нея нещо като слуги, които са необходими за спасението на душата й.
— Господине — каза Жулиен, — струва ми се, че аз няма да остана за дълго в Париж.
— На добър ви час; но забележете, че един човек от нашето съсловие може да се издигне само с помощта на големите велможи. С тези неопределими поне за мене черти, които има във вашия характер, ако вие не си създадете положение, вие ще бъдете преследван; няма среден път за вас. Не се самоизмамвайте. Хората виждат, че не ви доставят удоволствие, когато ви заговарят; а в една общителна страна като нашата вие сте обречен да бъдете несретник, ако не постигнете уважение.
Какво би станало с вас в Безансон, ако не беше прищявката на маркиз дьо Ла Мол? Един ден вие ще разберете колко необикновено е онова, което той прави за вас, и ако не сте чудовище, вие не може да не храните към него и семейството му вечна благодарност. Колко бедни абати, по-учени от вас, са живели с години в Париж, като са получавали по петнадесет су на треба и десет су за учен диспут в Сорбоната!… Спомнете си какво ви разказах миналата зима за първите години на тоя обесник кардинал Дюбоа. Или в гордостта си вие си въобразявате може би, че сте по-даровит от него?
Ето например аз, спокоен и посредствен човек, се уповавах да умра в моята семинария; с такова детинско безразсъдство бях се привързал към нея. И какво мислите — готвеха се да ме уволнят, когато аз си дадох оставката. Знаете ли какви бяха моите, средства тогава? Имах петстотин и двадесет франка капитал, ни повече, ни по-малко; нито един приятел, едва двама-трима познати. Господин дьо Ла Мол, когото не бях виждал никога, ме извлече от това затруднение; достатъчно беше да кажа една дума, и ми дадоха енория, чиито енориаши са охолни хора, издигнали се над грубите пороци, и приходът ме кара да се срамувам — толкова малко съответствува на труда ми. Говорих ви тъй дълго, защото искам да вложа в главата ви малко здрав смисъл.
Още две думи: за свое нещастие аз съм сприхав човек; нищо чудно да престанем да си говорим.
Ако поради надменното държане на маркизата или лошите шеги на сина й този дом ви опротивее съвсем, съветвам ви да завършите образованието си в някоя семинария на тридесет левги от Париж, и по-добре на север, отколкото на юг. На север народът е по-цивилизован и има по-малко несправедливости; и трябва да се признае — додаде той, като сниши глас, — съседството на парижките вестници плаши малките тирани.
Ако ние с вас намираме както по-рано удоволствие да се виждаме и ако домът на маркиза не ви допада, предлагам ви да станете мой викарий и аз ще разделя наполовина с вас онова, което ми дава тази енория. Аз ви дължа това и нещо повече — добави той, като прекъсна благодарностите на Жулиен — за онова необикновено предложение, което ми направихте в Безансон. Ако тогава вместо петстотин и двадесет франка нямах нищо, вие щяхте да ме спасите.
Свирепият глас на абата се посмекчи. За свой голям срам Жулиен усети сълзи на очите си; страшно му се искаше да се хвърли в прегръдките на приятеля си; той не се въздържа и му каза, като се мъчеше да придаде на гласа си колкото се може повече мъжественост:
— Баща ми ме мразеше още от люлка; това бе едно от най-големите ми нещастия; но аз вече няма да се оплаквам от случая, защото във вас намерих баща, господине.
— Хубаво, хубаво — избъбра абатът пообъркай. После, като си спомни овреме едно наставление, което даваше като директор на семинарията, добави: — Не бива да казвате никога „случаят“, чадо мое, казвайте винаги „провидението“.
Файтонът спря; коларят повдигна бронзовия чук на една грамадна врата: беше дворецът дьо Ла Мол; и за да не могат минувачите да се съмняват, тези думи се четяха върху една черна мраморна плоча над вратата.
Тази надутост не се хареса на Жулиен. Те толкова много се страхуват от якобинците! Зад всеки плет виждат Робеспиер и колата му; в страха си често стигат дотам, че можеш да умреш от смях, и излагат така на показ къщата си, за да може, ако има бунт, сганта да я познае и да я разграби. Той сподели мисълта си с абат Пирар.
— Ах, клето мое чадо, вие скоро ще станете мой викарий. Каква чудовищна мисъл ви е дошла на ума.
— Но това ми се струва толкова просто — каза Жулиен.
Важният вид на вратаря и особено чистотата на двора го смаяха. Грееше хубаво слънце.
— Каква великолепна архитектура! — каза той на приятеля си.
А това бе един от домовете с безвкусна фасада в предградието Сен-Жермен, строени по време на Волтеровата смърт. Никога модата и красотата не са били толкова далеч една от друга.