Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЖЕСТОКИ МИГОВЕ
И тя ми се признава в това! Разказва ми всичко до най-малките подробности! Нейните прекрасни очи, втренчени в моите, горят от любов, която тя чувствува към друг.
Омаяна, госпожица дьо Ла Мол мислеше само за онази щастлива минута, когато насмалко не бе убита. Тя дори си каза: „Той е достоен да бъде мой господар, защото бе готов да ме убие. Колко хубави великосветски младежи е потребно да се стопят наедно, за да се получи такъв избух на страст!“
„Право да си кажа, той беше много красив, когато стъпи на стола, за да закачи сабята точно в същото живописно положение, в което я беше поставил тапицерът-декоратор! В края на краищата аз не съм толкова луда, че съм го обикнала.“
Ако в тази минута й се представеше някакъв достоен предлог да възобнови дружбата си, тя с радост би се уловила за него. Жулиен, който беше врътнал два пъти ключа на вратата, седеше в стаята си и се отдаваше на неудържимо отчаяние. През ума му току минаваше безумната мисъл да отиде и се хвърли в краката й. Ако вместо да се крие в своя уединен кът, той отидеше да поскита из градината и в дома и по тоя начин не отбягваше случая, той може би в един миг би превърнал своето ужасно нещастие в най-голямо щастие.
Но ако имаше тая съобразителност, за липсата на която го укоряваме, той би бил неспособен да грабне сабята с оня величав устрем, който сега го правеше толкова привлекателен в очите на госпожица дьо Ла Мол. Тази благоприятна за Жулиен прищявка трая целия Ден; на Матилд сега се струваха прекрасни късите мигове, през които го беше обичала, и тя съжаляваше за тях.
„Наистина — казваше си тя, — моята страст към това клето момче, ако погледнем с неговите очи, трая само от един часа след полунощ, когато се покатери по стълбата с всичките си пистолети в страничния джоб на своето сако, до осем часа сутринта. А след четвърт час, когато слушах литургията в черквата «Света Валерия», аз започнах да се питам няма ли да се помисли той за мой господар и да се опита да ме накара със заплахи да му се покорявам.“
След обеда госпожица дьо Ла Мол, вместо да избегне Жулиен, сама заприказва с него и по някакъв начин го задължи да дойде с нея в градината; той се подчини. Само това изпитание още не му достигаше. Матилд, без да съзнава, отстъпваше на любовта, която отново я влечеше към него. Доставяше й безкрайно удоволствие да се разхожда рамо до рамо с него; тя с любопитство разглеждаше ръцете, които тази заран бяха грабнали сабята, за да я убият.
След тази постъпка, след всичко, станало помежду им, не можеше и дума да става за предишните разговори.
Малко по малко Матилд с приятелска откровеност започна да му разказва за сърдечните си преживявания. Тя намираше особена наслада в този род разговор; и се увлече дотам, че му разказа за мимолетните си увлечения към господин дьо Кроазноа, към господин дьо Кайлюс…
— Как, и към господин дьо Кайлюс ли също! — възкликна Жулиен; и в този възклик прозвуча цялата горчива ревност на изоставения любовник. Така го схвана и Матилд, затова съвсем не се обиди.
Тя продължи да измъчва Жулиен, като му описваше подробно някогашните си чувства тъй картинно, като че всичко бе съкровена истина. Той виждаше, че тя рисува нещо, което е пред очите й. С болка на душата забеляза, че докато говори, тя сама прави открития в собственото си сърце.
Той преживя най-ужасните мъки на ревността.
Да подозираш, че съперникът ти е обичан, е само по себе си вече много жестоко, но да слушаш подробно от устата на обожаваната жена за любовта й към него — това е безспорно върхът на страданието.
О, колко наказан беше Жулиен сега за гордите пориви, които го бяха накарали да си въобрази, че стои над всички тези Кайлюс и Кроазноа. С каква изстрадана душевна болка той превъзнасяше сега и най-малките им предимства! Колко пламенно и искрено се презираше сам!
Матилд му се струваше безподобна, всяка дума бе безсилна да изрази безпределния му възторг. Като се разхождаше до нея, той крадешком поглеждаше ръцете и, раменете й, царствената й осанка. Той беше готов да падне в краката и, сломен от любов и мъка, и да извика: „Смили се!“
„И тази несравнима, така издигната над всичко хубавица, която веднъж се влюби в мене, сега сигурно ще обикне господин дьо Кайлюс!“
Жулиен не можеше да се съмнява в искреността на госпожица дьо Ла Мол: тъй очевидно правдиво звучеше всичко, което тя казваше. И сякаш за да бъде пълна злочестината му, имаше минути, когато, вдълбочавайки се в чувствата, които беше изпитала веднъж към господин дьо Кайлюс, Матилд разказваше за него тъй, като да го обичаше и сега. В нейния глас безспорно прозираше обич, Жулиен виждаше ясно това.
Ако в гърдите му бяха налели стопено олово, той би страдал по-малко. Как можеше нещастният момък, изпаднал в такова отчаяние, да се досети, че само защото говори с него, госпожица дьо Ла Мол си спомня с такава наслада за беглите любовни въжделения, които е изпитала някога към господин дьо Кайлюс или господин дьо Люз?
Невъзможно е да се опишат мъките на Жулиен. Той слушаше пространните изповеди за любовта й към други в същата тази липова алея, дето преди няколко дни чакаше да удари един часът, за да проникне в стаята й. Немислимо е човек да изпита по-голямо страдание от това.
Тази безжалостна откровеност продължи цяла седмица. Матилд сякаш ту търсеше, ту само се възползуваше от случаите да заговори с него; и темата на разговорите, към които те, изглежда, и двамата се връщаха с някакво свирепо сладострастие, беше описанието на чувствата, които тя бе изпитала към другите; тя му предаваше съдържанието на писмата, които е писала, припомняше му дори думите в тях, привеждаше му цели изречения. В последните дни тя сякаш гледаше Жулиен с някаква лукава радост. Мъките му й доставяха силна наслада.
Както виждаме, Жулиен нямаше никакъв житейски опит, дори не беше чел романи; да беше малко по-досетлив, да можеше да прояви някакво хладнокръвие, той би казал на това младо момиче, което така боготвореше и което му правеше такива странни изповеди: „Признайте си, че макар и да не струвам колкото всичките тези господа, все пак мене обичате вие…“
Може би тя щеше да се зарадва, че са я отгатнали; поне неговият успех би зависел изцяло от това доколко изящно би изразил той тази мисъл и би избрал подходящата минута. Във всеки случай той би извлякъл от това положение изгода за себе си, защото то захващаше да омръзва на Матилд.
— И вие не ме обичате вече, а аз ви обожавам! — каза й един ден Жулиен, обезумял от любов и страдание. По-голяма глупост от тази, кажи-речи, не можеше да се измисли.
Тези думи разрушиха в един миг цялата наслада, която госпожица дьо Ла Мол изпитваше, когато му разправяше сърдечните си тайни. Тя започваше да се учудва, че той след всичко станало не се обижда от разказите й, и тъкмо тогава, когато той се обърна към нея с тази глупава приказка, тя дори си въобразяваше, че вече не я обича. „Навярно гордостта е угасила любовта му — казваше си тя. — Не е той такъв човек да гледа безнаказано как предпочитат пред него такива същества като Кайлюс, дьо Люз, Кроазноа, макар и да заявява, че те стоели далеч по-високо от него. Не, аз няма да го видя вече в краката си!“
Последните дни в чистосърдечното си отчаяние Жулиен неведнъж искрено хвалеше пред нея блестящите качества на тези господа; той дори бе склонен да ги преувеличава. Тази склонност не се изплъзна от вниманието на госпожица дьо Ла Мол, тя се чудеше, но не разбираше причината. Като хвалеше съперника си, когото смяташе за обичан, Жулиен с необузданата си душа изпитваше заедно с него неговото щастие.
Но тези толкова искрени и толкова необмислени думи промениха мигом всичко; Матилд, убедена, че е обичана, го презря от цялата си душа.
Те се разхождаха заедно, когато той й каза тези нелепи думи; тя тозчас го напусна и нейният последен поглед бе изпълнен с унищожително презрение. Когато се върна в гостната, цялата вечер тя не го погледна нито веднъж. През следващия ден това презрение изпълваше сърцето й; не бе останал нито помен от тази склонност, която седмица подред й доставяше такава радост в сърдечното й дружеско отнасяне към Жулиен; дори да го гледа, й бе неприятно. Това усещане на Матилд дори премина в отвращение; ние не можем да предадем какво безпределно презрение изпитваше тя, когато той й се изпречваше пред очите.
Жулиен не беше разбрал нищо от това, което ставаше от една седмица в сърцето на Матилд, но веднага усети презрението й. Той има достатъчно здрав смисъл да се мярка пред нея колкото се може по-рядко и съвсем престана да я гледа.
Но за него бе смъртна мъка да се лиши от нейното общество; той сякаш се почувствува още по-нещастен. „Човешкото сърце не може да понесе по-голямо страдание от това“ — мислеше си той. По цели дни той прекарваше до един малък прозорец под покрива; капакът му беше грижливо притворен и оттам поне той можеше да вижда госпожица дьо Ла Мол, когато тя се появяваше в градината.
Какво ставаше с него, когато следобед я виждаше да се разхожда с господин дьо Кайюс, господин дьо Люз и някой друг от тези, към които тя му беше изповядала, че е изпитала някога любовно увлечение?
Жулиен никога не можеше да си представи, че човек може да страда толкова силно; той беше готов да вика; тази твърда душа беше най-подир раздрусана отгоре додолу.
Всяка мисъл, несвързана с госпожица дьо Ла Мол, му стана противна; той беше неспособен да напише и най-простите писма.
— Вие сте полудели — каза му веднъж маркизът.
Жулиен, уплашен да не отгатнат причината за състоянието му, каза, че е болен, и му повярваха. За негово щастие на обеда маркизът го закачи за близкото му заминаване; Матилд разбра, че то може да бъде много дълго. От няколко дни вече Жулиен я избягваше, а блестящите млади хора, които обладаваха всичко, що липсваше на това толкова бледо и толкова мрачно, някога любимо от нея създание, не бяха в състояние да я отвлекат от нейната замисленост.
„Една обикновена девойка — размишляваше тя — би потърсила своя избраник между тези млади хора, които привличат всички погледи в гостната: но изключителната личност се отличава тъкмо с това, че мисълта й не следва пътя, утъпкан от посредствеността.
Другарка на такъв човек като Жулиен, комуто липсва само богатството, което имам, аз ще привличам постоянно вниманието върху себе си, животът ми няма да мине незабелязано. Вместо да се страхувам непрекъснато от революция, както моите братовчедки, които от страх пред народа не смеят да се скарат на кочияша, който ги вози зле, аз сигурно ще играя някаква роля, и то голяма роля, защото избраният от мене мъж е човек с характер и безгранично самолюбие. Какво му липсва? Приятели, пари? Аз ще му ги дам!“ Но в размишленията си тя си представяше Жулиен като низше същество, което тя може да накара да я обича, когато й се поиска.