Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАГОВОР
Несвързаните разговори, случайните срещи се превръщат в неопровержими доказателства за човек, надарен с въображение, ако в сърцето си крие някакъв огън.
На другия ден той свари пак Норбер и сестра му да говорят за него. Щом се появи, настъпи гробно мълчание както вчера. Сега нищо не можа да възпре неговите подозрения. „Не са ли намислили тези любезни млади хора да се подиграят с мене? Да си призная, това е много по-вероятно и много по-естествено, отколкото някаква си въображаема страст на госпожица дьо Ла Мол към някакъв си жалък секретар. Но най-напред тия хора имат ли някаква страст? Да коват клюки — ето тяхната сила. Те завиждат на моето нещастно малко превъзходство в разговора. Завистта е също тяхно слабо място. В стратегията им всичко става ясно. Госпожица дьо Ла Мол иска да ме убеди, че държи на мене, само за да ме осмее пред очите на своя годеник.“
Това жестоко подозрение промени издъно душевното състояние на Жулиен. Тази мисъл завари в сърцето му зачатие от любов, което тя лесно уби. Любовта му беше предизвикана само от рядката красота на Матилд или по-точно от царствената й осанка и изумителния й тоалет. В това отношение Жулиен беше още новак. Ненапразно казват, че красивата светска жена най-силно поразява един селянин, издигнал се с ума си до горните слоеве на обществото. Не характерът на Матилд унасяше в блянове Жулиен през предшествуващите дни. У него имаше достатъчно здрав смисъл, за да разбере, че съвсем не познава този характер. Всичко, което виждаше, можеше да е само привидност.
Ето например за нищо на света Матилд нямаше да пропусне неделната литургия; почти всеки ден тя придружаваше майка си в черква. Ако в гостната на дома дьо Ла Мол някой непредпазлив гост забравяше къде се намира и си позволеше, на шега и най-далечен намек против истинските или предполагаеми интереси на престола и олтара, Матилд ставаше начаса ледено сурова. Погледът й, обикновено толкова закачлив, придобиваше изведнъж безстрастното високомерие на старинен фамилен портрет. Жулиен се беше уверил, че в стаята си тя има винаги един-два от най-философските томове на Волтер. Той и сам крадеше често по няколко тома от прекрасното издание с разкошна подвързия. Като поотместваше малко томовете един от друг, той скриваше отсъствието на оня, който отнасяше, но скоро забеляза, че друг също чете Волтер. Той прибягна до една семинарска хитрост. Постави няколко косъмчета върху ония томове, които смяташе, че могат да заинтересуват госпожица дьо Ла Мол. Те изчезнаха за цели седмици.
Господин дьо Ла Мол, ядосан на своя книжар, който му пращаше всички подправени мемоари, поръча на Жулиен да купи всички що-годе любопитни нови книги. Но за да не се разпространи отровата в къщи, на секретаря бе наредено да слага тези книги в библиотечката, която се намираше в самата стая на маркиза. И скоро той се увери, че ако тези нови книги се окажеха от малко малко враждебни на интересите на престола и на олтара, те незабавно изчезваха. Несъмнено четеше ги не Норбер.
Като преувеличаваше това откритие, Жулиен подозираше у госпожица дьо Ла Мол макиавелевско двуличие. Това предполагаемо от него коварство й придаваше в очите му очарование, почти единственото духовно очарование, което според него тя имаше. Досадата от лицемерието и всички добродетелни разговори го тласкаха към такива преувеличения.
Той възбуждаше повече въображението си, отколкото беше се увлякъл от любовта си.
Едва след като беше мечтал до забрава по кръшната снага на госпожица дьо Ла Мол, по изисканите й тоалети, по белоснежната й ръка, по изумителните й плещи, по непринудената прелест на нейните движения, той се почувствува влюбен. Тогава, за да довърши очарованието, той си я представи като Катерина Медичи. И на тоя характер, който той предполагаше у нея, прилягаше и най-дълбокото чувство, и най-голямото злодейство. Това беше идеалът на Маслоновци, Фрилеровци и Кастанедовци, от които той беше се възхищавал на младини. С една дума, това беше за него парижкият идеал.
Съществувало ли е някога нещо по-забавно от тази представа за дълбочина и злодейство в парижкия характер?
„Възможно е това трио да се подиграва с мене“ — мислеше Жулиен. Всеки, който познава малко неговия характер, може да си представи с какъв мрачен и студен поглед отговаряше той на Матилдините погледи. С горчива ирония отхвърли той уверенията в приятелство, с които учудената госпожица дьо Ла Мол се осмели да се обърне два-три пъти към него.
Жегната от тази внезапна странност, сърцето на младата девойка, по природа студено, отегчено и послушно само на разсъдъка, пламна от такава страст, на каквато тя бе способна. Но в характера на Матилд имаше също много гордост и току-що родилото се у нея чувство, което правеше цялото й щастие зависимо от друг човек, я потопи в мрачна скръб.
Жулиен беше понаучил доста работи, откакто пристигна в Париж, и виждаше добре, че това не е сухата скръб на досадата. Вместо да търси жадно както преди вечеринки, зрелища и всевъзможни забавления, тя сега ги избягваше.
Френското пение отегчаваше Матилд до смърт и все пак Жулиен, като смяташе за свой дълг да присъствува на излизането от операта, забеляза, че тя се стремеше да ходи там колкото се може по-често. Стори му се, че е загубила малко от оня съвършен такт, който имаше по-рано във всичките й постъпки. Тя отговаряше понякога на приятелките си с обидни шеги, отличаващи се с прекомерна острота. Стори му се, че тя открито показва своето пренебрежение към маркиз дьо Кроазноа. „Навярно този млад човек обича до полуда парите — мислеше си Жулиен, — инак би захвърлил тази девойка, колкото и да е богата!“ И възмутен от гаврите й над мъжкото достойнство, той ставаше два пъти по-студен към нея. Нерядко дори стигаше до съвсем неучтиви отговори.
Но макар и да бе решил, че няма да се остави да го заблудят белезите на вниманието, което му показваше Матилд, те ставаха някои дни толкова очевидни, а Жулиен, чиито очи започнаха да се отварят, я намираше толкова красива, че понякога се объркваше.
„Ловкостта и дългото търпение на тези млади хора от висшето общество най-сетне ще възтържествуват над моята неопитност — казваше си той. — Трябва да замина и да туря край на всичко това.“ Маркизът току-що му бе поверил управлението на множество малки имения и къщи, които притежаваше в долен Лангедок. Необходимо бе да се отиде там: господин дьо Ла Мол го пусна с мъка. С изключение на предмети, свързани с високи честолюбиви намерения, Жулиен беше станал нещо като негово второ „аз“.
„Така или иначе те не можаха да ме хванат в своя капан — каза си Жулиен, като се готвеше за път. — Искрени ли са шегите на госпожица дьо Ла Мол над тези господа, или те целят само да ми вдъхнат доверие, вре едно, аз сам се забавлявах добре с тях.
Ако у тях няма заговор срещу сина на дърводелеца, поведението на госпожица дьо Ла Мол е необяснимо, но то е необяснимо за маркиз дьо Кроазноа толкова, колкото и за мене. Вчера например тя действително бе сърдита и аз с удоволствие чух как заради мен си изпати един богат и знатен младеж, пред когото аз изглеждам голтак и плебей. Ето това е забележителна победа; за нея с радост ще си спомням в пощенската кола, когато препускам по равнините на Лангедок.“
Той не беше говорил никому за заминаването си, но Матилд знаеше по-добре от него, че той на другия ден ще напусне Париж, и за дълго време. Тя се престори, че страда от страшно главоболие, което се било засилило от задухата в гостната. В градината, дето се разхожда дълго и така преследваше с хапливите си шеги Норбер, маркиз дьо Кроазноа, дьо Кайлюс, дьо Люз и други млади хора, вечеряли в дома дьо Ла Мол, че най-накрая ги принуди да си отидат. Тя гледаше Жулиен със странен поглед.
„Може би този поглед е преструвка — помисли Жулиен. — Но нейното зачестено дишане, но цялото това смущение! Ба — каза си той. — Кой съм аз, за да съдя за всички тия неща? Та пред мене стои най-умната, най-хитрата от жените в Париж. Това зачестено дишане, което насмалко не ме трогна, тя го е научила от Леонтин Фей, която толкова обича.“
Те бяха останали сами; разговорът явно замираше. „Не! Жулиен не чувствува нищо към мене“ — каза си Матилд, почувствувала се наистина нещастна.
Когато той се сбогуваше с нея, тя му стисна силно ръката.
— Вие ще получите тази вечер писмо от мен — каза му тя с толкова променен глас, че той дори не можа да го познае.
Това начаса покърти Жулиен.
— Баща ми — продължи тя — цени извънредно много услугите, които вие му правите. Не трябва да заминавате утре; измислете някакъв предлог.
И тя побягна.
Снагата й беше омайна. Невъзможно беше да си представиш по-красив крак, тя тичаше с такава грация, че Жулиен остана захласнат; но ще се досети ли читателят за какво помисли той, щом тя се скри от очите му съвсем? Обиди го повелителният тон, с който тя беше му казала тия думи „не трябва“. И Луи XV, когато умирал, бил силно докачен от думите „не трябва“, които изтървал несръчно придворният му лекар, а Луи XV тъй или инак не е бил парвеню.
След час един лакей връчи на Жулиен писмо; то беше чисто и просто любовно обяснение,
„Стилът не е чак толкоз надут!“ — каза си Жулиен, като се мъчеше с литературни забележки да сдържи радостта, която свиваше мускулите на бузите му и го караше да се смее неволно.
„И тъй, значи — възкликна той изведнъж, защото чувствата му бяха много силни и той не можеше да ги сдържа, — аз, бедният селянин, получих любовно обяснение от една знатна дама!
Но и аз не се посрамих — додаде той, като сподавяше колкото можеше радостта си. — Аз съумях, да запазя достойнството си. Не казах, че обичам.“ Той се залови да изучава формата на всяка буква; госпожица дьо Ла Мол имаше красив ситен английски почерк. Той почувствува нужда да се заеме с някаква телесна работа, за да се избави от радостта, стигаща до полуда.
„Вашето заминаване ме принуждава да говоря… Би било свръх силите ми да не ви виждам вече.“
Една мисъл озари Жулиен като откритие, накара го да прекъсне изследванията си над Матилдиното писмо и го зарадва още повече. „Аз възтържествувах над маркиз дьо Кроазноа — провикна се той, — макар да говоря с нея само сериозни неща! А той е толкова красив! Има мустачки, бляскава униформа; сеща се да каже винаги точно навреме, някоя умна и духовита дума.“
Жулиен преживя блажени минути; той се луташе из градината, обезумял от щастие.
По-късно се качи в канцеларията си и заповяда да доложат за него на маркиз дьо Ла Мол, който за щастие не беше излязъл. Като му показа няколко облепени с марки писма, получени от Нормандия, Жулиен лесно го убеди, че грижите около нормандските дела го задължават да отложи заминаването си за Лангедок.
— Много се радвам, че не заминавате — рече му маркизът, когато те свършиха деловите си разговори, — приятно ми е да ви виждам.
Жулиен излезе; тези думи го смутиха.
„А аз се готвя да съблазня дъщеря му! И ще осуетя може би брака й с маркиз дьо Кроазноа, върху който гради толкова надежди: ако той не стане дук, поне дъщеря му ще има столче при кралицата.“ И през ума на Жулиен мина мисълта да тръгне за Лангедок въпреки писмото на Матилд, въпреки обясненията си пред маркиза. Но този проблясък на добродетел угасна много скоро.
„Ама че добър съм и аз — каза си той. — Аз ли, плебеят, ще съжалявам такова аристократично семейство! Аз ли, когото Шопският дук нарича слуга! Как маркизът увеличава огромното си богатство? Като продава рентата си, когато научи в двореца, че на другия ден привидно ще има държавен преврат. И аз, когото мащехата-съдба е захвърлила на последното стъпало и дала ми благородно сърце, ме е оставила дори без хиляда франка доход, сиреч без хляб, буквално без къшей хляб, аз ще се отрека от удоволствието, което само ми се изпречва на пътя? От бистрия извор, който ще утоли жаждата ми в палещата пустиня на посредствеността, през която преминавам с такава мъка? Ей богу, не съм толкоз глупав; всеки за себе си в тази пустиня на егоизма, наречена живот.“
И той си спомни няколкото погледа, изпълнени с презрение, които отправяха към него госпожа дьо Ла Мол и особено онези дами, нейните приятелки.
Удоволствието, че е възтържествувал над Кроазноа, задуши и този последен повик на добродетелта.
„Колко бих желал той да се разсърди! — помисли Жулиен. — С каква увереност сега бих му нанесъл удар с шпагата си. — И той направи движение, като да мушкаше. — Досега аз бях лакей, който злоупотребява низко с малкото смелост, която притежава. След това писмо аз съм му равен.
Да — казваше си той с безкрайна наслада, като изговаряше думите бавно. — Нашите достойнства, на маркиза и моите, са били претеглени и бедният дърводелец от Юра е победил.
Чудесно — извика той. — Ето, намислих отговора си и ще се подпиша. Не си въобразявайте, госпожице дьо Ла Мол, че съм забравил общественото си положение. Аз ще ви дам да разберете и хубавичко да почувствувате, че заради сина на един дърводелец вие отхвърляте потомъка на славния Ги дьо Кроазноа, който е придружавал Свети Людовик в кръстоносния поход.“
Жулиен не можеше да сдържа радостта си. Видя се принуден да слезе в градината. Стаята му, където беше се заключил, му се стори тясна, той не можеше да диша в нея.
„Аз, бедният селянин от Юра — безспирно повтаряше той, — обречен да мъкна вечно този печален чер костюм! Уви, преди двадесет години аз щях да нося униформа като тях! В онова време човек като мене или падаше убит, или ставаше генерал на тридесет и шест години.“ Това писмо, което стискаше в ръцете си, му даваше ръст и самочувствие на герой. Сега наистина с този черен костюм човек има на четиридесет години сто хиляди франка заплата и синя лента като епископа в Бове.
„Е какво пък — каза си той с мефистофелски смях, — аз съм по-умен от тях; ето на, съумях да си избера униформата на своето време. — И той почувствува как пламва с двойна сила — неговото честолюбие и неговата привързаност към свещеническото расо. — Колко кардинали с по-ниско произхождение от моето са властвували! Ето например моят съгражданин Гранвел.“
Малко по малко възбудата на Жулиен се уталожи; благоразумието, му взе връх. Той си каза, както учителят си Тартюф, чиято роля знаеше наизуст:
Това аз мога взе за хитрина почтена.
………………………………………………………
На сладки приказки не ще повярвам аз,
дорде не ги скрепи, без страх от строги нрави,
със мъничко любов най-сетне прелестта ви.
„Тартюф“, действие IV, сцена V.
„И Тартюф е бил погубен от една жена, а не е бил по-лош от който и да е друг… Моя отговор могат да покажат… но на това ние ще намерим цер — процеди той бавно със сдържана свирепост, — ние ще започнем с това, че в него ще повторим най-силните изрази от писмото на божествената Матилд.
Да, но ето, че четирима лакеи на господин дьо Кроазноа се нахвърлят върху мен и ми изтръгват първообраза на това писмо.
Не — аз съм добре въоръжен и както знаят всички, съм свикнал да стрелям срещу лакеите.
Добре де, но единият е смелчага; той се спуща върху ми. Обещали са му сто наполеона. Аз го убивам или го ранявам — прекрасно, те искат тъкмо това. Хвърлят ме в затвора, точно както повелява законът; попадам в изправителната полиция и съдиите справедливо и безпристрастно ме изпращат в Поаси да правя компания на господа Фонтан и Магалон. Там аз спя на земята един до друг с четиристотин насъбрани откъде не голтаци… И след това ще съжалявам ли аз тези хора! — извика той, като рипна стремително. — Имат ли те жал към хората от третото съсловие, когато ги хванат?“ Този вик беше предсмъртният въздъх на признателността му към господин дьо Ла Мол, която неволно го измъчваше досега.
„Полекичка, господа благородници, аз разбирам тази ваша макиавелевска хитрост; абат Маслон или господин Кастанед от семинарията не биха постъпили по-добре. Вие ще ми отнемете подмамилото ме писмо и аз ще разделя участта на полковник Карон в Колмар.
Една минутка, господа, аз ще изпратя това съдбоносно писмо в добре запечатан плик на съхранение у господин абата Пирар. Той е честен човек, янсенист и поради това над него нямат власт съблазните на парите. Да, но той отваря писмата… На Фуке ще изпратя това писмо.“
Трябва да признаем, погледът на Жулиен беше свиреп, лицето му — отвратително; то дишаше откровено престъпление. Това беше нещастник, влязъл във война с цялото общество.
„На оръжие!“ — извика Жулиен. И с един скок прескочи външните стъпала на дома. Той се втурна в дюкянчето на един просбописец в ъгъла на улицата и го изплаши.
— Препишете това! — каза му той, като му подаде писмото на госпожица дьо Ла Мол.
Додето преписваше просбописецът, той сам писа на Фуке; молеше го да му запази този скъпоценен документ. „Но — сепна се той — цензурата в пощата ще отвори писмото ми и ще ви даде това, което търсите… не, господа.“ И той излезе да купи една грамадна библия от един протестантски книжар, скри много умело писмото на Матилд в подвързията, поръча да опаковат всичко това и неговият пакет тръгна с дилижанса, адресиран до един от работниците на Фуке, чието име не знаеше никой в Париж.
Като свърши това, той се върна весел и пъргав в дома дьо Ла Мол. „Сега е наш ред!“ — извика той, като се заключи в своята стая и хвърли сакото си.
„Възможно ли е това, госпожице — пишеше той на Матилд, — госпожица дьо Ла Мол чрез Арсен, лакея на баща си, да връчва такова съблазнително писмо на един беден дърводелец от Юра, несъмнено за да се подиграе с простотията му…“ И той преписа най-недвусмислените фрази от полученото писмо.
Неговото писмо би направило чест дори на дипломатичната съобразителност на кавалера дьо Бовоази. Беше едва десет часът; опиянен от щастие и от чувство за своята мощ, толкова ново за един сиромах, Жулиен влезе в Италианската опера. Пееше неговият приятел Джеронимо. Никога музиката не го е пленявала до такава степен. Той се чувствуваше бог[1].