Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ШЕСТА ГЛАВА
НЕПРИЯТНОСТ
Non piû cosa son, cosa facio.[1]
С живостта и прелестта, които й бяха свойствени, когато не се страхуваше, че я гледат, госпожа дьо Ренал излизаше от стъклената врата на гостната в градината, когато съзря близо до входната врата един селски момък, кажи-речи, още дете, с извънредно бледо и разплакано лице. Той бе облечен в съвсем бяла риза и носеше под мишница много чист елек от къдраво виолетово сукно.
Лицето на този селски юноша беше тъй бяло, очите му тъй смирени, че с малко романтично настроения си ум госпожа дьо Ренал отначало помисли, че някоя предрешена девойка е дошла да моли за нещо господин кмета. Тя почувствува жалост към клетото момче, което, спряло на входната врата, очевидно не смееше да вдигне ръка и да позвъни на звънеца. Госпожа дьо Ренал се приближи, забравила за миг огорчението от мисълта, че ще пристигне възпитателят. Жулиен, обърнат към вратата, не я видя как се приближи до него. Той трепна, когато един благ глас каза до самото му ухо:
— Какво търсите тук, мое дете?
Жулиен се възви живо и поразен от изпълнения със съчувствие поглед на госпожа дьо Ренал, забрави отчасти срамежливостта си. А после, учуден от красотата й, забрави всичко, дори за какво беше дошъл тук. Госпожа дьо Ренал повтори питането си.
— Ида да стана възпитател, госпожо — промълви той най-сетне, засрамен страшно от сълзите си, които бършеше, както можеше.
Госпожа дьо Ренал стоеше втрещена; те бяха съвсем близо един до друг и се гледаха. Жулиен никога не беше срещал толкова хубаво облечено същество, особено пък жена с такава ослепително бяла кожа на лицето да му говори с такъв ласкав глас. Госпожа дьо Ренал гледаше едрите сълзи, повиснали на отначало бледите, а сега поруменели бузи на младия момък. Изведнъж тя прихна да се смее безумно-весело, досущ като младо момиче; тя се смееше на себе си и не можеше да се опомни от щастие. Как, това ли беше възпитателят, когото тя си представяше мръсен и опърпан поп, дошъл да хока и да бие децата й.
— Как, господине — каза му тя най-после, — знаете ли вие латински?
Думата „господине“ зачуди тъй Жулиен, че той за миг се замисли.
— Да, госпожо — каза той плахо.
Госпожа дьо Ренал беше тъй щастлива, че се реши да каже на Жулиен:
— Вие няма да се карате много на клетите деца, нали?
— Да им се карам ли? Аз? — попита учуден Жулиен. — И защо?
— Нали, господине — додаде тя след късо мълчание и в гласа й звучеше от минута на минута по-голямо вълнение, — нали ще бъдете добър към тях, обещавате ми това?
Да чуе как отново го нарича съвсем сериозно „господине“ една толкова добре облечена дама — това надминаваше всички очаквания на Жулиен: при всичките си младежки блянове той знаеше, че никоя знатна дама не ще благоволи да разговаря с него, докато не вадене блестящата офицерска униформа. Госпожа дьо Ренал от своя страна се заблуди напълно от нежния цвят на лицето, от големите черни очи на Жулиен и неговите прекрасни коси, по-къдрави от обикновено, защото той по пътя, за да се разхлади, беше потопил главата си в басейна на градския фонтан. За своя голяма радост тя откри моминска свенливост в тоя злокобен възпитател, от чиято строгост и неприветлив вид тя се беше страхувала толкова за децата си. Контрастът между тоя страх и това, което виждаше, бе цяло събитие за тихата душа на госпожа дьо Ренал. Най-сетне тя се съвзе от изненадата си. Учуди се, като се видя застанала така до къщната врата с този младеж, почти по риза и толкова близо до него.
— Да влезем, господине — каза му тя доста смутено.
Никога през живота такова чисто и приятно чувство не беше вълнувало тъй дълбоко госпожа дьо Ренал; никога такива тревоги и страхове не са се сменяли с такава чудесна действителност. И тъй нейните мили дечица, гледани с такава обич от нея, нямаше да попаднат в ръцете на някой мръсен и свадлив поп. Щом влезе във вестибюла, тя се обърна към Жулиен, който вървеше плахо след нея. Неговата почуда при вида на такава хубава къща му придаде още повече прелест в очите на госпожа дьо Ренал. Тя не можеше да повярва на очите си, на нея все още й се струваше, че възпитателят трябва да носи черни дрехи.
— Но вярно ли е, господине — попита го тя, като се спря пак, страхувайки се смъртно, че се е излъгала, толкова нейната мисъл я правеше щастлива, — вие наистина ли знаете латински?
Тези думи засегнаха гордостта на Жулиен и разсеяха чара, в който той живееше от четвърт час.
— Да, госпожо — отвърна й той, като се помъчи да си придаде студен вид, — аз знам латински така добре, както и господин свещеникът, и дори той понякога има добрината да каже, че го зная по-добре от него.
На госпожа дьо Ренал се стори, че лицето на Жулиен има твърде зъл израз; той беше се спрял на две крачки от нея. Тя се приближи и му каза полугласно:
— Нали през първите дни вие няма да пляскате децата ми дори и ако те не си знаят уроците?
Този толкова благ и почти умолителен тон на тази прекрасна дама накара Жулиен да забрави завчас какво дължи на славата, която има като латинист. Лицето на госпожа дьо Ренал беше досам неговото, той усети уханието, което излъхват летните дрехи на една жена, нещо замайващо за един беден селянин. Жулиен се изчерви до уши и каза с въздишка и прималнял глас:
— Не се страхувайте от нищо, госпожо, аз ще ви слушам за всичко.
Чак в тоя миг, когато тревогата за нейните деца се разсея напълно, госпожа дьо Ренал бе поразена от изключителната красота на Жулиен. Неговите почти женствени черти и смутеният му вид не се сториха никак смешни на тази жена, която сама бе извънредно свенлива. Мъжественият вид, които изобщо се смята за необходим на мъжката красота, би я уплашил.
— На каква възраст сте, господине? — запита тя Жулиен.
— Скоро ще навърша деветнадесет години.
— Големият ми син е на единадесет — подзе госпожа дьо Ренал, вече съвсем успокоена, — той ще бъде почти ваш другар, вие ще можете да го учите на ум и разум. Веднъж баща му рече да го набие; детето боледува цяла седмица, баща му едва беше го ударил.
„Каква разлика от мене — помисли Жулиен. — Та и вчера дори баща ми ме наби. Колко щастливи са тия богати хора!“
Госпожа дьо Ренал се стараеше да долавя и най-малките отсенки на онова, което ставаше в душата на възпитателя; тя взе изблика на тъга за свенливост, и поиска да го насърчи.
— Как се казвате, господине? — попита го тя с тон и грация, чарът на които Жулиен почувствува, без да може да си даде сметка за това.
— Наричат ме Жулиен Сорел, госпожо; треперя от страх, тъй като влизам за пръв път през живота си в чужда къща, нуждая се от вашето покровителство и вие трябва да ми прощавате много неща през първите дни. Аз никога не съм ходил в колеж, бях много беден; никога не съм говорил с другиго освен с роднината си полковия хирург, кавалер на Почетния легион, и свещеника Шелан. Той ще ви даде добри сведения за мен. Братята ми ме биеха винаги, не им вярвайте, ако ви кажат нещо лошо за мен, простете ми грешките, госпожо, лоши намерения няма да имам никога.
Жулиен се успокои малко по малко през време на тая дълга реч и почна да оглежда госпожа дьо Ренал. Такова е въздействието на съвършеното обаяние, когато то е свързано с характера и главно, когато съществото, което то краси, не мисли за това обаяние; Жулиен, който разбираше от женска красота, бе готов да се закълне в този миг, че тя е едва на двадесет години. И изведнъж му хрумна смелата мисъл да й целуне ръка. Той се уплаши тозчас от своята мисъл; миг след това си каза: „Ще проявя страхливост, ако не сторя това, което може да ми помогне, и не намаля презрението, което тази прекрасна дама храни навярно към един беден, току-що захвърлил триона работник“. Може би Жулиен се беше поокуражил от думите „красив момък“, които от шест месеца насам чуваше да казват за него в неделя няколко млади момичета. Докато у него траеше тази вътрешна борба, госпожа дьо Ренал с няколко думи се постара да му посочи как трябва да се държи в началото с децата. Усилието, с което се мъчеше да се овладее Жулиен, го накара отново да побледнее силно; той каза смутено:
— Никога, госпожо, няма да бия децата ви; кълна се пред бога!
И като каза тия думи, той се одързости да вземе ръката на госпожа дьо Ренал и да я поднесе към устните си. Тя се учуди на тая постъпка, а после, като размисли, се обиди. Тъй като беше много горещо, ръката й беше съвсем гола под шала и Жулиен, като я поднесе към устните си, я заголи цялата. След няколко мига тя сама се укори, стори й се, че не се е възмутила начаса.
Зачул да се говори, господин дьо Ренал излезе от кабинета си; със същия величав и бащински вид, с който сключваше браковете в кметството, той каза на Жулиен:
— Необходимо е да поговоря с вас, преди децата да са ви видели.
Той въведе Жулиен в една стая и задържа жена си, която искаше да ги остави сами. Щом се затвори вратата, господин дьо Ренал седна важно.
— Свещеникът ми каза, че сте благонадежден момък, всички тук ще се отнасят към вас с уважение и ако аз остана доволен, по-късно ще ви помогна да си намерите някоя службица. Искам да не се виждате ни с роднини, пи с приятели, техните обноски не подхождат за децата ми. Ето ви тридесет и шест франка за първия месец; но дайте ми дума, че на баща си няма да дадете нито едно су от тези пари.
Господин дьо Ренал се беше ядосал на стареца, който в тази сделка се показа по-хитър от него.
— Сега, господине — по мое нареждане тук всички ще ви наричат „господине“ и вие ще почувствувате каква предимство е да влезе човек в дома на благовъзпитани хора, — сега, господине, не е удобно децата да ви видят по елек. Видяха ли го слугите? — обърна се господин дьо Ренал към жена си.
— Не, друже мой — отвърна тя дълбоко замислена.
— Толкова по-добре. Облечете това — каза той на стеснения момък, като подаде своя редингот. — Хайде сега да идем при господин Дюран, сукнаря.
След час и нещо, когато господин дьо Ренал се върна с новия възпитател, целият облечен в черно, той завари жена си да седи на същото място. Тя се почувствува успокоена, когато видя Жулиен; като го гледаше, тя забравяше страха си. Жулиен не мислеше за нея; въпреки недоверието си към съдбата и хората в душата си тоя миг той приличаше на дете; струваше му се, че са изминали години от минутата, когато, само преди три часа, трепереше ох страх в черквата. Той забеляза ледения израз по лицето на госпожа дьо Ренал, разбра, че тя се сърди, задето беше се осмелил да й целуне ръката. Но гордостта, с която го изпълваше допирането на дрехите, толкова различни от онези, които беше свикнал да носи, го потапяше в такъв възторг, а той тъй силно желаеше да скрие радостта си, че във всичките му движения имаше нещо припряно и лудо. Госпожа дьо Ренал го гледаше с учудени очи.
— Повече сериозност, господине — каза му господин дьо Ренал, — ако искате децата и слугите ми да ви уважават.
— Господине — отговори Жулиен, — новите дрехи ме стесняват; аз съм беден селянин и винаги съм носил само елеци; ще ида, ако позволите, да се затворя в стаята си.
— Как ти се струва новата ни придобивка? — запита господин дьо Ренал жена си.
Тласната от един почти инстинктивен подтик, за който, разбира се, не си даваше сметка, госпожа дьо Ренал скри истината от мъжа си.
— Не съм чак толкова очарована от това селянче, колкото вас; с вашите любезности вие ще го направите нахалник и ще се принудите да го изпъдите още преди да е изтекъл месец.
— И така да е, ще го изпъдим; това ще ми струва стотина франка, но затова пък Вериер ще свикне да вижда децата на господин дьо Ренал с възпитател. Тази цел нямаше да постигнем, ако оставех Жулиен с работническите му дрипи. Като го изпъдя, то се знае, ще задържа черните дрехи, за които купих плат от сукнаря. Ще му оставя само онези, които намерих готови у шивача и с които го облякох.
Жулиен прекара един час в стаята си, но тоя час се стори миг на госпожа дьо Ренал. Децата, на които съобщиха за идването на новия възпитател, обсипваха майка си с въпроси. Най-сетне Жулиен се яви. Той беше друг човек. Жалко е да се каже, че се държеше сериозно; той беше въплътена сериозност. Представиха го на децата и той им говори с такъв тон, че смая и самия господин дьо Ренал.
— Аз съм дошъл, господа — каза им той, като завършваше напътствието си, — да ви уча на латински. Вие знаете какво значи да си кажете урока. Ето светата библия — каза им той, като им посочи един малък том, 32 част от кола, с черна подвързия. — Това тук е историята на нашия Господ Исус Христос, оная част, която наричат Новия завет. Аз често ще ви карам да казвате уроците си, поискайте сега аз да кажа своя.
Най-голямото от децата, Адолф, пое книгата.
— Разтворете я наслуки — продължи Жулиен — и ми кажете първата дума от някой стих. Аз ще казвам наизуст Свещеното писание, ръководство за държането на всички ни в живота, докато ме спрете.
Адолф разтвори книгата, прочете една дума и Жулиен каза наизуст цялата страница с такава лекота, както би говорил френски. Господин дьо Ренал попоглеждаше жена си тържествуващ. Видели учудването на родителите си, децата опулиха очи. До вратата на салона се приближи един слуга. Жулиен продължаваше да говори латински. Слугата отначало остана неподвижен, после изчезна. Скоро на вратата застанаха камериерката на госпожата и готвачката; по това време Адолф беше отворил вече книгата на осем места и Жулиен разказваше наизуст все със същата лекота.
— Ах, Господи, какво хубавко попче! — възкликна готвачката, добра и набожна мома.
Самолюбието на господин дьо Ренал беше засегнато; вместо да поиска да изпита възпитателя, той търсеше трескаво в паметта си поне няколко латински думи; най-после той успя да каже един стих от Хораций. Жулиен не знаеше на латински нищо освен библията. Той отговори, като начумери вежди:
— Светото звание, на което се посвещавам, ми забранява да чета такъв нечестив поет.
Господин дьо Ренал приведе още доста стихове, уж от Хораций. Той обясни на децата си кой е бил Хораций; но децата, прехласнати от възхищение, не слушаха какво им казва той. Те гледаха Жулиен.
Тъй като слугите все още стояха на вратата, Жулиен сметна, че изпитът трябва да продължи.
— Трябва — обърна се той към най-малкото от децата — и господин Станислав-Ксавие да ми посочи един пасаж от светата книга.
Малкият Станислав, силно възгордян, прочете криво-ляво първата дума от един стих и Жулиен повтори цялата страница. Като че нарочно, за да бъде пълно тържеството на господин дьо Ренал, докато Жулиен разказваше наизуст, влязоха господин Валено, притежателят на двата прекрасни нормандски коня, и господин Шарко дьо Можирон, помощник-префект на окръга. Благодарение на тази среща Жулиен получи окончателно титлата „господине“; дори слугите не се осмелиха да му я оспорят.
Вечерта целият Вериер се стече у господин дьо Ренал, за да види чудото. Жулиен отговаряше на всички с мрачно лице, което държеше хората на разстояние. Славата му се разпространи тъй бързо из града, че няколко дена след това господин дьо Ренал, страхувайки се да не му го отнемат, му предложи да подпише договор за две години,
— Не, господине — отговори студено Жулиен, — ако вие искате да ме уволните, аз ще трябва да си отида. Един договор, който ме обвързва, без да носи някакво задължение за вас, не е равен, аз се отказвам от него.
Жулиен съумя да се постави така добре, че преди да мине месец от пристигането му в дома, господин дьо Ренал сам вече го уважаваше. Тъй като кюрето се беше скарало с господата Ренал и Валено, никой не можеше да издаде някогашната страст на Жулиен към Наполеон, а той говореше за него само с ужас.