Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
РАЗИСКВАНИЯТА
Републиката! Днес на един човек, готов да жертвува всичко за общественото благо, се падат хиляди и милиони, които знаят само своите удоволствия, своето пустословие. В Париж човека тачат по неговата карета, а не по неговите достойнства.
Лакеят, втурнал се вътре, възвести:
— Господин дук дьо ???.
— Млъкнете, вие сте истински глупак — каза дукът, като влизаше. Той изговори тези думи така хубаво и с такова величие, че неволно Жулиен си помисли: умението да се смъмри един лакей е навярно всичко, което знае тази знатна особа. Жулиен вдигна очи и начаса ги наведе. Той тъй вярно беше отгатнал какво представлява новодошлият, че се уплаши неговият поглед да не издаде догадката му.
Дукът беше човек на около петдесет години, облечен беше като денди и вървеше така, като че бе навит. Имаше тясна глава, с голям нос и пристегнато и издадено напред лице: трудно би било да си представим по-благородна и в същото време по-незначителна физиономия. С неговото пристигане заседанието веднага се откри.
Гласът на господин дьо Ла Мол прекъсна ненадейно физиономичните наблюдения на Жулиен.
— Представям ви господин абата Сорел — каза маркизът, — той е надарен с изумителна памет; само преди един час му съобщих за мисията, с която може да бъде удостоен, и той, за да ми покаже своята памет, научи наизуст първата страница от „Котидиен“.
— Ах, да, чуждестранните новини за оня клетник Н… — каза стопанинът на къщата. Той грабна вестника и изгледал Жулиен със смешно изражение на лицето, като се стараеше да се покаже важен, рече му:
— Почнете, господине.
Настъпи дълбоко мълчание, всички очи се впериха в Жулиен; той казваше наизуст вестника тъй добре, че след двадесет реда дукът каза:
— Достатъчно.
Дребният човечец с глиганския поглед седна. Той беше председател, защото, едва седнал на мястото си, посочи на Жулиен една игрална масичка и със знак му заповяда да я тури до него. Жулиен се настани зад нея с всичко, необходимо за писане. Той наброи двадесет души, насядали около зелената маса.
— Господин Сорел — каза дукът, — идете в съседната стая, ние ще ви извикаме.
Стопанинът на къщата доби изведнъж угрижен вид.
— Капаците не са затворени — каза той полугласно на своя съсед. — Няма защо да гледате през прозореца — викна той глупаво на Жулиен.
„Ето ме въвлечен най-малко в някой заговор — помисли той. — За добра чест той не е от онези заговори, които водят на Гревския площад. Но дори да има такава опасност, аз съм длъжен да се реша на това и дори на нещо още по-страшно заради маркиза. Щастлив ще съм, ако ми се удаде да загладя огорчението, което моите безразсъдства могат да му причинят един ден!“
Замислен за своите безразсъдства и своето нещастие, той оглеждаше местата тъй, че да не ги забрави никога. И чак тогава си спомни, че маркизът не каза на лакея името на улицата, а заповяда да се наеме файтон — което никога не беше му се случвало.
Жулиен бе предоставен дълго време на своите размишления. Той се намираше в един салон, обвит в червено кадифе с широки златни ширити. Върху конзолата имаше голямо разпятие от слонова кост, а на камината — книгата „Папата“ от господин дьо Местр, с позлатени ръбове и великолепна подвързия. Жулиен я разтвори, за да не изглежда, че подслушва. Сегиз-тогиз гласовете в съседната стая се издигаха доста високо. Най-сетне вратата се отвори, повикаха го.
— Помнете, господа — каза председателят, — че от тази минута ние говорим пред дук дьо ???. Господинът — каза той, като посочи Жулиен — е млад свещенослужител, предан на нашето свето дело, и той с помощта на своята чудесна памет ще предаде до най-малките подробности нашите речи.
Има думата господинът — каза той, като се обърна към лицето с отческия вид, което носеше три-четири жилетки. Жулиен намери, че би било по-естествено да го нарекат господина с жилетките. Той взе листовете и писа много.
(Тук авторът би желал да остави една страница с многоточие.
— Това ще прави неприятно впечатление — казва издателят, — а за такова леко произведение да бъде неприятно е равносилно на проваляне.
— Политиката — възразява авторът — е камък, вързан за шията на литературата. И преди да минат шест месеца, той ще удави произведението. Политиката сред приумиците на въображението прилича на револверен изстрел сред концерт. Оглушителен трясък, но не и изразителен. Той не хармонира със звука на нито един инструмент. Тази политика ще оскърби до смърт едната половина от читателите, а ще отегчи другата, на която се е сторила къде по-занимателна и силна в сутрешния вестник.
— Ако вашите герои не говорят за политика — подзема издателят, — значи, не са французи от 1830 година и вашата книга съвсем не е огледало, както заявихте…)
Протоколът на Жулиен съдържаше двадесет и шест страници; ето тук едно извлечение от него, извънредно бледо, защото потрябва, както става винаги, да се изпуснат различните куриози, чието изобилие би предизвикало отвращение или би се сторило неправдоподобно (вж. „Газет де трибуно“).
Човекът с жилетките и отческия вид (навярно той бе епископ) често се усмихваше и тогава очите му, засенени от трепкащи клепки, запламтяваха с необикновен блясък и техният израз не изглеждаше тъй нерешителен, както обикновено. Тази особа, на която бе възложено да говори първа пред дука („Но какъв е този дук?“ — питаше се Жулиен), очевидно за да изложи мненията и да изпълни ролята на всеобщ защитник, прояви, както се стори на Жулиен, някаква неувереност и отсъствие на определени изводи, в които често укоряват адвокатското съсловие. После през време на разискването дукът не пропусна да го укори за това.
След няколко фрази, изпълнени с назидания и снизходителна философия, човекът с жилетките каза:
— Благородната Англия, ръководена от един велик човек, безсмъртния Пит, е изразходвала четиридесет милиарда франка, за да възпре революцията. Ако събранието ми позволи да развия искрено една печална мисъл, ще кажа, че Англия недостатъчно разбра, че с такъв човек като Бонапарт особено когато са могли да му се противопоставят малък сбор от благи намерения, решително е било възможно да се действува само със средства от личен характер…
— А! Пак прослава на убийството! — със спокоен глас каза стопанинът на къщата.
— Избавете ни от вашите сантиментални поучения — провикна се сърдито председателят и неговото глиганско око светна със свиреп блясък. — Продължавайте — каза той на човека с жилетките. Страните и челото на председателя почервеняха.
— Благородната Англия — подзе докладчикът — днес е съсипана, защото всеки англичанин, преди да плати хляба си, е длъжен да изплати лихвата на четиридесетте милиарда франка, похарчени за борбата срещу якобинците. Тя няма вече Пит…
— Тя има дук Уелингтън — каза военният, добил извънредно важен вид.
— Моля, тишина, господа — извика председателят. — Ако почнем пак да спорим, нямаше защо да викаме господин Сорел.
— Известно е, господине, че вие изобилствувате е идеи — каза дукът жегнат, като изгледа бившия Наполеонов генерал, който беше прекъснал докладчика, Жулиен разбра, че тази дума съдържа личен намек, много оскърбителен. Всички се усмихнаха; отстъпникът-генерал явно кипеше от гняв.
— Няма вече Пит, господа — подзе докладчикът с обезсърчения тон на човек, който се е отчаял да вразуми своите слушатели. — Пък и да се намереше един нов Пит в Англия, не се лъже два пъти един народ по един и същ начин.
— Ето защо един победоносен генерал, един втори Бонапарт е занапред немислим във Франция — отново го пресече военният.
Този път нито председателят, нито дукът се решиха да се разсърдят, макар Жулиен да видя по очите им, че едва се сдържат. Те наведоха очи, а дукът се задоволи да въздъхне така, че да го чуят всички. Но докладчикът се ядоса.
— Вие горите от нетърпение да свърша — каза той разпалено, като отхвърли онази усмихната вежливост и оня сдържан език, които Жулиен смяташе, че са отражение на характера му, — вие горите от нетърпение да свърша; никой не взема под внимание усилията, които правя, за да не оскърбя ничии уши, колкото и дълги да са те. Добре тогава, господа, аз ще бъда кратък.
И ще ви кажа съвсем простичко: Англия няма нито едно су, за да помогне за доброто дело. Да се върне самият Пит, и той с всичкия си гений не би могъл да измами дребните английски собственици, защото те знаят, че само кратката война при Ватерлоо им е коствала един милиард франка. Тъй като от мен искате да бъда ясен — додаде докладчикът, все повече и повече въодушевен, — ще ви кажа: помогнете си сами, защото Англия няма нито една гвинея за вас, а когато Англия не плаща, Австрия, Русия и Прусия, които имат храброст, но не и пари, не могат да издържат срещу Франция повече от един или два похода.
Можем да се надяваме, че младите войници, които якобинците ще наберат, ще бъдат бити в първия поход, може би във втория; но не в третия — нека мина, ако трябва, за революционер във вашите предубедени очи, — в третия вие ще видите войниците от 1794 година, които не бяха вече повиканите във войската селяни от 1 792.
Тук го прекъснаха едновременно от три-четири места.
— Господине — каза председателят на Жулиен, — идете да препишете на чисто в съседната стая началото от протокола, който сте водили.
Жулиен излезе с голямо съжаление. Докладчикът току-що бе засегнал някои възможности, които бяха предмет на постоянните Жулиенови размишления.
„Страхуват се да не им-се смея“ — помисли той. Когато го повикаха пак, господин дьо Ла Мол говореше с една сериозност, която на Жулиен се стори много смешна, защото той го познаваше добре.
— …Да, господа, тъкмо за този злочест народ може да се каже:
Ще бъде ли той бог, софра или копаня?
— „Ще бъде бог!“ — провикна се баснописецът. — От вас, господа, би трябвало да чуем тези благородни, дълбоки думи. Почнете да действувате сами и велика Франция ще се възроди, кажи-речи, такава, каквато я създадоха нашите прадеди и ние я видяхме още веднъж с очите си преди смъртта на Людовик XVI.
Англия, поне нейните благородни лордове мразят като нас гнусното якобинство: без английското злато Австрия, Русия и Прусия не могат да дадат повече от две-три сражения. Достатъчно ли е това, за да ни доведе до една щастлива окупация като онази, която господин дьо Ришельо провали така глупаво в 1817 година? Аз не вярвам на това.
Тук някой се опита да го прекъсне, но бе заглушен от шътканията на всички. Опитал се бе да го прекъсне пак бившият императорски генерал, който мечтаеше за синята лента и искаше да заеме видно място между редакторите на тайното послание.
— Аз не вярвам на това — подзе господин дьо Ла Мол, щом стихна глъчката. Той натърти на „аз“ с дързост, която очарова Жулиен. „Ето добър ход! — помисли си той и перото му хвърчеше почти тъй бързо, както словото на маркиза. — С една на място казана дума господин дьо Ла Мол унищожи двадесетте похода на този отстъпник.“
— Не само на чужденците — продължи маркизът с по-умерен тон — ние трябва да разчитаме за една нова военна окупация. Цялата тази младеж, която пише подпалвачески статии в „Глоб“, ще ви даде три-четири хиляди млади командири, между които може да се намери някой Клевер, Ош, Журдан или Пишегрю, ала далеч не толкова благонамерен.
— Ние не се погрижихме да му създадем слава — каза председателят. — Трябваше да го обезсмъртим.
— Необходимо е най-сетне във Франция да има две партии — продължи господин дьо Ла Мол, — но две партии не само по име, но и две съвсем отделни, рязко разграничени партии. Да знаем кого ще трябва да смажем. От една страна, журналистите, избирателите, с една дума, общественото мнение; младежта и всичко, което се възхищава от нея. Докато те се опиват от шума на собственото си празнословие, ние ще се възползуваме от едно сигурно преимущество — ще изразходваме бюджета.
Тук пак го прекъснаха.
— Вие, господине — обърна се господин дьо Ла Мол към оня, който го прекъсна, и то с удивително високомерие и спокойствие, — вие не изразходвате, ако тази дума ви дразни, вие лапате четиридесетте хиляди франка от държавния бюджет заедно с осемдесетте хиляди, които получавате по цивилната листа.
Добре тогава, господине, щом ме принуждавате на това, аз, без да се стеснявам, ви вземам за пример. Както вашите благородни прадеди, които са потеглили с Людовик Свети в кръстоносния поход, вие за тези сто и двадесет хиляди франка би трябвало да ни доставите поне един полк, една рота, какво говоря, половин рота, хайде, нека са петдесетина души, готови да се сражават и предани на доброто дело на смърт и на живот. А вие имате само лакеи, от които при един бунт ще се уплашите сами.
Престолът, олтарът и аристокрацията могат да загинат още утре, господа, ако вие не се погрижите да създадете във всеки окръг по един отряд от петстотин предани души; но предани, казвам, не само с цялото френско юначество, но и с цялата испанска непоклатимост.
Половината от този отряд ще трябва да съставят нашите синове, нашите племенници, с една реч, истинските благородници. Всеки един от тях ще има до рамото си не жалък бъбривец-буржоа, готов да си закачи трицветната кокарда, ако 1815 година се повтори, а добър селянин, прост и чистосърдечен като Кателино; нашият благородник ще го просвети, ще стане, ако може, негов млечен брат. Нека всеки от нас пожертвува една пета от своите доходи, за да стегне във всеки окръг по един такъв малък отряд от петстотин души. Тогава ще можете да разчитате на чуждестранна окупация. Никога чуждият войник няма да стигне и до Дижон, ако не е сигурен, че ще намери в кой да е окръг петстотин приятелски войници.
Чуждестранните крале няма да ви слушат дотогава, докато не им обявите, че имате двадесет хиляди благородници, готови да грабнат оръжието, за да им отворят вратите на Франция. Тази повинност, ще кажете вие, е тежка; господа, само на тази цена ние можем да спасим главите си. Между свободата на печата и нашето съществуване като благородници се води война на живот и смърт. Станете фабриканти, селяни или хванете пушките. Бъдете плахи, ако щете, но не бъдете глупави; отворете си очите.
„Стегнете своите дружини!“ — ще ви кажа аз с думите на якобинската песничка; и тогава ще се намери някой великодушен Густав Адолф, който, умилостивен от неизбежната опасност, заплашваща монархически основи, ще се устреми на триста левги далеч от страната си и ще стори за вас онова, което е сторил Густав за протестантските князе. Искате ли да продължавате да говорите и да стоите със скръстени ръце? След петдесет години в Европа ще има само президенти на републиката и нито един крал. И с тези четири букви К, Р, А, Л ще изчезнат от земята и свещениците, и благородниците. Аз виждам само кандидати, които се подмилкват на омърсени мнозинства.
Можете колкото ви се ще да приказвате, че във Франция сега няма популярен генерал, познат и обичан от всички, че войската е била създадена само за целите на престола и на олтара, че й са отнели всички стари войскари, докато всеки руски и австрийски полк наброява петдесет подофицери, минали през огъня на боя.
Двеста хиляди младежи от дребната буржоазия бълнуват само за война…
— Стига неприятни истини — каза високомерно една важна особа, види се, високо издигната в духовната йерархия, защото господин дьо Ла Мол, вместо да се разсърди, приветливо му се усмихна, а това за Жулиен бе твърде знаменателно.
— Стига неприятни истини, да направим изводите, господа: грешка ще е за един човек, комуто трябва да се отреже гангренясалият крак, да каже на своя хирург: „Този болен крак е съвсем здрав.“ Извинете ме за израза, господа, благородният дук дьо ??? е нашият хирург.
„Ето най-сетне разгадката — помисли Жулиен, — тази нощ ще препусна към…“.