Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ВТОРА ГЛАВА
ПЪРВО ИЗЛИЗАНЕ В ОБЩЕСТВОТО
Забавен и трогателен спомен: първата гостна, дето осемнадесетгодишен се явяваш сам, без подкрепа! Достатъчен бе един женски поглед, за да ме смути. Колкото повече желаех да се харесам, толкова по-несръчен ставах. Съставях си за всичко погрешни възгледи; или се привързвах изведнъж, без причина, към някого, или виждах в човека враг само защото ме е погледнал важно. Но въпреки всички тези ужасни страдания от моя свян колко хубав беше тогава всеки хубав ден.
Жулиен се спря втрещен насред двора.
— Дръжте се благоразумно — каза абат Пнрар. — Дохождат ви на ум ужасни мисли, а после ставате истинско дете! Къде е Хорациевото nil mirari (не се възхищавай от нищо)? Не забравяйте, че тази тълпа лакеи, щом ви видят, че се настанявате тук, веднага ще се помъчат да се подиграят с вас; те ще виждат във вас един равен на тях човек, който несправедливо е поставен над тях. Под вида на добродушие, на добри съвети, на желание да ви напътят те ще се опитат да ви вкарат в някоя дебела глупост.
— Нека се опитат — отвърна Жулиен, прехапал устна, и у него отново се възвърна цялото недоверие.
Салоните на първия етаж, през които минаха нашите господа, преди да стигнат до кабинета на маркиза, биха ви се сторили, драги ми читателю, толкова тъжни, колкото и великолепни. Ако ви ги дадяха такива, каквито са, вие щяхте да се откажете да живеете в тях; това е идолът на прозявката и най-досадното резоньорство. Но когато ги видя, възхищението на Жулиен порасна още повече. „Как може човек да бъде нещастен — мислеше си той, — щом живее сред такъв блясък!“
Най-сетне нашите господа стигнаха до най-грозното от помещенията на този разкошен апартамент: в него едва влизаше светлина; там седеше един сух, дребен човечец с жив поглед и руса перука. Абатът се обърна към Жулиен и го представи. Това беше маркизът. Жулиен с голяма мъка го позна — толкова учтив му се стори сега. Той не беше вече оня надменен велможа от манастира на Брей-льо-О. На Жулиен се стори, че в перуката му има прекалено много косми: Благодарение на това впечатление той надмогна стеснението си. Потомъкът на оня, който бил приятел на Анри III, му се стори отначало доста невзрачен. Той беше извънредно мършав и се суетеше много. Но скоро Жулиен забеляза, че учтивостта на маркиза е за събеседника му още по-приятна от учтивостта дори на Безансонския епископ. Приемът не трая и три минути. На излизане абатът каза на Жулиен:
— Вие гледахте маркиза така, като че се готвите да го рисувате. Аз не разбирам много от онова, което тези хора наричат учтивост, скоро вие ще знаете за това повече от мене; но дързостта на вашия поглед съвсем не ми се стори учтива.
Двамата се качиха отново във файтона; файтонджията спря близо до булеварда; абатът въведе Жулиен в низ от просторни зали. Жулиен забеляза, че в тях няма мебели. Той се загледа в един великолепен позлатен часовник на стената, изобразяващ, както му се стори, неприличен сюжет, когато изведнъж към него се приближи засмян някакъв извънредно елегантен господин. Жулиен му кимна леко.
Господинът се усмихна и сложи ръка на рамото му. Жулиен трепна и отскочи назад. Той пламна от гняв. Абат Пирар, въпреки своята сериозност, се смя до сълзи. Господинът беше шивачът.
— Оставям ви свободен за два дни — каза му абатът на излизане, — едва тогава ще мога да ви представя на госпожа дьо Ла Мол. Друг на мое място би ви пазил като младо момиче през тези първи дни от идването ви в този нов Вавилон. Но ако трябва да загинете, загивайте веднага, така поне аз ще се избавя от слабостта си да се грижа за вас. В други ден този шивач ще ви донесе два костюма; ще дадете пет франка на момчето, което ще ви ги пробва. Впрочем помъчете се тези парижани да чуват по-малко гласа ви. Изпуснете ли някоя дума, те ще намерят над какво да ви се надсмеят. В това е тяхната дарба. В други ден елате при мен към обед… Хайде, загивайте… Забравих: идете да си поръчате ботуши, ризи, шапка ей на тези тук адреси.
Жулиен гледаше почерка, с който бяха написани адресите.
— Това е ръката на маркиза — каза абатът. — Той е деен човек, който предвижда всичко и предпочита да направи всичко сам, отколкото да заповяда. Той затова ви взема при себе си, за да му спестите тези грижи. Ще ви стигне ли умът, за да изпълнявате всички неща, които този припрян мъж ще ви посочва с половин дума? Това ще покаже бъдещето: внимавайте!
Жулиен, без да продума дума, отиде при майсторите, посочени в адресите; той забеляза, че го приемат с уважение и ботушарят, когато вписваше името му в своя тефтер, написа: „господин Жулиен дьо Сорел“.
В гробищата Пер-Лашез някакъв си много любезен и още по-свободолюбив в приказките си господин се нае да покаже на Жулиен гроба на маршал Ней, на когото мъдрата политика бе отказала честта да има надгробен надпис. Но като се раздели с този либерал, който със сълзи на очи едва не го стисна в прегръдките си, Жулиен откри, че му няма часовника. Обогатен от този опит, след два дни по обяд той се представи на абат Пирар, който го оглежда дълго.
— Вие, току-виж, сте станали франт — каза му абатът строго. Жулиен имаше вид на много млад човек, който носи жалейка; той и наистина беше много хубав, но добрият абат беше самият твърде голям провинциалист и не можеше да види, че Жулиен, вървейки, все още имаше навика да олюлява рамене, което в провинцията минава едновременно за елегантност и важност.
На маркиза, когато видя Жулиен, неговата елегантност произведе съвсем друго впечатление, отколкото на добрия абат.
— Бихте ли имали нещо против — запита той абата, — ако господин Сорел взема уроци по танц?
Абатът се вкамени.
— Не — отвърна той най-сетне. — Жулиен не е свещеник.
Маркизът, като се изкачваше през две стъпала по една потайна стълбичка, сам въведе нашия герой в една хубавичка мансарда, която гледаше в грамадната градина на дома. Той го запита колко ризи е купил от шивачката на бельо.
— Две — отговори Жулиен, като се засрами, задето един такъв важен велможа слиза до такива подробности.
— Много добре — подзе маркизът със сериозен вид и отсечен, заповеднически тон, който накара Жулиен да се позамисли, — много добре! Вземете още двадесет и две ризи. Ето ви заплатата за първото тримесечие.
Слизайки от мансардата, маркизът повика един възрастен човек.
— Арсен — каза му той, — вие ще прислужвате на господин Сорел.
След няколко минути Жулиен се озова сам в една великолепна библиотека; този миг беше изпълнен за него с блаженство. За да не го изненада някой в такова вълнение, той се скри в най-тъмното кътче; оттам, прехласнат, съзерцаваше блестящия гръб на книгите.
„Всичко това аз ще мога да чета — казваше си той. — И как няма да ми хареса тук? Господин дьо Ренал би се сметнал опозорен навеки, ако направеше и стотната част от това, което маркиз дьо Ла Мол направи за мене… Но нека видим какво ще трябва да преписвам.“
След като свърши тази работа, Жулиен се осмели да се доближи до книгите; насмалко не обезумя от радост, когато откри едно издание на Волтер. Той изтича да отвори вратата на библиотеката, за да не го изненадат. После с наслада почна да разтваря един след друг всичките осемдесет тома. Те бяха подвързани великолепно — шедьовър на най-добрия лондонски подвързвач. Но и без това Жулиен бе вече на седмото небе от възторг.
След час влезе маркизът, прегледа копията на писмата и с почуда откри, че Жулиен пише „това“ с две вв — „товва“. „Дали всичко, което абатът ми каза за неговата ученост, не е чисто и просто басня!“ Силно обезсърчен, маркизът му каза меко:
— Не сте ли сигурен във вашия правопис?
— Да, вярно е — отвърна Жулиен, без да мисли ни най-малко на света колко си пакостеше с това признание; той беше се разчувствувал от добротата на маркиза, който извикваше в паметта му надутия и груб глас на господин дьо Ренал.
„Загубено време е целият опит с това франшконтейско абатче — помисли маркизът, — а аз се нуждаех толкова от верен човек!“
— „Това“ се пише само с едно „в“ — каза му маркизът. — Всеки път, когато свършвате преписването, търсете в речника думите, за чийто правопис не сте сигурен.
В шест часа маркизът заповяда да повикат Жулиен; той изгледа с явно огорчение ботушите му.
— Виновен съм: забравих да ви кажа, че всеки ден в пет и половина часа вие ще трябва да се обличате.
Жулиен го гледаше, без да разбира.
— Искам да кажа — да обувате дълги чорапи. Арсен ще ви припомня за това; днес аз ще ви извиня.
След тези думи господин дьо Ла Мол въведе Жулиен в един светнал от позлата салон. В подобни случаи господин дьо Ренал винаги избързваше да мине през вратата. И поради тази дребна суетност на своя предишен господар сега Жулиен настъпи маркиза по крака и му причини не малка болка, тъй като маркизът страдаше от подагра. „Ах, той е напанагон на всичко и дебелак“ — каза си маркизът. Той го представи на една висока и внушителна жена. Беше маркизата. Жулиен намери, че тя с надутостта си напомня донейде госпожа дьо Мужирон, съпругата на помощник-префекта на Вериерската околия, когато тя беше на обеда в Сен-Шарл. Посмутен от необикновената пищност на салона, Жулиен не чу какво каза господин дьо Ла Мол. Маркизата едва благоволи да го погледне. Наоколо стояха няколко души, между които Жулиен позна с иеизказана радост младия Агдски епископ, който беше благосклонно говорил с него преди няколко месеца на церемонията в Брей-льо-О. Младият прелат навярно се изплаши от умилените очи, с които го гледаше втренчено свенливият Жулиен, и не помисли да си спомни за този провинциалист.
На Жулиен се стори, че събраните в гостната хора се държат някак тъжно и неестествено; в Париж приказват тихо и не преувеличават дреболиите.
Към шест и половина часа влезе един красив млад човек с мустаци, много блед и строен; той имаше извънредно малка глава.
— Вие винаги закъснявате — каза маркизата, на която той целуна ръка.
Жулиен разбра, че е граф дьо Ла Мол. Още от първия поглед той го намери за очарователен.
„Възможно ли е — каза си той — този човек с оскърбителните си шеги да ме пропъди от тоя дом!“
Като разглеждаше граф Норбер, Жулиен забеляза, че той носи ботуши с шпори. „А аз трябва да бъда с обуща, очевидно като по-долен.“ Всички насядаха около трапезата. Жулиен чу как маркизата, повишила глас, направи някому строга забележка. Почти в същия миг той съзря една млада особа, необикновено руса и стройна, която седна срещу него. Тя съвсем не му хареса; ала когато я разгледа внимателно, даде си сметка, че никога не е виждал такива хубави очи; но тези очи издаваха голяма душевна студенина. По-сетне Жулиен долови в тях израз на досада, която изпитателно се вглежда, но помни, че трябва да бъде внушителна. „И госпожа дьо Ренал имаше много хубави очи — каза си той, — всички я хвалеха за тях; но нейните очи нямат нищо общо с тези.“ Жулиен нямаше достатъчно опит, за да разбере, че пламъчетата, които блясваха сегиз-тогиз в очите на госпожица Матилд — той чу, че я наричат така, — са само огън на остроумието. А когато очите на госпожа дьо Ренал пламваха, това бе огънят на страстите или благородно възмущение при разказа за някоя лоша постъпка. Към края на обеда Жулиен намери най-сетне дума, за да изрази особената красота, която имаха очите на госпожица дьо Ла Мол. „Те искрят“ — каза си той. Инак тя приличаше страшно много на майка си, която все повече и повече му ставаше противна и той престана да я гледа. В замяна на това граф Норбер му се струваше възхитителен във всяко отношение. Жулиен беше до такава степен обаян от него, че и на ум не му дохождаше да завижда на младия граф и да го мрази, задето е по-богат и по-знатен от него.
Жулиен забеляза, че маркизът явно се отегчава.
Когато поднасяха второто ядене, маркизът каза на сина си:
— Норбер, моля те да бъдеш добър и любезен с господин Жулиен Сорел, когото взех в моя щаб и от когото възнамерявам да направя човек, ако товва е възможно.
— Той е мой секретар — каза маркизът на съседа си — и пише това с две „в“.
Всички изгледаха Жулиен, който се поклони по един малко подчертан начин на Норбер; но изобщо всички останаха доволни от неговия поглед.
Маркизът, види се, беше казал какво образование е получил Жулиен, защото един от сътрапезниците го закачи за Хораций. „Тъкмо с разговора за Хораций аз имах успех пред Безансонския епископ — каза си Жулиен, — очевидно те знаят само този автор.“ От тази минута той се овладя. Това стана без всякакви усилия, защото той реши, че госпожица дьо Ла Мол никога не ще бъде жена в неговите очи. Към мъжете след семинарията той бе изгубил уважение и те мъчно можеха да го изплашат. Той щеше да е съвсем спокоен, ако трапезарията не беше така великолепно мебелирана. Цялата работа всъщност бе в двете огледала, всяко по осем стъпки високо, в които той виждаше навремени своя събеседник да говори за Хораций: те още мъничко го смущаваха. Фразите му не бяха чак толкова дълги за един провинциалист. Той имаше хубави очи и от свенливостта му, плаха и радостна, когато той отговореше сполучливо, техният блясък се разгаряше още повече. Всички намериха, че той е приятен. Този своеобразен изпит внесе малко разнообразие в тържествената вечеря. Маркизът направи знак на Жулиеновия събеседник, като го подкани да го попритисне по-силно. „Мигар наистина знае нещо!“ — помисли си той.
Жулиен отговори със свои мисли и надви толкова своето стеснение, че показа не остроумие — това е немислимо за оня, който не знае на какъв език говорят в Париж, — но нови схващания, макар и да ги представи малко тромаво и не на място, а освен това всички видяха, че той знае до съвършенство латински език.
Противник на Жулиен беше един член от Академията на надписите, който по една случайност знаеше латински; той откри у Жулиен добър познавач на класическите писатели и като престана да се страхува, че ще го накара да се изчерви, се помъчи наистина да го обърка. В горещината на двубоя Жулиен забрави най-сетне великолепната наредба на трапезата и почна да изказва за латинските поети възгледи, които събеседникът му не беше чел никак. Като честен човек, той похвали за това младия секретар. За щастие поведе се спор върху това — бил ли е Хораций беден или богат; любезен, сластолюбив и безгрижен човек, който съчинявал стихотворения за собствено развлечение както Шапел, приятеля на Молиер и на Лафонтен; или някой несретен поет-лауреат, който придружавал двора и пишел оди по случай рождения ден на краля като Сауди, обвинителя на лорд Байрон. Тук стана дума за състоянието на обществото при Август и Джордж IV; и в двете епохи аристокрацията е била всемогъща; но в Рим тя стигнала дотам, че властта й била изтръгната от Меценат, който бил прост конник; а в Англия тя довела Джордж IV почти до положението на венециански дож. Този спор сякаш изтръгна маркиза от вцепенението, в което бе потънал от досада в началото на вечерята.
Жулиен не разбираше нищо, като слушаше всички тези съвременни имена като Сауди, лорд Байрон, Джордж IV, защото ги чуваше за първи път. Но от никого не се изплъзна, че колчем станеше въпрос за събития, протекли в Рим, за които можеше да се узнае от произведенията на Хораций, Марциал, Тацит и пр., той показваше неоспоримо превъзходство. Жулиен, без много-много да му мисли, си присвои някои съждения, които беше научил от Безансонския епископ при знаменития си спор с този прелат; и те произведоха не малко впечатление.
Когато на всички омръзна да говорят за поетите, маркизата, която беше си поставила за закон да се възхищава от всичко, което забавляваше нейния съпруг, благоволи да погледне Жулиен.
— Зад непохватните обноски на този млад абат може би се крие образован човек — каза на маркизата академикът, който седеше до нея; и до ушите на Жулиен стигна нещо от тези думи.
Готовите фрази допадаха много на домакинята; тя усвои тази фраза за Жулиен и остана доволна от себе си, че е поканила на вечерята академика. „Той забавлява господин дьо Ла Мол“ — помисли тя.