Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
СЕДМА ГЛАВА
РОДСТВО ПО ИЗБОР
Те не са способни да досегнат сърцето, без да го наранят.
Децата го боготворяха, той не ги обичаше никак; мисълта му беше другаде. Каквото и да стореха тия хлапета, той не губеше търпение. Студен, справедлив, безстрастен и все пак обичан, защото дохождането му беше кой знае как прогонило досадата от къщата, той бе добър възпитател. Що се отнася до него, той изпитваше само омраза и отвращение към висшето общество, където наистина бе приет, но в долния край на трапезата, с което може би се обясняваше и неговата омраза и отвращение. Понякога на някой тържествен обед той сдържаше с голяма мъка омразата си към всичко, което го окръжаваше. Веднъж на празника на св. Луи, когато господин Валено се бе разприказвал у господин дьо Ренал, Жулиен насмалко не се издаде; той избяга в градината под предлог, че иска да нагледа децата. „Какви славословия на честността! — провикна се той. — Човек би помислил, че това е единствената добродетел на света и все пак каква почит, какво раболепие пред тоя човек, който явно е удвоил и утроил състоянието си, откакто управлява имота на бедните! Обзалагам се, че той печели дори от средствата, предназначени за подхвърлените деца, тези клетници, чиято бедност е още по-неприкосновена от бедността на другите! Ах, чудовища, чудовища! Пък и аз съм също тъй някакво подхвърлено дете, мразят ме баща ми, братята ми, цялото ми семейство.“
Няколко дни преди празника на свети Луи, когато се разхождаше сам и четеше молитвеника си в горичката, наречена Белведере, която се възвишава над Алеята на верността, той беше се помъчил напразно да избегне двамата си братя, които видя да идат отдалеч по една пуста пътека. Хубавите черни дрехи, извънредно благоприличният вид на брат им, искреното презрение, което той хранеше към тях, предизвикаха такава завист у тези груби дърводелци, че те го биха дотогава, докато припадна, и го оставиха целия в кръв. По една случайност в горичката попадна и госпожа дьо Ренал, която се разхождаше с господин Валено и помощник-префекта; тя видя Жулиен прострян на земята и помисли, че е умрял. Нейното вълнение беше толкова силно, че събуди ревността на господин Валено.
Но тревогата на господин Валено бе предивременна. Жулиен намираше госпожа дьо Ренал за много хубава, но я ненавиждаше заради хубостта й; това беше първият подмолен камък, който насмалко не спря възхода му. Той разговаряше с нея колкото се може по-рядко, за да може тя да забрави изблика на чувства, който го бе тласнал първия ден да й целуне ръката.
Елиза, камериерката на госпожа дьо Ренал, не закъсня да се влюби в младия възпитател; тя приказваше за него често на господарката си. Любовта на госпожица Елиза навлече на Жулиен омразата на един от слугите. Един ден той чу как този човек казваше на Елиза: „Вие не искате да приказвате вече с мен, откакто този мръсен възпитател влезе в къщи.“ Жулиен не заслужаваше тази хулна дума, но като всеки красив момък инстинктивно засили грижите за външността си. Засили се и омразата на господин Валено. Той заяви пред всички, че на един млад абат не подобава такова кокетство. И наистина Жулиен с черния си костюм приличаше на млад абат, липсваше му само расото.
Госпожа дьо Ренал забеляза, че той разтоваря по-често от обикновено с госпожица Елиза; тя научи, че причината на тези разговори беше оскъдицата, в която се намираше Жулиен откъм дрехи. Той имаше толкова малко бельо, че трябваше много често да го дава за пране вън от къщи, а в тези дребни грижи Елиза му беше полезна. Тази крайна, неподозирана от нея бедност трогна госпожа дьо Ренал; поиска й се да му направи някои подаръци, но не се реши; тази вътрешна съпротива бе първото мъчително чувство, което й причини Жулиен. Дотогава името на Жулиен за нея беше синоним на чиста и всецяло духовна радост. Измъчвана от мисълта за сиромашията на Жулиен, госпожа дьо Ренал помоли мъжа си да му подари бельо.
— Глупости! — отвърна той. — За какво ще правим подаръци на човек, от когото сме напълно доволни и който ни служи отлично. Виж, ако той занемареше работата си, тогава би трябвало да се подтикне към усърдие.
На госпожа дьо Ренал това схващане се стори унизително; тя не би го забелязала преди дохождането на Жулиен. Винаги, когато виждаше необикновено чистото, инак доста просто облекло на младия абат, тя си казваше: „Горкото момче, как насмогва?“
Малко по малко всичко, което липсваше на Жулиен, будеше жалост у нея, вместо да я дразни.
Госпожа дьо Ренал бе една от тези провинциални дами, които човек може лесно да вземе за глупачки в първите две седмици от запознанството си с тях. Тя нямаше никакъв житейски опит и не се стараеше да блесне в разговор. Надарена с нежна и горда душа, по един присъщ на всички същества стремеж към щастие тя най-често не забелязваше постъпките на грубите същества, сред които случаят я беше захвърлил.
Ако беше получила какво-годе възпитание, тя щеше да обръща внимание върху себе си с непринудеността и живия си ум. Но като богата наследница, тя се бе възпитала при монахините, страстни поклоннички на „Светото Исусово сърце“, вдъхновявани от силна омраза към онези французи, които бяха врагове на йезуитите. Госпожа дьо Ренал беше намерила в себе си достатъчно здрав смисъл, за да забрави скоро всички нелепици, на които бяха я научили в манастира; но тя не постави на тяхно място нищо и накрай изпадна в пълно неведение. Предивременните ласкателства, с които я обсипваха като наследница на голямо богатство, и безспорната склонност към пламенна набожност я бяха накарали да се затвори в своя вътрешен свят. Въпреки привидната си съвършена отстъпчивост и самоотверженост, които мъжете във Вериер даваха за пример на жените си и с които се гордееше господин дьо Ренал, тя живееше обикновено в едно душевно състояние, което беше плод на дълбоко високомерие. Княгинята, споменавана заради нейната гордост, е проявявала безкрайно повече внимание върху това, което нейните придворни са вършили около нея, отколкото тази кротка и скромна на вид жена проявяваше към всичко, което казваше или правеше мъжът й. До пристигането на Жулиен тя наистина се грижеше само за децата си. Техните незначителни болести, техните скърби, техните малки радости поглъщаха цялата чувствителност на тази душа, която в живота си беше обожавала единствено само бога, когато е била в манастира на „Светото Исусово сърце“ в Безансон.
Без да склони да каже никому за това, достатъчно беда се разболее някое от децата й, и тя изпадаше в такова състояние, като че детето е умряло. С груб смях и повдигане на рамене, придружени с някоя изтъркана поговорка върху малоумието на жените, тя бе посрещана всеки път, когато, тласкана от нуждата да открие сърцето си, се опитваше да сподели тия тревоги с мъжа си през първите години на тяхната женитба. Тия шеги, особено когато се отнасяха до болестите на децата, се забиваха като нож в сърцето на госпожа дьо Ренал. Ето какво намери тя на мястото на медените и угодливи ласкателства в йезуитския манастир, дето беше прекарала младостта си. Нея я бе възпитало страданието. Твърде горда, за да каже тия си тревоги някому, дори на приятелката си госпожа Дервил, тя си въобрази, че всички хора са като нейния мъж, господин Валено и помощник-префекта Шарко дьо Можирон. Простащината и грубата безчувственост към всичко, което, не се отнасяше до парични интереси, до постове или ордени, сляпата омраза към всяко противоположно съждение й се сториха свойствени на тези пол също както носенето на ботуши и плъстена шапка.
След толкова години госпожа дьо Ренал и досега не беше свикнала с тези хора на парата, сред които й бе съдено да живее.
Оттук идеше успехът на тоя млад селянин Жулиен. В съчувствието си към тази благородна и горда душа тя намери някаква тиха наслада, проникната от сияйния чар на новото. Госпожа дьо Ренал скоро му прости прекомерното невежество, в което тя откри още една прелест, и грубостта на обноските му, която тя успя да посмекчи. Тя намери, че заслужава да го слуша дори когато говореха за най-обикновени неща, дори когато ставаше дума за някое псе, смазано, както е пресичало пътя, от препускащата селска кола. Зрелището на това нещастие би извикало у мъжа й груб смях, докато сега тя виждаше как се сбърчват хубавите черни и силно извити вежди на Жулиен. Малко по малко започна да й се струва, че великодушието, душевното благородство и човеколюбието съществуват само у тоя млад абат. Тя изпитваше само към него съчувствието и възхищението, които тези добродетели събуждат у благородните по рождение души.
В Париж отношенията на Жулиен към госпожа дьо Ренал щяха да се опростят много бързо; но в Париж любовта е дете на романите. В три-четири романа и дори в песничките на театър „Жимназ“ младият възпитател и неговата свенлива господарка щяха да намерят обяснение за своите отношения. Романите щяха да им подскажат каква роля да играят, щяха да им посочат пример, на който трябва да подражават; и веднъж даден тоя пример, Жулиен рано или късно, макар и без никаква наслада, а може би и с намусено лице, щеше да го последва само от пустославие.
В някое малко градче в Авейрон или Пиренеите и най-малката случайност би могла да се окаже съдбоносна при тоя огнен климат. Под нашите мрачни небеса бедният момък, честолюбив само защото нежното му сърце го кара да търси някои от насладите, които парите дават, вижда спокойно всеки ден една тридесетгодишна жена, искрено целомъдрена, която е заета с децата си и не черпи в романите никакви образци за поведението си. Всичко върви бавно, всичко става полека-лека в провинцията, там има повече непринуденост.
Често пъти, като мислеше за бедността на младия възпитател, госпожа дьо Ренал се умиляваше до сълзи. Един ден Жулиен я свари да плаче с глас.
— Ах, госпожо, да не се е случило с вас някое нещастие?
— Не, приятелю мой — отвърна му тя, — повикайте децата, да идем да се разходим.
Тя го хвана под ръка и се облегна на него някак странно, както се стори на Жулиен. За пръв път тя го наричаше свой приятел.
Към края на разходката Жулиен забеляза, че тя се изчервява силно. Тя забави крачките си.
— Сигурно са ви разказали — каза тя, без да го гледа, — че съм единствената наследница на много богата леля, която живее в Безансон. Тя ме обсипва с подаръци. А синовете ми постигат такива успехи… толкова удивителни… че бих ви помолила да приемете един малък подарък в знак на моята благодарност. Всичко на всичко няколко луидора, за да си купите бельо. Само че… — додаде тя, изчерви се още повече и замлъкна.
— Какво, госпожо? — запита Жулиен.
— Не е необходимо — продължи тя, навела глава — да говорите за това на мъжа ми.
— Аз съм дребен, госпожо, но не съм низък — подзе Жулиен, като се спря с пламнали от гняв очи и се изправи в целия си ръст, — и затова вие не сте помислили достатъчно. Бих стоял по-долу от слуга, ако си позволях да скрия от господин дьо Ренал каквото и да е относно моите пари.
Госпожа дьо Ренал се почувствува смазана.
— Господин кметът — продължи Жулиен — ми е дал пет пъти по тридесет и шест франка, откакто живея у вас, и аз съм готов да покажа разходната си книга на господин дьо Ренал и на когото и да е друг; дори на господин Валено, който ме мрази.
След този рязък отговор госпожа дьо Ренал вървеше вече бледа и разтреперана и разходката свърши, без да могат нито единият, нито другият да намерят предлог да възобновят разговора. Любовта към госпожа дьо Ренал стана още по-невъзможна за гордото сърце на Жулиен; колкото за нея, тя го уважаваше, възхищаваше се от него; той я беше нахокал.
Под предлог, че иска да заглади неволната обида, която беше му нанесла, тя си позволи да го огради с най-нежни грижи. Новотата на тези обноски направи: щастлива госпожа дьо Ренал за цяла седмица. Тия обноски успокоиха отчасти гнева на Жулиен; на него и на ум не му идваше да подозре в тях нещо, прилично на лично предпочитание.
„Ето — каза си той — какви са богатите хора, оскърбяват те, а после мислят, че могат да изгладят всичко с няколко превземки!“
Сърцето на госпожа дьо Ренал беше тъй препълнено и още тъй невинно, че тя въпреки решението си не можа да не разкаже на мъжа си какво предложение е направила на Жулиен и как то е било отблъснато.
— Как сте могли — подзе господин дьо Ренал, жегнат силно — да понесете отказа на един слуга?
И тъй като госпожа дьо Ренал възнегодува при тези думи, той обясни:
— Говоря, госпожо, като покойния принц Конде, когато е представял камерхерите си на своята нова съпруга: „Всички тия хора — казал й той — са наши слуги.“ Аз ви четох това място от „Спомените“ на Безанвал, много важно за чиноначалието. Всеки, който не е благородник, живее у вас и получава заплата, е ваш слуга. Аз ще поприказвам с тоя господин Жулиен и ще му дам сто франка.
— Ах, друже мой — каза госпожа дьо Ренал разтреперана, — не правете това поне пред слугите!
— Да, те биха могли да му завидят и с право — каза мъжът й, като се отдалечи, мислейки за размера на сумата.
Госпожа дьо Ренал се отпусна на един стол почти примряла от мъка. „Ето на, той ще оскърби Жулиен, и то по моя вина!“ Тя почувствува отвращение към мъжа си и скри лице в ръцете си. Зарече се никога да не споделя нищо с никого.
Когато видя пак Жулиен, тя трепереше цялата — тъй беше се свило сърцето й, че не можеше да промълви нито дума. В смущението си тя взе ръцете му и ги стисна в своите.
— Е, какво, приятелю мой — каза му тя най-сетне, — доволен ли сте от мъжа ми?
— Как няма да съм доволен? — отговори Жулиен с горчива усмивка. — Той ми даде сто франка.
Госпожа дьо Ренал го погледна, сякаш се колебаеше.
— Дайте ми ръката си — каза му тя най-сетне в изблик на смелост, какъвто Жулиен не беше виждал никога у нея.
Тя се осмели да отиде чак при книжаря на Вериер въпреки лошата му слава на либерал. Там тя избра за десет луидора няколко книги и ги раздаде на синовете си. Бяха все такива книги, които тя знаеше, че Жулиен желае да има. Още там, в книжарницата, тя поиска всяко дете да напише името си върху книгите, които беше получило. През това време, когато госпожа дьо Ренал се чувствуваше щастлива от начина, по който се беше осмелила да възнагради Жулиен, той се чудеше, като виждаше толкова книги в книжарницата. Никога не бе се одързостявал да влезе в такова нечестиво място; сърцето му биеше трескаво. Вместо да поиска да отгатне какво става в сърцето на госпожа дьо Ренал, той мислеше усилено по какъв път би могъл един млад студент по богословие като него да си, достави някои от тези книги. Най-сетне хрумна му с малко хитрост да убеди господин дьо Ренал, че ще трябва да даде за тема на синовете му животоописаннето на прочутите благородници, родени в тоя край. След един месец старания Жулиен успя да осъществи този замисъл и така сполучливо, че след известно време се осмели в един разговор с господин дьо Ренал да му намекне за друга постъпка, която бе още по-трудна за благородния кмет: искаше се от него да спомогне за обогатяването на един либерал, като се абонира в книжарницата му. Господин дьо Ренал се съгласи напълно, че е разумно да се запознае големият му син de visu с някои произведения, за които би могъл да чуе в разговор, когато постъпи във военното училище; но Жулиен видя, че господин кметът не искаше да отиде по-далеч от това. Той подозираше някаква тайна причина за упорството му, но не можеше да я отгатне.
— Аз мисля, господине — каза му той един ден, — че ще бъде крайно непристойно, ако името на един знатен благородник като Ренал попадне в мръсния тефтер на книжаря.
Челото на господин дьо Ренал се проясни.
— Би било също тъй много голямо петно — продължи Жулиен с по-смирен тон — за един беден студент по богословие, ако един ден се разкрие, че името му е било вписано в тефтера на един книжар, който дава книги за в къщи. Либералите ще могат да ме обвинят, че съм искал най-безсрамните книги; кой знае дали не биха написали под името ми и заглавията на тия развратни книги.
Но Жулиен се отдалечаваше от дирята. Той видя как върху лицето на кмета се изписа отново смущение и гняв. Жулиен млъкна. „Хванах го най-сетне“ — каза си той.
След няколко дни най-голямото от децата в присъствието на господин дьо Ренал запита Жулиен за една книга, за която имаше обявление в „Котидиен“.
— За да не дадете никакъв повод на якобинската партия да злорадствува — каза младият възпитател — и при все това да ми помогнете да отговоря на господин Адолф, при книжаря би могъл да се запише за абонат кой и да е от хората ви.
— Виж, това не е лоша идея — каза господин дьо Ренал явно възрадван.
— Все пак ще трябва да се уточним — каза Жулиен с важен и почти нещастен вид, който така добре подхожда на някои хора, когато виждат постигнати отдавна желаните си цели, — ще трябва да се уточним: слугата не бива да взема никакви романи. Попаднат ли в къщи, тези опасни книги могат да покварят прислужничките на госпожата, па и самия слуга.
— Вие забравяте политическите памфлети — додаде господин дьо Ренал високомерно. Той искаше да скрие възхищението си от „средния път“, който възпитателят на децата му бе тъй ловко измислил.
Животът на Жулиен преминаваше така в редица малки нагаждания; и техният успех го занимаваше много повече от явното предпочитание, което той, стига да поискаше, можеше да прочете в сърцето на госпожа дьо Ренал.
Душевното състояние, в което беше прекарал целия си живот, го завладя отново и в дома на вериерския кмет. И тук, както в дъскорезницата на баща си, той дълбоко презираше хората, с които живееше, пък и те го мразеха. Всеки ден в изказванията на помощник-префекта, на господин Валено и на другите гости за нещата, които ставаха пред очите им, той виждаше колко малко техните схващания съответствуват на действителността. Тъкмо тая постъпка, от която той се възхищаваше, привличаше порицанието на заобикалящите го хора. Той непрестанно казваше на себе си: „Какви чудовища или какви глупци!“ Забавното беше, че като проявяваше толкова гордост, той често не разбираше нищо-нищичко от това, за което се говори.
През живота си той беше разговарял чистосърдечно само със стария полкови хирург; малкото знания, с които разполагаше, се отнасяха до походите на Бонапарт в Италия или до хирургията. На младежката му смелост допадаха описания за най-мъчителни операции; той си казваше: „На мене нямаше да ми трепне окото.“
Първия път, когато госпожа дьо Ренал се опита да поговори с него за нещо извън възпитанието на децата, той започна да разказва за хирургически операции; тя побледня и го помоли да престане.
Извън това Жулиен не знаеше нищо. И макар да прекарваше живота си в непрекъснато общуване с госпожа дьо Ренал, странно мълчание се въдворяваше помежду им, щом останеха сами. В гостната, колкото и смирено да беше държането му, тя съзираше в очите му съзнание за духовно превъзходство над всички, които идеха при нея. Останеше ли за миг сама с него, виждаше, че той явно се смущава. Това я безпокоеше, защото със своя женски инстинкт разбираше, че това смущение не произтича ни най-малко от нежни чувства.
По не знам каква представа, почерпана от някой разказ за висшето общество, каквото го беше видял старият полкови хирург, щом замлъкнеха на някое място, където той се намираше с жена, Жулиен се чувствуваше унизен, като че той бе лично виновен за това мълчание. Това усещане беше стократно по-мъчително, когато се намираше с жената насаме. Въображението му, натъпкано с най-преувеличени, наистина испански възгледи за това, което човек трябва да каже, когато е сам с една жена, му подсказваше в смущението недопустими мисли. Духът му летеше в облаците, а той не можеше да излезе от унизителното мълчание. Поради това неговият вид през дългите разходки с госпожа дьо Ренал и децата ставаше от тия жестоки страдания още по-суров. Той се презираше страшно. Ако за нещастие се насилеше да говори, случваше се да каже нещо много смешно. Нещастието му беше още по-голямо от това, че той виждаше и преувеличаваше глупостта си; но той не виждаше израза на очите си; те бяха тъй хубави и разкриваха такава пламенна душа, че подобно на добрите актьори влагаха понякога в думите му очарователен смисъл, какъвто те нямаха. Госпожа дьо Ренал забеляза, че насаме с нея, той не можеше да каже никога нищо свястно освен тогава, когато, отвлечен от някое непредвидено събитие, не мислеше как ще каже по-добре някой комплимент. Тъй като гостите й не бяха я разглезили с нови и блестящи идеи, тя се радваше от сърце на хрумванията, блеснали в ума на Жулиен.
След падането на Наполеон в провинциалните нрави е непозволена всяка проява на галантност. Всеки се бои да не загуби службата си. Мошениците търсят подкрепа в конгрегацията; и лицемерието почна да прави завоевания дори сред либералните слоеве. Скуката нараства. Единствените останали удоволствия са четенето и земеделието.
Госпожа дьо Ренал, богата наследница на набожна леля, омъжена на шестнадесет години за един благонравен благородник, не беше изпитвала, нито видяла в живота си нищо, прилично от малко-малко на любов. Само нейният изповедник, добрият свещеник Шелан, й беше говорил за любовта по повод задирванията на господин Валено и беше нарисувал пред нея такава отвратителна картина, че тази дума се беше свързала в съзнанието й с мисълта за най-отвратителния разврат. А на любовта, каквато я беше открила в малкия брой романи, попаднали случайно пред очите й, тя гледаше като на нещо изключително и свръхестествено. Благодарение на това неведение госпожа дьо Ренал, напълно щастлива, погълната непрекъснато от Жулиен, не мислеше да си отправя ни най-малкия укор.