Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ШЕСТА ГЛАВА
ОТСЕНКИ НА ПРОИЗНОШЕНИЕ
Тяхното високо предназначение е да съдят невъзмутимо за дребните събития във всекидневния живот на народите. По своята мъдрост те трябва да предотвратяват големите избухвания на гняв, предизвикани от дребни причини или от събития, които в устата на мълвата се изопачават до неузнаваемост.
Макар и новодошъл, който от гордост не задава никога въпроси, Жулиен не направи прекомерни, глупости. Едни ден, когато внезапен проливен дъжд го накара да се скрие в едно кафене на улица Сент-Оноре, някакъв едър мъж в сюртук от дълговлакнесто сукно, учуден от неговия мрачен поглед, го изгледа на свой ред досущ както някога в Безансон любовникът на госпожица Аманда.
Жулиен толкова често се обвиняваше, задето е оставил ненаказана тази първа обида, че сега не се стърпя при този поглед. Той поиска обяснение. Човекът в сюртука тутакси го обсипа с най-мръсни ругатни; всички, които бяха в кафенето, ги наобиколиха; минувачите се спираха пред вратата. Жулиен, като провинциалист, от предпазливост носеше постоянно със себе си малки пистолети; ръката му ги стискаше конвулсивно в джоба. Ала той излезе благоразумен и се ограничи с това, че повтаряше всяка минута на своя противник:
— Вашият адрес, господине? Аз ви презирам. Упорството, с което той повтаряше тези шест думи, най-сетне порази навалицата.
— Наистина де: нека другият, който се е разкряскал, му даде своя адрес.
Човекът в сюртука, като слушаше този неведнъж повтарян въпрос, хвърли в лицето на Жулиен пет-шест визитни картички. За щастие нито една не го удари по лицето. Той беше се зарекъл да не прибягва до пистолетите си, освен ако не посегнат върху него. Противникът си тръгна, но сегиз-тогиз се обръщаше, като му се заканваше с юмрук и го обсипваше с ругатни.
Жулиен плувна целият в пот. „Така, значи, и последният негодник е в състояние да ме развълнува до такава степен! — говореше си той побеснял. — Как да премахна от себе си тази унизителна чувствителност?“
Но откъде да вземе секунданти? Нямаше нито един приятел. Той беше завързал няколко познанства; но всички негови познати редовно след шест месеца се отдалечаваха от него. „Аз съм необщителен — помисли си той — и ето сега жестоко съм наказан за това.“ Най-сетне хрумна му да потърси някакъв бивш поручик от 96-ти полк, на име Лиевен, един сиромах, с когото той се упражняваше често на фехтовка. Жулиен му разказа искрено всичко.
— Съгласен съм да стана ваш секундант — каза Лиевен, — но при едно условие: ако не раните вашия противник, ще се биете с мене веднага, още там.
— Прието — каза Жулиен възхитен; и те се запътиха да търсят господин Ш. дьо Бовоази вдън Сенжерменското предградие, на адреса, посочен във визитните му.
Беше седем часът заранта. Чак когато заповядаха да се доложи за тях, Жулиен изведнъж се сети, че това може да е младият сродник на госпожа дьо Ренал, някога чиновник от посолството в Рим или Неапол, който бе дал препоръчително писмо на певеца Джеронимо.
Жулиен предаде на едрия камериер една от хвърлените му от вчера визитни картички и една от своите.
Накараха ги да чакат цели три четвърти час. Най-сетне ги въведоха в един апартамент, обзаведен с удивително изящество. Там завариха висок млад човек, нагизден като кукла; чертите му показваха съвършенството и неизразителността, които има гръцката красота. Неговата необикновено тясна глава бе увенчана с пирамида прекрасни руси коси. Те бяха накъдрени извънредно грижливо, нито едно косъмче не стърчеше нагоре. „Сигурно за да може да се накъдри така — помисли поручикът от 96-ти полк, — проклетият му франт ни е карал толкова да чакаме.“ Пъстър халат, утринни панталони, всичко, дори везаните му пантофи, беше безукорно и удивително спретнато. Физиономията му, благородна и пуста, отразяваше благопристойни оскъдни мисли: идеала на приветливия човек, ужаса от непредвиденото и от шегата, прекомерна важност.
Жулиен, комуто поручикът от 96-и полк обясни, че да го карат да чака толкова дълго, след като са му хвърлили грубо визитната картичка в лицето, е нова обида, се втурна при господин дьо Бовоази. Той имаше намерение да се отнесе дръзко, но в същото време му се щеше да спази добрия тон.
Но меките обноски на господин дьо Бовоази, неговият сдържан и заедно с това важен и самодоволен вид, безподобното изящество на цялата обстановка го поразиха до такава степен, че той загуби в един миг всяко желание да бъде безочлив. Това не беше човекът, с когото се бе разправял предния ден. Неговото учудване, че вижда едно толкова изискано същество вместо грубиянина, който бе срещнал в кафенето, беше тъй голямо, че не можа да промълви нито дума. Той подаде една от хвърлените му визитки.
— Това е името ми — каза елегантният човек, комуто черният костюм на Жулиен още в седем часа сутринта не вдъхваше много уважение. — Но аз не разбирам, кълна се в честта си…
Особеният начин, по който произнесе тези последни думи, озлобиха отново Жулиен.
— Аз ида да се бия с вас, господине — и той изложи на един дъх цялата история.
Господин Шарл дьо Бовоази, след като размисли зряло, остана доста доволен от кройката на Жулиеновия черен костюм. „Той е явно от Щоуб — казваше си той, като слушаше разказа му. — Жилетката е съшита с голям вкус, ботушите не са лоши; но, от друга страна, този черен костюм още от ранно утро! … Това ще е сигурно, за да избегне куршума“ — каза си кавалерът дьо Бовоази.
Щом си намери това обяснение, той стана отново безукорно учтив и заприказва с Жулиен едва ли не като равен с равен. Разговорът продължи дълго, работата беше деликатна; но в края на краищата Жулиен не можеше да отрече очевидността. Младият благородник, който стоеше пред него, нямаше нищо общо с грубиянина, който беше го оскърбил вчера.
На Жулиен не му се искаше никак да си отиде така без нищо; той разтакаваше обяснението. Наблюдаваше самодоволството на кавалера дьо Бовоази, който се беше назовал така, когато говореше за себе си, жегнат от това, че Жулиен го нарича просто господине.
Жулиен се любуваше на неговата сериозност, примесена с някаква лека надутост, която обаче не го напущаше нито за миг. Учудваше го неговият странен начин да движи езика си, когато произнасяше думите… Но в края на краищата във всичко това нямаше ни най-малко основание за свада.
Младият дипломат с най-голяма любезност предложи да се дуелират, но бившият поручик от 96-ти полк, който седеше от цял час разкрачен, сложил на бедрата си ръце с извърнати назад лакти, заяви, че приятелят му господин Сорел не е способен да се кара току-така с един човек само защото на този човек са откраднали визитните картички.
Жулиен излезе в извънредно лошо настроение. Каретата на кавалера дьо Бовоази чакаше в двора, пред входа; случайно Жулиен вдигна очи и позна в лицето на коларя вчерашния си оскърбител.
Едва го съзрял, той мигом го дръпна за дългия кафтан, свлече го от капрата и го зашиба с бича си. Двама лакеи се спуснаха да отърват другаря си и се нахвърлиха върху Жулиен с юмруци; в същия миг той напълни един от малките си пистолети и гръмна срещу тях; те удариха на бяг. Всичко това трая само минута.
Кавалерът дьо Бовоази, слизайки по стълбата, с шеговито важен вид повтаряше със своето аристократично произношение: „Какво е това? Какво е това?“ Очевидно той любопитствуваше много, но дипломатическата му важност не му позволяваше да прояви повече любопитство. Когато научи какво е станало, надменността върху лицето му се бореше още с леко насмешливото спокойствие, което не трябва никога да слиза от лицето на дипломата.
Поручикът от 96-и полк разбра, че господин дьо Бовоази гори от желание да се дуелира: той пожела да запази дипломатически за приятеля си предимството на почина.
— Ех, сега — провикна се той — има вече повод за дуел!
— Предполагам, достатъчно — подзе дипломатът. — Да се маха този негодник — каза той на лакеите си, — нека друг се качи на негово място.
Отвориха вратичката на каретата: кавалерът искаше без друго да окаже почит на Жулиен и неговия секундант. Те се отправиха да намерят един приятел на господин дьо Бовоази и той посочи безопасно място. По пътя те разговаряха наистина мило. Само дипломатът изглеждаше странен в своя домашен халат.
„Макар и много знатни да са тези господа — помисли Жулиен, — те съвсем не са досадни както онези особи, които идват да вечерят у господин дьо Ла Мол; и аз разбирам защо — добави той след миг — те си позволяват да бъдат неблагопристойни.“ Говореха за танцувачките, които се бяха харесали на публиката във вчерашния балет. Господата постоянно загатваха за някои щекотливи историйки, които Жулиен и неговият секундант, поручикът от 96-и полк, не знаеха. Жулиен не бе такъв глупак, та да се престори, че ги знае; той драговолно призна неведението си. Неговата откровеност допадна на приятеля на кавалера; той разказа на Жулиен тези историйки с най-големи подробности и много забавно.
Едно обстоятелство порази безкрайно Жулиен. Насред улицата строяха временен олтар за процесията по случай празника Тяло господне и това задържа за минута каретата им. Господата си позволиха няколко шеги: попът според тях бил син на архиепископ. Никога в дома на маркиз дьо Ла Мол, който искаше да стане дук, никой не би се осмелил да издума нещо подобно.
Дуелът свърши в един миг: Жулиен получи куршум в ръката; превързаха му я с носни кърпи, наквасени в ракия, и кавалерът дьо Бовоази твърде вежливо поиска от Жулиен позволение да го откара в къщи със същата карета, която ги беше докарала. Когато Жулиен назова дома дьо Ла Мол, младият дипломат и неговият приятел се спогледаха. Фиакърът на Жулиен беше там, но разговорът на господата му се стори безкрайно по-занимателен от разговора на добрия поручик от 96-и полк.
„Боже мой! Та само това ли е било дуелът! — мислеше Жулиен. — Колко съм щастлив, че хванах този кочияш! Какво би било моето нещастие, ако се наложеше да претърпя и тази обида в кафенето!“ Забавният разговор почти не секна през целия път. Жулиен разбра тогава, че дипломатическата престореност е полезна в някои случаи.
„Значи, досадата не е нещо присъщо на разговора между знатни хора! — мислеше той. — Те се шегуват с шествието на празника Тяло господне, не се стесняват да разкажат твърде неприлични анекдоти, и то с такива живописни подробности. Липсват им само размишления върху политиката, но тази липса напълно се изкупва с любезния им тон и изумителната точност на техните изрази.“ Жулиен чувствуваше горещо влечение към тях. „Колко щастлив бих бил, ако можех да ги виждам често!“
Веднага щом се разделиха, кавалер дьо Бовоази отърча да събере сведения: те не бяха блестящи.
Той гореше от любопитство да узнае нещо за своя противник; прилично ли ще е да го навести? Малкото сведения, които можа да получи, не бяха много насърчителни.
— Всичко това е ужасно! — каза той на своя секундант. — Немислимо е да призная, че съм се бил с някакъв прост секретар на господин дьо Ла Мол и само за това, защото моят кочияш ми е откраднал визитните картички.
— Можете да не се съмнявате, че това ще се стори сметно.
Още същата вечер кавалерът дьо Бовоази и неговият приятел разправиха навсякъде, че този господин Сорел, несъмнено безукорен млад човек, бил незаконороден син на един близък приятел на маркиз дьо Ла Мол. На тази история повярваха лесно. Веднъж утвърдена тя, младият дипломат и неговият приятел благоволиха да направят няколко посещения на Жулиен през двете седмици, които той прекара в стаята си. Жулиен им призна, че през живота си е ходил само веднъж в Операта.
— Това е невероятно — казаха му те, — та всички ходят само там; трябва при първото си излизане да отидете при „Граф Ори“.
В Операта кавалер дьо Бовоази го представи на знаменития певец Джеронимо, който имаше по това време грамаден успех.
Жулиен едва не се влюби в кавалера; тази смесица от самоуважение, от тайнствена важност и младежка суетност го довеждаше до възторг. Така например кавалерът заекваше малко само защото имаше честта да се среща често с един важен велможа, който страдаше от същия недостатък. Никога още Жулиен не беше виждал в едно същество събрани заедно подобна забавна странност с такова съвършенство на обноските, на които един клет провинциалист трябва да се стреми да подражава.
Виждаха го в Операта с кавалера дьо Бовоази; това познанство накара хората да споменават името му.
— Хубаво! — каза му един ден господин дьо Ла Мол. — Значи, вие станахте незаконороден син на един богат благородник от Франш-Конте, мой задушевен приятел?
Маркизът пресече Жулиен, когато той поиска Да възрази, че не е допринесъл с нищо за разпространяването на този слух.
— Господин дьо Бовоази не искаше да кажат за него, че се е бил със сина на дърводелец.
— Знам това — каза господин дьо Ла Мол. — Сега от мен зависи да затвърдя този разказ, удобен за мене. Но аз ще ви помоля за една услуга — тя ще ви отнеме само половин час от времето ви: всеки ден, когато Операта има представление, в единадесет и половина часа присъствувайте във вестибюла при разотиването на отбраното общество. Аз виждам у вас понякога провинциални обноски, ще трябва да се отървете от тях; пък и не е зле да опознаете, дори само по лице, високопоставените сановници, до които може един ден да ви пратя с някоя поръка. Отбийте се в театралната каса, за да ви знаят там; даден ви е свободен пропуск.