Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
БУРЯ

Дай ми, Господи, посредственост!

Мирабо

Душата му се беше унесла в мисли; той едва отговаряше на буйната нежност, с която го гледаше Матилд. Стоеше мълчалив и мрачен. Никога той не беше се струвал на Матилд тъй велик, никога тя не беше го боготворила така. Тя се страхуваше да не би неговата прекомерно чувствителна гордост да развали цялата работа.

Почти всяка заран тя виждаше абат Пирар да дохожда у тях. Не е ли разбрал Жулиен чрез него нещо от намеренията на баща й? Не му ли е писал сам маркизът, отстъпил на някоя своя минутна прищявка? Как да се обясни суровостта на Жулиен след това такова голямо щастие? Тя не се осмеляваше да го пита.

Тя не се осмеляваше — тя, Матилд! И от този миг в нейното чувство към Жулиен се прокрадна нещо смътно, неопределимо, прилично на ужас. Тази суха душа позна в своята любов всичко, което е достъпно на едно същество, възпитано сред излишествата на цивилизацията, от които се възхищава Париж.

На другия ден още призори Жулиен отиде в дома на абат Пирар. В двора едновременно с него пристигнаха пощенските коне с една разнебитена кола, наета в съседната пощенска станция.

— Такъв екипаж сега вече не е за вас — каза му начумерено суровият абат. — Ето ви двадесет хиляди франка подарък от господин дьо Ла Мол; той ви препоръчва да ги изхарчите в една година, но да се постараете, колкото е възможно, да не давате повод за насмешки. (Да хвърлиш такава голяма сума на един млад човек — това за свещеника означаваше да го тласнеш към прегрешения.)

Маркизът добавя към това: господин Жулиен дьо Ла Верней трябва да знае, че е получил тези пари от своя баща, който не е нужно да се назовава. Господин дьо Ла Верней може би ще сметне за уместно да надари господин Сорел, дърводелеца от Вериер, който се е грижил през детинството му за него… Аз ще мога да се нагърбя с тази част от поръчката — додаде абатът, — най-сетне склоних господин дьо Ла Мол да се помири с този голям йезуит абат дьо Фрилер. Неговото влияние решително надвиваше нашето. Безусловното признание на вашия висок произход от този човек, който управлява Безансон, ще е една от мълчаливите предпоставки на спогодбата.

Жулиен не можеше вече да сдържа чувствата си, той прегърна абата, струваше му се, че са го признали.

— Пфу! — каза господин Пирар, като го отблъсна. — Какво означава това светско пустославие? … А що се отнася до Сорел и синовете му, аз ще им предложа от мое име годишна издръжка от петстотин франка, която ще им се изплаща, додето съм доволен от тях.

Жулиен стана отново студен и високомерен. Той поблагодари, но с извънредно неясни изрази, които не го задължаваха с нищо. „Много е възможно — казваше си той — да съм извънбрачен син на някой голям велможа, заточен в нашите планини от страшния Наполеон.“ Тази мисъл от минута на минута му се струваше по-вероятна. „Моята омраза към баща ми би била доказателство… Аз няма да бъда вече чудовище.“

Няколко дни след този монолог петнадесетият хусарски полк, един от най-блестящите във войската, стоеше в бойна готовност на плаца в Страсбург. Господин кавалерът дьо Ла Верней яздеше превъзходен елзаски кон, за който беше платил шест хиляди франка. Той бе зачислен поручик, без никога да е бил подпоручик освен върху списъците на един полк, за който не беше и чувал.

Безстрастният му вид, суровият му и почти зъл поглед, неговата бледност и неизменно хладнокръвие му създадоха име още от първия ден. Скоро след това безукорната му и сдържана вежливост, ловкостта в стрелбата с пистолет и във фехтовката, проявени без много самохвалство, убиха всяка охота у другарите му да се шегуват гласно над него. След пет-шест дни колебание общественото мнение на полка се изказа в негова полза. „У този млад човек има всичко — приказваха старите офицери-присмехулници, — само не младост.“

От Страсбург Жулиен писа на господин Шелан, някогашния вериерски свещеник, който наближаваше сега преклонна старост:

 

„Вие сте научили, не се съмняваме, с радост за събитията, които накараха близките ми да ме обогатят. Изпращам ви петстотин франка и ви моля да ги раздадете негласно, без да споменавате името ми, на нещастниците, които сега са бедни, както бях аз някога, и на които сигурно помагате, както помагахте и на мене някога.“

 

Жулиен беше замаян от честолюбието, но не от суетност; при все това отделяше голямо внимание на своята външност. Конете му, мундирът му, ливреите на слугите му се поддържаха с усърдие и точност, които биха правили чест на някой голям английски велможа. Поручик едва от вчера по протекция, той вече пресмяташе, че за да командува полк най-късно на тридесет години, както всички велики пълководци, ще трябва на двадесет и три години да бъде повече от поручик. Той мислеше само за славата и за своя син.

И ето в тоя изблик на необуздано честолюбие го свари младият лакей от дома дьо Ла Мол, който идеше с бързо известие до него.

 

„Всичко е изгубено — пишеше му Матилд, — елате, колкото се може по-скоро, пожертвувайте всичко, избягайте, ако трябва. Щом пристигнете, чакайте ме във файтон до градинската вратичка на номер… улица… Аз ще дойда да поприказвам с вас; може би ще мога да ви въведа в градинката. Всичко е изгубено и, боя се, безвъзвратно; осланяйте се па мене, ще ме намерите предана и твърда в бедата. Аз ви обичам.“

 

След няколко минути Жулиен, получил разрешение от полковника, препусна в галоп от Страсбург, но ужасното безпокойство, което го разкъсваше, не му позволи да продължи на кон пътуването си отвъд Мец. Той се метна в една пощенска кола; и с почти невероятна бързина пристигна на посоченото място пред градинската вратичка на дома дьо Ла Мол. Вратичката се отвори и в същия миг Матилд, забравила всякакъв човешки срам, се хвърли в прегръдките му. За добра чест едва беше пет часът сутринта и на улицата нямаше жива душа.

— Всичко е изгубено; баща ми, страхувайки се от сълзите ми, замина в четвъртък през нощта. Закъде — никой не знае. Ето писмото му; четете.

И тя се качи във файтона при Жулиен.

 

„Аз мога всичко да простя, но не и намерението да ви съблазнят, защото сте богата. Ето, нещастнице, ужасната истина. Давам ви честната си дума, че никога няма да се съглася на вашия брак с този човек. Аз му осигурявам десет хиляди франка рента, ако се махне нейде по-далеч, извън границите на Франция, а още по-добре в Америка. Прочетете писмото, което получих в отговор на поисканите от мен сведения. Безсрамникът сам ме насочи да пиша на госпожа дьо Ренал. Никога няма да прочета нито ред от вас относно този човек. Опротивяхте ми и Париж, и вие. Настоявам пред вас да пазите в най-голяма тайна това, което ще се случи. Откажете се откровено от този подъл човек и вие ще намерите отново баща си.“

 

— Къде е писмото на госпожа дьо Ренал? — студено запита Жулиен.

— Ето го. Аз не исках да ти го показвам, преди да съм те подготвила.

 

Писмо

 

„Моят дълг към свещения завет на религията и на нравствеността ме принуждава, господине, да изпълня тази мъчителна обязаност спрямо вас; един ненарушим закон ми повелява в тази минута да навредя на моя ближен, но само за да предотвратя още по-голяма съблазън. Скръбта, която изпитвам, трябва да бъде преодоляна от чувството за дълг. Няма съмнение, господине, че поведението на лицето, относно което вие искате да узнаете от мен цялата истина, може да изглежда необяснимо, дори честно. От вас са сметнали за необходимо да скрият или да изопачат част от действителността, това се е налагало от изискванията на предпазливостта, а също и на религията. Но поведението, което вие желаете да разберете, заслужава действително най-голямо осъждане и повече, отколкото бих могла да изразя това. Беден и алчен, с помощта на съвършено лицемерие, съблазнявайки една слаба и нещастна жена, този човек се е стремял да си създаде известно положение и да стане нещо. Моят тягостен дълг ме кара при това да добавя, че съм принудена да вярвам, че господин Ж. не признава никакви закони на религията. По съвест съм принудена да мисля, че един от начините да постигне успех в един дом е съблазняването на жената, която има там най-голямо влияние. Като се представя за най-безкористен и се прикрива зад фрази, взети от романите, той си поставя за главна и единствена цел да вземе в ръцете си домакина на дома и неговото състояние. След себе си той оставя само нещастие и вечни съжаления“ и т.н., и т.н.

 

Това писмо, извънредно дълго и полузаличено от сълзите, беше наистина от ръката на госпожа дьо Ренал; то беше дори написано по-грижливо, отколкото обикновено.

— Аз не мога да осъждам господин дьо Ла Мол — каза Жулиен, когато го прочете докрай, — той е справедлив и разумен. Кой баща би се съгласил да даде любимата си дъщеря па такъв човек? Сбогом!

Жулиен скочи от файтона и изтича към пощенската кола, спряла в края на улицата. Матилд, която той беше сякаш забравил, пристъпи няколко крачки подире му; но погледите на търговците, които се подадоха на вратите на магазините си и които я познаваха добре, я накараха да се мушне бързо назад в градината.

Жулиен замина за Вериер. През това главоломно пътуване той не можа да пише на Матилд, както възнамеряваше, ръката му дращеше по листа само някакви нечетливи знаци.

Той пристигна във Вериер в неделя заранта. Влезе у градския оръжеен майстор, който почна да му честитява наскоро постигналото го щастие. Тази новина занимаваше сега града.

Жулиен с голяма мъка му даде да разбере, че иска да купи чифт пистолети. По негова молба оръжейният майстор напълни пистолетите.

Камбаната удари три пъти; във френските села този добре познат звън след различното утринно биене на камбаните възвестява, че веднага след него начева богослужението.

Жулиен влезе в новата вериерска черква. Всички високи прозорци на храма бяха затулени с тъмночервени завеси. Жулиен се озова на няколко крачки зад стола на госпожа дьо Ренал. Стори му се, че тя ревностно се моли. Когато Жулиен видя тази жена, която толкова беше го обичала, ръката му потрепера така, че той не можа да изпълни намерението си. „Не мога — каза той сам на себе си, — физически не мога.“

В тази минута младият свещеник, който отслужваше литургия, прозвъни със звънчето си за пренос. Госпожа дьо Ренал се наведе, главата й за миг се скри почти съвсем зад гънките на нейния шал. Жулиен не я различаваше вече така ясно; той стреля върху нея веднъж и не я улучил стреля втори път, тя падна.