Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
НЕРАДОСТНИ ПОДРОБНОСТИ
Не чакайте от мене малодушие. Аз си отмъстих. Заслужих смъртта и ето ме. Молете се за моята душа.
Жулиен стоеше неподвижен, не виждаше нищо. Когато дойде малко на себе си, той забеляза, че всички богомолци бягат от черквата; свещеникът беше напуснал олтара. Жулиен тръгна с бавни крачки подир няколко жени, които тичаха и викаха. Една жена, която искаше да изпревари другите, го блъсна силно, той падна. Краката му бяха се заплели в един катурнат от тълпата стол; когато се изправи, почувствува, че го стисват за врата: хванал го беше един стражар в пълна униформа. Жулиен неволно посегна към своите пистолети, но друг стражар го преграбчи през ръцете.
Поведоха го към затвора. Влязоха в една стая, сложиха му белезници на ръцете, оставиха го сам; затвориха вратата, като завъртяха ключа два пъти; всичко това стана извънредно бързо и той не чувствуваше нищо.
— Бога ми, всичко е свършено — каза си той гласно, когато се опомни… — Да, след две седмици очаква ме гилотината… или трябва да се убия дотогава.
Разсъжденията му не отиваха по-далеч; главата го, болеше, като че я стискаха с всичка сила. Той се огледа, за да види дали не го държи някой. След няколко минути заспа дълбоко.
Госпожа дьо Ренал не беше ранена смъртоносно Първият куршум прониза шапката; когато тя се обърна, екна вторият изстрел. Куршумът я улучи в рамото и странно нещо, отскочи от раменната кост, която все пак счупи, и се удари в един готически стълб, отдето откърти грамадно парче.
Когато след дългата и мъчителна превръзка хирургът, един сериозен човек, каза на госпожа дьо Ренал: „Отговарям за живота ви, както за своя“, тя дълбоко се огорчи.
Отдавна тя желаеше искрено да умре. Писмото до господин дьо Ла Мол, което я беше заставил да напише нейният сегашен изповедник, беше нанесло последния удар върху това съсипано от постоянна скръб създание. Тази скръб беше разлъката с Жулиен; тя я наричаше угризения на съвестта. Но нейният духовен наставник, добродетелен и усърден млад свещенослужител, наскоро дошъл от Дижон, не се лъжеше.
„Да умра така, не от своята ръка, съвсем не е грях — мислеше госпожа дьо Ренал. — Бог може би ще ми прости, задето се радвам на смъртта си.“ Тя не смееше да добави: „А да умра от ръката на Жулиен — какво по-голямо блаженство!“
Щом се избави от хирурга и всички вкупом стекли се около нея приятелки, тя повика Елиза, камериерката си.
— Тъмничарят — каза й тя, като се изчерви силно — е жесток човек. Сигурно той ще го измъчва, смятайки, че с това ми угажда… Тази мисъл не мога да понеса. Не бихте ли могли вие да идете при тъмничаря уж от себе си и да му предадете този плик, в който има няколко луидора. Вие ще му кажете, че религията не позволява да се отнася той с него жестоко. Трябва главно да не казва никому, че са му давали пари.
Тъкмо на това обстоятелство, за което споменахме, Жулиен дължеше човечното отношение на вериерския тъмничар; той беше все същият господин Ноару, сляп пазител на реда, у когото, както някога видяхме, появяването на господин Апер беше всяло такъв голям страх.
В затвора дойде един съдия.
— Аз извърших предумишлено убийство — каза му Жулиен, — купих и заръчах да ми зареди пистолетите еди-кой си оръжеен майстор. Член 1342 от Наказателния кодекс е ясен, аз заслужавам смърт и я очаквам.
Съдията, смаян от такъв отговор, го отрупа с въпроси, за да накара обвиняемия да се оплете в отговорите си.
— Ами не виждате ли — каза му Жулиен усмихнат, — аз сам се изкарвам толкова виновен, че повече вие не можете и да искате? Хайде, господине, вие няма да изпуснете плячката си. Вие ще имате удоволствието да ме осъдите. Избавете ме от вашето присъствие.
„Остава ми да изпълня един достоен дълг — помисли Жулиен, — трябва да пиша на госпожица дьо Ла Мол.“
„Аз си отмъстих — пишеше й той. — За нещастие името ми ще се яви във вестниците и аз не мога да се измъкна от този свят инкогнито. Аз ще умря след два месеца. Моето отмъщение беше жестоко, както мъката от раздялата с вас. От тази минута аз си забранявам да пиша и да произнасям името ви. Не говорете никога за мене, дори на сина ми: мълчанието е единственият начин да почетете паметта ми. За мнозинството от хората аз ще бъда най-обикновен убиец… Позволете ми да ви кажа в този последен миг истината: вие ще ме забравите. Тази страшна катастрофа, за която ви съветвам никога да не отваряте уста пред нито едно живо същество, ще изчерпи за дълги години романтизма и прекомерната обич към риска, които виждах във вашия характер. Вие сте създадена да живеете сред героите от средновековието; покажете и сега тяхната твърдост. Нека онова, което трябва да стане, се извърши тайно, без да ви очерни. Ще вземете някое измислено име и няма да се доверявате никому. Ако ви трябва непременно помощта на някой приятел, завещавам ви абат Пирар.
Не говорете никому другиму особено на хора от вашия кръг; господата дьо Люз, дьо Кайлюс.
Една година след смъртта ми омъжете се за господин дьо Кроазноа; аз ви моля за това, аз заповядвам като ваш съпруг. Не ми пишете никога, няма да отговоря. Макар и по-малко зъл, струва ми се, от Яго, ще кажа като него: From this time forth I never will speak word.[1]
Никой няма да ме види вече ни да говоря, ни да пиша; към вас са обърнати моите последни думи, както последните ми горещи чувства.
След като изпрати това писмо, Жулиен, посъвзел се, за първи път почувствува колко е нещастен. Честолюбивите му надежди трябваше да бъдат една след друга изтръгнати от сърцето му от тези велики думи: „Аз ще умра.“ Смъртта сама по себе си не му се струваше ужасна. Целият му живот бе всъщност дълга подготовка към нещастията и той никога не забравяше онова, което минава за най-голямо от всичките.
„Че какво пък? — казваше си той. — Ако след два месеца трябваше да се бия на дуел с човек, който владее отлично шпагата, щях ли да проявя малодушие да мисля за това непрекъснато и с ужас в душата?“
Той повече от час се мъчи да се опознае в това отношение.
Когато можа да вижда ясно душата си и истината се откри пред очите му тъй ясно, както един от стълбовете на тъмницата, той помисли за разкаяние.
„Защо ще трябва да се разкайвам? Мене ме оскърбиха жестоко; аз убих, заслужавам смърт, ето всичко. Умирам, след като съм си разчистил сметките с човечеството. Не оставям неизпълнено нито едно задължение, не дължа никому нищо; в моята смърт няма нищо срамно, ако не се смята оръдието: то само наистина е предостатъчно да ме опозори в очите на вериерските еснафи; но от познавателно гледище какво е по-нищожно от това? Аз имам впрочем едно средство да остана достоен пред тях: да хвърлям на народа жълтици, когато отивам на лобното място. Споменът за мене, свързан с мисълта за златото, за тях ще остане лъчезарен.“
След това разсъждение, което подир една минута му се стори очевидно, Жулиен си каза: „Няма какво друго да правя на земята“ и заспа дълбок сън.
Към девет часа вечерта тъмничарят, донесъл му вечеря, го събуди.
— Какво говорят във Вериер?
— Господин Жулиен, аз съм се клел пред разпятието в кралския съд в тоя ден, когато ми дадоха тази служба, и съм длъжен да пазя мълчание.
Той мълчеше, но не си отиваше. Гледката на това просташко лицемерие поразвлече Жулиен. „Трябва да го накарам — помисли си той — да почака по-дълго тези пет франка, срещу които желае да ми продаде съвестта си.“
Когато видя, че свършва вечерята, а него дори не се опитват да го подкупят, тъмничарят каза с престорено кротък глас:
— Приятелството ми към вас, господин Жулиен, ме кара да ви кажа, макар и да разправят, че това е в ущърб на правосъдието, защото може да се възползувате от това за своята защита… Вие, господин Жулиен, сте добро момче и ще бъдете много доволен, ако ви кажа, че госпожа дьо Ренал оздравява.
— Как, не е ли умряла? — извика Жулиен вън от себе си.
— Че вие не знаете ли нищо! — каза тъмничарят с глупаво учудване, което скоро се превърна в блаженствуваща алчност. — Заслужава, господине, да дадете нещо на хирурга, тъй като по закон и справедливост той би трябвало да мълчи. Но за да ви угодя, господине, аз отидох при него и той ми разказа всичко…
— И така, раната не е смъртоносна? — излязъл от търпение, го запита Жулиен. — Отговаряш ли за това с живота си?
Тъмничарят, исполин, висок шест стъпки, се уплаши и се стъписа към вратата. Жулиен видя, че така няма да се добере до истината, седна пак и хвърли една жълтица на господин Ноару.
Колкото повече Жулиен се убеждаваше от разказа на този човек, че раната на госпожа дьо Ренал не е смъртоносна, толкова по-неудържимо чувствуваше, че ще заплаче.
— Излезте — каза той сопнато.
Тъмничарят се подчини.
— Велики боже, тя не е умряла! — провикна се Жулиен веднага щом вратата се затвори; и падна на колене, проливайки горещи сълзи.
В тази върховна минута той беше вярващ. Какво значение имат лицемерията на поповете? Могат ли те да отнемат нещо от истината и величието на мисълта за бога?
И ето чак тогава Жулиен започна да се разкайва за извършеното от него престъпление. По някакво съвпадение, което го спаси от отчаяние, едва в този миг той излезе от това състояние на физическо раздразнение и това полубезумие, в което беше изпаднал още когато тръгна от Париж за Вериер.
Това бяха чисти, благородни сълзи, той не се съмняваше нито за минута, че ще бъде осъден.
„Значи, тя ще живее! — казваше си той. — Тя ще живее, за да ми прости и да ме обича…“
На другата заран много късно го събуди тъмничарят.
— Трябва да имате знаменито хладнокръвие, господин Жулиен — каза му този човек. — На два пъти идвах, но не ми даде сърце да ви събудя. Ето ви две бутилки превъзходно вино, изпраща ви го господин Маслон, нашето кюре.
— Как? Този негодник още ли е тук? — запита Жулиен.
— Да, господине — отговори тъмничарят, снишил глас, — но не говорете толкова високо, това може да ви навреди.
Жулиен се разсмя от все сърце.
— В това положение, в което се намирам, вие едничък, приятелю мой, може да ми навредите, ако престанете да бъдете добър и човечен… Ще ви заплатя добре — като се стресна, каза Жулиен отново властно. И своята властност потвърди тутакси, като му подхвърли една монета.
Господин Ноару разказа отново, тоя път с най-големи подробности, всичко, което беше научил за госпожа дьо Ренал, но не спомена нито дума за посещението на госпожица Е лиза.
Този човек беше низък и до немай-къде раболепен. През ума на Жулиен мина една мисъл: „Този безобразен великан може да спечели тук триста-четиристотин франка, защото не попада много народ в затвора му; аз мога да му обещая десет хиляди франка, ако се съгласи да избяга с мене в Швейцария… Мъчно ще бъде само да го уверя, че няма да го излъжа.“ Но когато си представи, че ще трябва дълго да се обяснява с такава подла твар, Жулиен почувствува отвращение и се залови да мисли за друго нещо.
Вечерта нямаше вече време за това. Една пощенска кола дойде да го вземе в полунощ. Той остана много доволен от своите спътници — стражарите. На заранта пристигна в Безансонския затвор, дето любезно го настаниха в горния етаж на една готическа куличка. Архитектурата й той отнесе към началото на XIV век и се възхити от нейното изящество и дивна лекота. През една тясна пролука между две стени се откриваше, отвъд един дълбок двор, великолепна гледка.
На следния ден го повикаха на разпит, след който няколко дни не го закачаше никой. На душата му бе спокойно. Неговото дело му се струваше съвсем просто:
„Аз исках да убия, ще трябва да бъда убит.“
Мисълта му не се спря повече на това разсъждение. Съдът, неприятността да се яви публично, защитата му се струваха някакви неприятни дреболии, досадни церемонии, за които ще има време да мисли, когато ще настъпят. И мигът на смъртта също съвсем не спираше вниманието му: „Ще мисля за нея след съда.“ Животът му се струваше досаден, той гледаше на всичко сега с други очи. Той нямаше вече никакво честолюбие. Рядко си спомняше за госпожица дьо Ла Мол. Разкаянието го поглъщаше и пред него често възкръсваше образът на госпожа дьо Ренал особено в тишината на нощите, смущавана в тази висока кула само от клекота на морския орел.
Той благодареше на небето, че не я е ранил на смърт. „Страшно нещо! — казваше си той. — На мене ми се струваше, че с писмото си до господин дьо Ла Мол тя е разрушила завинаги моето току-що започнало щастие, а ето няма и две седмици от датата на това писмо и аз не си спомням вече за всичко онова, което ме занимаваше тогава… Две-три хиляди франка доход, за да живея спокойно в някое планинско кътче като Вержи… Аз бях щастлив тогава… Не съзнавах своето щастие!“
В други минути той скачаше сепнат от стола си. „Ако бях ранил смъртоносно госпожа дьо Ренал, щях да се самоубия… Нужна ми е тази увереност, за да не изпитвам отвращение от себе си.
Да се самоубия! Ето за какво трябва да помисля — казваше си той. — Тези формалисти-съдии, които с такова настървение преследват нещастния подсъдим и са готови да обесят и най-добрия гражданин, само и само да докачат някой орден… Аз бих се избавил от тяхната власт, от техните оскърбления на лош френски език, които областният вестник ще нарече красноречие…
Аз мога да живея горе-долу още пет-шест седмици… Да се самоубия! Бога ми, не — каза си той след няколко минути, — Наполеон е живял…
Пък и сладко ми е да живея; тук е спокойно, никой не ми досажда“ — додаде той през смях и се зае да съставя списъка на книгите, които искаше да изпише от Париж.