Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
МИСЛЕНЕТО Е СТРАДАНИЕ
Чудатото във всекидневните събития крие от вас истинското нещастие на страстите.
Когато преместваше обикновените мебели в стаята, заемана от господин дьо Ла Мол, Жулиен намери лист дебела хартия, сгънат на четири. Долу на първата страница той прочете:
„До негово превъзходителство господин маркиз дьо Ла Мол, пер на Франция, кавалер на кралските ордени“ и т.н. и т.н.
Това беше прошение, написано с едрия почерк на някоя готвачка.
„Господин маркизе,
Цял живот съм се придържал о благочестивите правила. През време на обсадата в 1793 година, да бъде проклета, живях в Лион под бомбите. Причестявам се; отивам всяка неделя на литургия в енорийската черква. Никога не съм пропуснал пасхата, дори в 93-та година, да бъде проклета. Моята готвачка — преди революцията аз имах прислуга, — моята готвачка готви постно в петък. Във Вериер се радвам на всеобщо и, смея да кажа, заслужено почитание. Вървя под балдахина във време на шествията редом с господин свещеника и господин кмета. А при тържествени случаи нося дебела свещ, купена на мои разноски. Удостоверение за всичко това има в министерството на финансите в Париж. Аз моля господин маркиза да ми даде да завеждам лотарийното бюро във Вериер, което така или инак скоро ще се оваканти, тъй като началникът му е тежко болен, пък и гласува против нашите в изборите и т.н.
Отстрани на това прошение върху бялото поле стоеше препоръка с подписа на господин дьо Моаро, която започваше с този ред:
„Имах честта да ви говоря вчера за благонадеждния гражданин, който е подал тази молба“ и т.н.
„Ето на, дори този смахнат Шолен ми показва по какъв път трябва да вървя“ — помисли си Жулиен.
Мина седмица от посещението на краля във Вериер и от всички многобройни лъжи, глупави одумки, смешни спорове и т.н. и т.н., предмет на които бяха последователно кралят, Агдският епископ, маркиз дьо Ла Мол, десетте хиляди бутилки вино, осрамилият се сиромах дьо Моаро, който, надявайки се да получи орден, не излиза цял месец след падането си, оцеля единствено нечуваното безсрамие, с което бе пробутан в почетната стража тоя дърводелски син Жулиен Сорел. Трябваше да се чуят по този случай богатите фабриканти на щампосани платове, които от сутрин до вечер крещяха до прегракване в кафенетата и проповядваха равенство. Тази горделивка госпожа дьо Ренал — тя беше измислила това безобразие. Но по каква ли причина? Хубавите очи и свежите бузи на младичкия абат Сорел казваха защо.
Не дълго след завръщането във Вержи най-малкото от децата, Станислав-Ксавие, се разболя; ужасни угризения обхванаха внезапно госпожа дьо Ренал. За пръв път тя се укори последователно и жестоко за своята любов; като по чудо тя сякаш разбра в какъв страшен грях я бе въвлякла страстта. Макар и да беше по нрав дълбоко вярваща, до тая минута не й се беше случвало да помисли колко голямо е нейното прегрешение пред бога.
Някога в манастира „Светото Исусово сърце“ тя обичаше бога до полуда, също тъй до полуда се страхуваше от него тя сега. Мъчителната борба, която разкъсваше душата й, бе още по-ужасна за това, защото в нейния страх нямаше нищо разумно. Жулиен се убеди, че и най-малкото разсъждение я дразни, вместо да я успокоява; то й се струваше сатанинско изкушение. Но тъй като той сам обичаше много малкия Станислав, тя само с Жулиен можеше да говори за болестта на момчето, която скоро се влоши. Тогава госпожа дьо Ренал, измъчвана от непрекъснато гризене на съвестта, престана да спи: тя не излизаше от дивото мълчание, в което бе изпаднала: ако отвореше уста, щеше да признае греха си пред бога и хората.
— Заклевам ви — казваше й Жулиен, когато останеха сами — да не говорите никому; нека аз бъде единственият довереник на мъките ви. Ако още ме обичате, не говорете. Вашето признание няма да излекува треската на вашия Станислав.
Но утешенията му не постигаха своята цел; той не знаеше, че госпожа дьо Ренал си е втълпила, че ако иска да умилостиви гнева на ревнивия Бог, трябва да намрази Жулиен или да види как умира синът й. Тя бе толкова нещастна тъкмо защото чувствуваше, че не може да мрази любовника си.
— Бягайте от мене — каза тя един ден на Жулиен. — Моля ви в името на бога — идете си от тоя дом: вашето стоене тук убива сина ми. Бог ме наказва — додаде тя шепнешком, — той е справедлив; прекланям се пред неговата справедливост; аз извърших страшен грях, а живеех, без да се разкая! Това е първият признак, че Бог ме е оставил: аз заслужавам двойно наказание.
Жулиен бе дълбоко потресен. Той виждаше, че това не е нито преструвка, нито преувеличение. „Тя мисли, че убива сина си, задето ме обича, и при все това, клетницата, ме обича повече от сина си. За мене няма съмнение в това — разкаянието я убива; ето колко възвишени са нейните чувства. Но как съм могъл да вдъхна такава любов аз, тъй беден, тъй невъзпитан, тъй необразован, понякога тъй груб в обноските си?“
Една нощ на детето стана съвсем зле. Към два часа сутринта господин дьо Ренал дойде да го види. Страшно почервеняло, детето изгаряше от треска и не можеше да познае баща си. Изведнъж госпожа дьо Ренал се хвърли в краката на мъжа си: Жулиен видя, че ей сега тя ще каже всичко и ще се погуби навеки.
За щастие тая безсмислена постъпка ядоса господин дьо Ренал.
— Сбогом, сбогом — каза той и тръгна да си отива.
— Не, изслушай ме — коленичила пред него, извика жена му, като се мъчеше да го задържи. — Узнай цялата истина. Аз убивам сина си. Аз му дадох живота и аз му го вземам. Небето ме наказва; виновна съм пред бога за това убийство. Ще трябва да се предам на позор и да се унизя сама; може би тая жертва ще умилостиви господа.
Ако господин дьо Ренал бе човек с повече въображение, той щеше да разбере всичко.
— Романтични фантазии — възкликна той, като отстрани жена си, която се стараеше да обгърне с ръце коленете му. — Романтични фантазии и нищо друго! Жулиен, повикайте лекаря, щом се съмне.
И той отиде пак да си легне. Госпожа дьо Ренал падна на колене, полупримряла, като отблъсна конвулсивно Жулиен, който искаше да я подкрепи. Жулиен се втренчи от учудване.
„Ето, значи, прелюбодеянието! — каза си той. — Възможно ли е тия мошеници — поповете… да са прави? Потънали до гуша в грехове, знаят ли те какво е истински грях? Каква нелепост!…“
Минаха двадесет минути, откак господин дьо Ренал се прибра в стаята си, и през цялото това време Жулиен виждаше любимата жена, опряла чело върху малкото легло на детето, неподвижна и почти в безсъзнание. „Ето тази във висша степен надарена жена — каза си той — е изпаднала в отчаяние само защото се е запознала с мен.“
Часовете течаха бързо. „Какво мога да направя за нея? Трябва да реша. Тук не става вече дума за мене. Какво значение имат за мен хората и техните плоски превземки? Какво мога да направя аз за нея?… Да я напусна ли? Но аз ще я оставя тогава сам-сама в нейната жестока скръб. Този автомат, нейният мъж, ще й пакости повече, отколкото ще й помага. Какъвто си е груб, той ще я наскърби с някоя лоша дума; тя може да полудее, да се хвърли от прозореца.
Ако я оставя, ако престана да бдя над нея, тя ще му признае всичко. И, кой знае, може би въпреки наследството, което тя ще му донесе, той ще вдигне скандал. Та тя е способна да каже, господи боже мой, всичко на този негодник абат Маслон, който ще се възползува от болестта на шестгодишното дете, за да не мръдне вече от тази къща, и не без умисъл. В своята мъка и в своя страх от бога тя забравя всичко, което знае за този човек; вижда в него само свещеника.“
— Иди си — каза му изведнъж госпожа дьо Ренал, като отвори очи.
— Бих дал хнлядократно живота си, за да узная с какво бих могъл да ти помогна — отвърна Жулиен; — никога не съм те обичал толкова, скъпи ми ангеле, или не — от тази минута само аз почвам да те обожавам, както ти заслужаваш. Какво ще стане с мене далеч от тебе, когато знам, че ти заради мен си нещастна! Но да не говорим за моите страдания. Аз ще замина — да, моя любов. Но оставя ли те, престана ли да бдя над тебе, да стоя непрекъснато между тебе и твоя мъж, ти ще му кажеш всичко, ти ще се погубиш. Не забравяй, че той ще те натири позорно от къщата си; целият Вериер, целият Безансон ще приказват за този скандал. Само тебе ще набедят; ти никога няма да се повдигнеш от този срам…
— Тъкмо това искам аз — извика тя, като се изправи. — Нека страдам, толкова по-добре.
— Но с този отвратителен скандал ти ще причиниш нещастие и нему!
— Но аз ще опозоря само себе си, ще се овалям в калта; но така може би ще спася сина си. Този позор пред очите на всички не е ли публично наказание? Доколкото мога да съдя с моя слаб разсъдък, не е ли това най-голямата жертва, която мога да принеса на бога?… Може би той ще се смили, ще приеме унижението ми и ще ми остави сина! Посочи ми друга, по-мъчителна жертва и аз с готовност ще я дам.
— Остави аз да се накажа. И аз съм също виновен. Искаш ли да се оттегля при трапистите? Този суров живот може би ще умилостиви твоя бог! … Ах, небе, защо не мога да взема аз върху себе си болестта на Станислав…
— Ах, ти, значи, го обичаш — каза госпожа дьо Ренал, като се вдигна и се хвърли в прегръдките му.
И в същия миг с ужас го оттласна.
— Вярвам ти, вярвам ти — продължи тя, след като падна отново на колене, — о, мой единствени приятелю, о, защо не си ти баща на Станислав? Тогава това не би било такъв ужасен грях — да те обичам повече от своя син.
— Съгласна ли си да остана и отсега нататък да те обичам само като брат? Това е единственото разумно изкупление, то може да умилостиви гнева на всевишния.
— А аз — извика тя, като стана и взела главата над Жулиен между дланите си, я държеше отдалечена пред очите си, — ще те обичам ли аз като брат? В моя власт ли е да те обичам като брат?
Жулиен се обливаше в сълзи.
— Аз ще те слушам — каза той, като падна в краката й, — аз ще те слушам, каквото и да ми заповядаш; само това ми остава да правя сега. Умът ми е заслепен; аз не виждам какво решение да взема. Напусна ли те, ти ще разкажеш всичко на мъжа си, ще опозориш и себе си, и него. Никога след такъв срам него няма да го изберат за депутат. Остана ли, ти ще смяташ, че заради мен е загинал твоят син и сама ще умреш от скръб. Искаш ли да опитаме какво ще стане, ако аз замина? Ако искаш, за изкупление на нашия грях ще те напусна за седмица. Ще ида да живея в оная обител, дето кажеш. Например в манастира на Брей-льо-О; но закълни ми се, че през време на моето отсъствие няма да издаваш нищо на твоя мъж. Помни, че няма да мога да се върна, ако ти кажеш.
Тя обеща, той тръгна, но не минаха и два дни, тя го повика назад.
— Не мога без тебе да сдържа клетвата си. Ако ти не си тук непрекъснато, за да ми заповядваш с поглед да мълча, ще разкажа всичко на мъжа си. Всеки час от този отвратителен живот ми се струва дълъг като ден.
Най-после небето се смили над злочестата майка. Малко по малко болестта на Станислав мина. Но ледът беше разчупен, тя разбра колко голям е нейният грях и не можа вече да си върне предишното равновесие. Угризенията на съвестта останаха и те бяха тъй жестоки, както трябва да бъдат за такова искрено сърце. Животът й беше рай и ад: ад, когато не виждаше Жулиен, рай — когато беше в краката му.
— Не искам да се мамя ни най-малко — казваше му тя в минутите, когато се осмеляваше да се отдаде всецяло на любовта си: — аз съм погинала, безвъзвратно погинала. Ти си млад, ти се поддаде на моята съблазън, небето ще ти прости; но аз съм проклета навеки. Познавам това по един сигурен знак; боя се и кой не би се боял, когато види пред себе си ада? Но всъщност аз съвсем не се разкайвам. Бих извършила отново прегрешението си, ако трябваше да го извърша. Нека само небето не ме наказва още на този свят чрез децата ми, и това ще бъде повече, отколкото заслужавам. Но ти поне, Жулиене мой — провикваше се тя в други минути, — ти щастлив ли си? Намираш ли, че те обичам достатъчно?
Подозрителността и болезнената гордост на Жулиен, комуто тъкмо бе нужна самоотвержена любов, не устояваха пред тази тъй голяма, тъй неоспорима и ежеминутна саможертва. Той започна да боготвори госпожа дьо Ренал. „Макар тя да е благородница, а аз работнически син, тя ме обича… Аз не съм за нея някакъв лакей, който изпълнява службата на любовник.“ Когато се избави от този страх, Жулиен се отдаде на всичките безумства на любовта, на всичките й мъчителни съмнения.
— Поне — провикваше се тя, като виждаше, че той се съмнява в любовта й — нека те направя щастлив през малкото дни, които ни остават да прекараме заедно! Да побързаме; утре може би аз няма да бъда вече твоя. Ако небето ме накаже чрез децата ми, напразно ще се мъча да живея само за да те обичам, без да мисля, че моят грях ги убива. Аз няма да мога да надживея тоя удар. Дори и да искам, няма да мога, аз ще полудея. Ах, ако можех да взема върху себе си твоя грях, както ти ми предлагаше великодушно да вземеш изгарящата треска на Станислав!
Този силен нравствен потрес промени чувството, което свързваше Жулиен с неговата възлюбена. Любовта му не беше вече само възхищение от нейната красота и гордост, че я обладава.
Отсега нататък тяхното щастие беше по-възвишено, пламъкът, в който изгаряха, по-силен. Обхванало ги бе като че безумие. Отстрани щастието им можеше да изглежда по-голямо. Но те не намериха вече сладостното спокойствие, безоблачното щастие, лекото блаженство от първите дни на своята любов, когато госпожа дьо Ренал се страхуваше само, че Жулиен не я обича достатъчно. Тяхното щастие понякога приличаше на престъпление.
— Ах, велики боже, аз виждам ада — провикваше се изведнъж в най-щастливите и сякаш най-спокойни минути госпожа дьо Ренал, като стискаше ръката на Жулиен конвулсивно. — Какви ужасни мъки! Аз напълно ги заслужих.
И тя го притискаше в прегръдките си, увиваше се около него като бръшлян около някой зид.
Напразно Жулиен се опитваше да успокои тази потресена душа. Тя му вземаше ръката, покриваше я с целувки. После потъваше отново в мрачен унес.
— Адът — казваше тя, — адът ще бъде милост за мене; аз ще мога още няколко дни да прекарам с него на земята, но адът на този свят, смъртта на децата ми… Ала само на такава цена може би моят грях ще ми бъде простен… Ах, велики боже! Не ми давайте прошка на такава цена. Тези клети деца не са ви оскърбили с нищо: аз, аз съм единствената виновница; обичам мъж, който не е мой съпруг.
Жулиен виждаше след това как в някои минути госпожа дьо Ренал като че се успокоява. Тя се мъчеше да се овладее, не искаше да трови живота на онзи, когото обичаше.
Сред тези смени на любов, угризения на съвестта и наслада дните им минаваха бързи като светкавици. Жулиен изгуби навика да разсъждава.
Един ден госпожица Елиза отиде да види какво става с малкото дело, което водеше във Вериер. Тя срещна господин Валено страшно разярен срещу Жулиен. Тя мразеше възпитателя и често му говореше за него.
— Вие ще ме погубите, господине, ако ви кажа истината!… — каза тя един ден на господин Валено. — Господарите се крепят един друг, когато работите станат сериозни. На клетите слуги те никога няма да простят, ако се изтърват да признаят нещо…
След тези обичайни думи, които нетърпеливото любопитство на господин Валено съумя да съкрати, той научи от нея неща, твърде оскърбителни за неговото самолюбие.
Тази забележителна в града жена, която той шест години подред ограждаше с такова внимание — и то за зла чест пред очите на цял свят, — тази толкова горда жена, чието презрително обръщение го бе карало толкова пъти да се изчервява, беше си взела за любовник един калфа, възведен във възпитател. И като че за да бъде пълна обидата на господин директора на приюта, госпожа дьо Ренал обожаваше този любовник.
— И — добави камериерката с въздишка — господин Жулиен дори не се е мъчил да я спечели, той се държи студено и с госпожата, както с всички.
Само когато бяха на село, Елиза се бе убедила окончателно, но тя смяташе, че любовната им връзка бе започнала от много отдавна.
— Затова навярно — додаде тя с яд — на времето той отказа да се ожени за мен. И аз, глупачката, отидох да се посъветвам с госпожа дьо Ренал, помолих я да говори на възпитателя!
Още същата вечер господин дьо Ренал получи от града заедно с вестника си едно дълго анонимно писмо, в което му съобщаваха с най-малки подробности каква става у дома му. Жулиен го видя как побледня, докато чете това писмо, написано върху синкава хартия, и как мята зли погледи към него. Цялата вечер кметът не се оправи от своето смущение, напразно Жулиен го ухажваше, като го разпитваше за родословието на най-добрите семейства в Бургундия.