Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪТУВАНЕ

В Париж можеш да намериш елегантни хора, в провинцията попадат кора с характер.

Сийес

На другия ден още в пет часа, преди госпожа дьо Ренал да се покаже, Жулиен вече получи от мъжа й тридневен отпуск. Неочаквано за себе си Жулиен почувствува желание да я види пак, спомни си прелестната й ръка. Той слезе в градината, госпожа дьо Ренал се забави дълго. Но ако я обичаше, Жулиен би я видял зад полупритворените прозоречни капаци на първия етаж, долепила чело върху стъклото. Тя го гледаше. Най-сетне, въпреки решението си, тя се осмели да слезе в градината. Вместо привичната й бледност на лицето й бе избила ярка руменина. Тази простосърдечна жена очевидно се вълнуваше силно: някаква напрегнатост и дори гняв нарушаваха обичайния израз на невъзмутимо и сякаш възмогнало се над всички суетни грижи на живота спокойствие, което придаваше толкова чар на това небесно лице.

Жулиен пристъпи към нея припряно; той гледаше с възторг хубавите й ръце, които се виждаха изпод набързо метнатия шал. Свежият утринен въздух сякаш усилваше още повече блясъка на лицето й, върху което след преживените през нощта вълнения още по-пълно се отразяваха всички впечатления. Нейната скромна и трогателна красота, едновременно съживена от мисли, които не можеш да видиш в низшите обществени слоеве, сякаш пробуди у Жулиен някакво душевно свойство, което той никога дотогава не беше усетил в себе си. Прехласнат от прелестите, които откриваше неговият жаден поглед, Жулиен не се съмняваше, че ще го посрещнат приятелски и дори не мислеше за това. И тъкмо по тая причина учуди го преднамерената ледена студенина, в която той дори долови желание да го турят на мястото му.

Радостната усмивка угасна завчас на устните му; той си спомни какво положение заема в обществото, особено в очите на тая знатна и богата наследница. За миг лицето му се промени, на него бе изписано сега само високомерие и злоба против самия себе си. Обхвана го силен яд, че е забавил заминаването си повече от час — и това, за да го посрещнат и унижат така.

„Само глупакът — каза си той — може да се сърди на другите: камъкът пада, защото е тежък. Завинаги ли ще си остана такова дете? Кога ще се науча да давам от душата си на тези хора толкова, колкото се полага за парите им? Ако искам да ме уважават те и да се уважавам сам, трябва да им покажа, че само моята сиромашия встъпва в сделка с тяхното богатство, но че сърцето ми витае на хиляди левги от тяхното безочие, на шеметна висота, дето не могат да го достигнат тяхното жалко презрение и благоволение.“

Докато тези чувства се тълпяха в душата на младия възпитател, подвижното му лице доби израз на страдаща гордост и на свирепа злоба. Госпожа дьо Ренал съвсем се смути, като видя това. Добродетелната студенина, с която тя искаше да го посрещне, се смени на лицето й с участие, изпълнено от учудване пред внезапната промяна, която беше видяла у него. Безсмислените думи, които си разменят хората сутрин за здравето и за времето, замряха едновременно върху устните на двамата. Жулиен, чийто разсъдък не бе смутен от никаква страст, намери много бързо начин да покаже на госпожа дьо Ренал, че не се смята ни най-малко в приятелски отношения с нея; той не й каза нищо за малкото пътуване, което се готвеше да направи, поклони й се и си тръгна.

Додето тя го гледаше как си отива, смазана от мрачната гордост, която бе прочела в неговия тъй мил до вчера поглед, най-големият й син дотича от градината и като я прегърна, каза:

— Ние имаме ваканция, господин Жулиен заминава.

Като чу това, госпожа дьо Ренал усети в сърцето си смъртен студ; тя бе нещастна заради добродетелта си, но сега бе още по-нещастна заради слабостта си.

Това ново събитие погълна цялото й въображение; всичките й благоразумни решения, взети през изтеклата страшна нощ, се изпариха в миг. Тя трябваше да мисли сега не как да устои на този обаятелен изгорник, а че го губи завинаги.

Но тя трябваше да отиде на закуската. Като напук господин дьо Ренал и госпожа Дервил приказваха през цялото време за заминаването на Жулиен. На вериерския кмет беше се сторил необичаен решителният той, с който Жулиен бе поискал отпуск.

— Това селянче има несъмнено в джоба си предложение от някого. Но който и да е той, дори да е Вадено, ще се пообезсърчи сега, когато трябва да покачи годишната заплата на шестстотин франка. Вчера във Вериер сигурно са му поискали три дни срок, за да поразмислят, и тая сутрин, за да не бъде принуден да ми даде отговор, нашият приятел заминава за планината. Да бъдеш принуден да се съобразяваш с някакъв нищожен дърводелец, който нахалничи — ето докъде сме достигнали ние!

„Щом мъжът ми, който не знае колко дълбоко е оскърбил Жулиен, смята, че той ще ни остави, какво трябва да мисля аз? — каза си госпожа дьо Ренал. — Ах, всичко е свършено!“

За да може поне да си поплаче на свобода и да не отговаря на запитванията на госпожа Дервил, тя каза, че я боли ужасно глава и отиде да си легне.

— Ето на какви са жените — повтори господин дьо Ренал, — винаги нещо скърца в тези сложни машини.

И той стана от масата с присмех на уста.

През това време, докато госпожа дьо Ренал, жертва на една жестока страст, в която я беше оплел случаят, преживяваше най-ужасни мъки, Жулиен следваше весело своя път сред най-хубавите гледки, които могат да открият пред човешкия поглед планините. Той трябваше да превали голямата планинска верига на север от Вержи. Пътеката, по която той възлизаше полека-лека между големите букаци, лъкатушеше безкрайно по склона на високата планина, която огражда от север долината на Ду. Скоро пред очите на пътника, минал най-ниските бърда, между които Ду извива към юг, се разстлаха плодородните равнини на Бургундия и Божоле. Колкото и безчувствена да беше душата на този млад честолюбец към тоя род красота, той неволно се спираше от време на време, за да погледа просторната и величава картина.

Най-сетне той се добра до върха на голямата планина, покрай която трябваше да мине, за да се спусне най-бързо в усамотената долина, дето живееше неговият приятел, младият търговец на дърва Фуке. Жулиен не бързаше да види нито него, нито кое да е друго човешко същество. Укрил се като хищна птица сред голите скали, които увенчават високата планина, той можеше да види от много далеч всекиго, който се приближеше насам. Посред почти отвесния склон на една от канарите той откри малка пещера. Запъти се към нея и скоро се разположи в това убежище. „Тук — каза си той със светнали от радост очи — хората не могат вече да ми сторят нищо лошо.“ Хрумна му, че би могъл тук спокойно да запише мислите си, нещо навсякъде другаде опасно за него. Един квадратен камък му послужи вместо маса. Перото му хвърчеше: той не виждаше нищо наоколо. Опомни се, когато слънцето залязваше зад далечните планини на Божоле.

„Защо да не прекарам нощта тук? — каза си той. — Имам хляб, пък и съм свободен!“ При звука на тази велика дума душата му трепна от възторг, лицемерието му пречеше да се чувствува свободен дори при Фуке. Подпрял глава на двете си ръце, Жулиен лежеше в пещерата по-щастлив, отколкото кога да е в живота си, опит от бляновете си и щастието, че е свободен. Без да мисли, той гледаше как гаснат една след друга последните зари на вечерта. Сред настъпилия безкраен мрак душата му прехласната съзерцаваше хората и нещата, които си въобразяваше, че ще срещне един ден в Париж. Най-напред това бе една жена, много по-хубава и по-възвишена от всички, които беше видял в провинцията. Той я обичаше страстно и беше обичан от нея. Ако се отделяше от нея за няколко, минути, то беше само за да се покрие със слава и да заслужи нейната още по-голяма обич.

Един млад човек, израсъл сред тъжната действителност на парижкото общество, дори да имаше въображението на Жулиен, би спрял на това място от романа си, пробуден от студената ирония; великите подвизи заедно с надеждата да ги достигне биха се стопили пред общоизвестната истина: „Оставиш ли си любовницата, да знаеш, че ще те мамят по два-три пъти на ден.“ Но младият селянин мислеше, че само липсата на сгоден случай го отделя от героичните дела.

Дълбока нощ бе сменила отдавна деня, а му оставаха още две левги до колибата на Фуке. Преди да напусне пещерата, Жулиен запали огън и изгори грижливо всичко написано.

Той зачуди много приятеля си, когато похлопа на вратата му в един часа след полунощ. Фуке не спеше и пишеше сметките си. Той беше висок младеж, доста тромав, с едри груби черти, с грамаден нос, но под тази отблъскваща външност се криеше голямо добродушие.

— Да не си се скарал с тоя господин дьо Ренал, че ми идеш така неочаквано?

Жулиен му разказа, само че както смяташе за необходимо, събитията от предишния ден.

— Остани с мен — каза му Фуке, — виждам, че си разбрал добре господин дьо Ренал, господин Валено, помощник-префекта Можирон, кюрето Шелан; проникнал си във всички хитрости на тези хора; сега ти можеш вече да участвуваш в публичните търгове. Знаеш аритметиката по-добре от мене, ще водиш сметките ми. Аз не печеля малко от моята търговия. Но тъй като не мога да върша всичко сам и се боя човекът, когото ще взема за съдружник, да не излезе някой мошеник, изпущам всеки ден по някоя изгодна сделка. Преди около месец докарах шест хиляди франка печалба на Мишо от Сен-Аман, не бях го виждал от шест години и го сварих случайно при продажбата на Понтарлие. Защо да не спечелиш ти тези шест хиляди франка или поне три хиляди? Ако тоя ден ти беше с мене, щях да наддам за това сечище и то щеше да остане на мен. Стани ми съдружник.

Това предложение разстрои Жулиен, то разбъркваше безумните му кроежи. През цялата вечеря, която двамата приятели си приготвиха сами като Омировите герои, тъй като Фуке живееше сам, той посочваше сметките си на Жулиен и му доказваше колко изгодна е търговията с дърва. Фуке ценеше високо ума и характера на Жулиен.

Когато остана най-сетне сам в мъничката си стая от елови греди, Жулиен си каза: „Вярно е, че тук мога да спечеля няколко хиляди франка, а после да се заловя по-успешно с военното или свещеническо звание според това — коя мода ще господствува във Франция. Малкото състояние, което спестя, ще ме избави от всички други затруднения. Усамотен в тия планини, аз ще се освободя от страшното неведение спрямо маса неща, от които се интересуват салонните хора. Но ето че Фуке не иска да се ожени, а току повтаря, че се чувствувал нещастен от самотата. Явно е, че той взема за съдружник човек, който няма да внесе капитал в неговата търговия само защото се надява да си намери другар за цял живот.“

„Но как ще излъжа аз приятеля си?“ — провикна се Жулиен с негодувание. Този чудак, за когото лицемерието и безчувствието бяха обикновени средства за замогване, не можеше сега и да помисли, че ще си позволи най-малка грубост спрямо човека, който го обичаше.

Но изведнъж Жулиен просия: той намери предлог да откаже. „Как? Да изгубя безславно седем-осем години! Тогава ще бъда на двадесет и осем години; ами че на тази възраст Бонапарт е извършил вече най-великите си подвизи! А когато, неизвестен никому, аз спечеля малко пари, като тичам по тия търгове и се домогвам до благоволението на някакви си там мошеници-писарушки, кой може да ми каже, че ще запазя още свещения огън, с който човек си създава име?“

На другия ден заранта Жулиен отговори хладнокръвно на Фуке, който смяташе въпроса за сътрудничеството приключен, че влечението му към светата служба пред олтара не му позволява да приеме предложението му. Фуке просто не можеше да му се начуди.

— Но ти помисли — повтори му той, — аз те вземам за свой съдружник или, ако предпочиташ, ти давам четири хиляди франка на година. А ти искаш да се върнеш при твоя господин дьо Ренал, който те презира като калта на обущата си! Когато имаш двеста луидора на ръка, какво ще ти пречи да влезеш в семинарията? Ще ти кажа нещо повече: аз се наемам да ти издействувам най-добрата енория в областта. Защото — додаде Фуке, като сниши глас — аз доставям дърва за огрев на господин… на господин… на господин… Давам им първокачествен дъб, за който те ми плащат колкото за върба, но парите си аз не съм влагал никога в нищо по-изгодно.

Нищо не можа да отклони Жулиен от призванието му. Фуке накрай сметна, че той се е малко побъркал. На третия ден, още не бе се разсъмнало, Жулиен напусна приятеля си, искаше му се да прекара деня сред скалите горе в планината. Той намери пак малката пещера, но нямаше вече предишното душевно спокойствие, предложенията на приятеля му бяха го нарушили. Той трябваше да избира като Херкулес, но не между порока и добродетелта, а между посредствеността, която даваше сигурно благосъстояние, и всички героични блянове на младостта си. „Значи, липсва ми истинска твърдост — помисли си той; и ето това съмнение го измъчваше най-много. — Аз не съм от онова тесто, от което излизат великите хора, защото се боя, че осемте години, през които ще си изкарвам хляба, ще ми отнемат оная чудесна сила, която ражда необикновените дела.“