Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
ПРЪВ ЖИТЕЙСКИ ОПИТ

Днешното време, боже прави, е същински кивот на завета. Тежко томува, който се допре до него.

Дидро

Читателят ще ни прости, че даваме толкова малко ясни и точни факти от живота на Жулиен за това време. Не че ни липсват, тъкмо обратното; но онова, което той видя в семинарията, е може би твърде мрачно за умерения колорит, който ние се постарахме да запазим в тези страници. Съвременниците ни, които страдат от някои и други неща, не могат да си спомнят за тях без ужас и той отравя за тях всяко друго удоволствие, дори удоволствието от четенето на един разказ.

Жулиен успяваше слабо в своите опити да лицемери с жестовете си; навремени го обхващаше отвращение и дори пълно отчаяние. Той нямаше успех дори и в това гнусно поприще. Най-малката помощ отвън би могла да подкрепи духа му, тъй като не беше чак толкова голяма мъчнотията, която трябваше да се преодолее; но той беше сам-самичък като изоставена лодка сред океана. „И да успея — казваше си той, — пак ще трябва да прекарам цял живот сред тази мръсна тайфа! Между лакомци, които мечтаят само как да излапат на обед пържените яйца със сланина, и хора като абат Кастанед, които няма да се спрат и пред най-черното престъпление! Те ще се докопат до властта; но на каква цена, велики боже!

Човешката воля е могъща, аз чета това навсякъде; но стига ли тя, за да преодолее човек такова отвращение? Лесно е на великите хора да вървят по своя път; колкото и страшна опасност да ги е заплашвала, тя им се е струвала прекрасна; а кой освен мене може да разбере колко е уродливо онова, което ме заобикаля?“

Тази минута беше най-тежката в живота му. За него бе толкова лесно да се запише в един от хубавите полкове, които стояха на гарнизон в Безансон! Той можеше да стане учител по латински; много ли му бе потребно, за да поминува? Но тогава с кариерата му щеше да бъде свършено, щеше да бъде свършено с бъдещето, с което живееше въображението му: това значеше за него да умре. Ето подробно описание на един от неговите тъжни дни.

„Как се възхищавах в самонадеяността си, че се различавам от другите селски момчета! Добре, аз поживях достатъчно, за да видя, че различието ражда омраза“ — каза си той една заран. Тази велика истина му се откри при една от неговите най-обидни несполуки. Той цяла седмица залягаше да се хареса на един ученик, когото окръжаваше ореолът на светостта. Той се разхождаше с него из двора, като слушаше покорно такива глупости, от които човек може да заспи прав. Изведнъж се изви буря, забоботи гръмотевица и светият семинарист, като отблъсна Жулиен грубо, изкрещя:

— Я слушайте; всеки да мисли за себе си в този свят, не искам да бъда изпепелен от светкавицата; а вас Бог може да ви порази, защото сте нечестивец като Волтер.

Стиснал зъби от ярост и вдигнал очи към небето, по което лъкатушеше светкавицата, Жулиен се провикна:

— Така ми се и пада да се удавя, щом съм спал през такава буря! Нека се опитаме поне да завоюваме някой друг педант!

Удари звънецът за урока по свещена история, която преподаваше абат Кастанед.

Този ден на тези селянчета, наплашени от тежкия труд и немотията на бащите си, абат Кастанед обясняваше, че правителството, което им се представяше като някакво страшно същество, притежава действителна и законна власт само по силата на това, че тя му е прехвърлена от божия наместник на земята.

— Станете достойни за милостта на папата със светостта на вашия живот, с вашето послушание, бъдете като посох в ръцете му — добави той — и вие ще получите великолепно място, дето ще командувате сами, далеч от всякакъв надзор; едно пожизнено място, дето една трета от заплатата ще ви плаща правителството, а останалите две трети — папството ви, напътвано от вашите проповеди.

Когато излезе от своя урок, господин Кастанед се спря в двора.

— Тъкмо за свещеника е казано: какъвто човекът, такава и службата му — разправяше той на учениците, които го бяха наобиколили. — Аз, който ви говоря това, съм видял с очите си планински енории, дето се пада да събереш повече доход, отколкото много градски свещеници. Получаваш толкова пари, колкото тях, а освен това тлъсти пилета, яйца, прясно масло и какво ли още не щеш; свещеникът там е безспорно първото лице: няма обед, на който да не го поканят, него го тачат и т.н.

Едва господин Кастанед си отиде горе в стаята и учениците се разделиха на групи. Жулиен не се присъедини към никоя от тях; страняха от него като от шугава овца. Във всички групи той видя как учениците един по един хвърляха монета във въздуха и ако ученикът отгатнеше точно дали ще падне ези или тура, другарите му заключаваха от това, че той ще получи скоро някоя От тези енории с богат доход.

После се заредиха разни истории. Еди-кой си млад свещеник, ръкоположен едва от една година, предложил един свой заек на слугинята на стария свещеник, който после го повикал за викарий, а след няколко месеца, когато свещеникът умрял, получил неговата добра енория. Друг пък успял да бъде назначен за приемник в енорията на едно много богато градче, защото, когато парализираният стар свещеник сядал да яде, той винаги дохождал и му нарязвал ловко пилетата.

Както всички млади хора във всички поприща семинаристите преувеличаваха успеха на тези дребни хитрости, защото в тях има нещо необикновено, което поразява въображението.

„Трябва да свикна с тези разговори“ — казваше си Жулиен. Когато не говореха за наденици и изгодни енории, те приказваха за светската страна на църковното учение; за препирните между епископи и префекти, между кметове и свещеници. И тук Жулиен откриваше у тях понятието за един втори бог, за бог, много по-страшен и по-могъщ от Другия; този втори бог беше папата. Шепнешком — и то когато бяха уверени, че няма да ги чуе господин Пирар — те приказваха, че ако папата не си дава труд да назначава всички префекти и всички кметове във Франция, то е, защото е натоварил с тази грижа френския крал, като го е нарекъл първороден син на църквата.

Тъкмо около това време Жулиен сметна, че може да се възползува от книгата на господин дьо Местр „Папата“, за да изпъкне. Да си кажем правичката, той смая другарите си; но това пак се превърна в негово нещастие. На тях не им хареса, че той излага по-добре от тях собственото им мнение. Господин Шелан беше непредпазлив към Жулиен както и към себе си. След като го беше приучил да разсъждава правилно и да не се задоволява с празни приказки, той беше забравил да му каже, че у незначителния човек този навик се смята за престъпление; защото всяко здраво разсъждение е само по себе си оскърбително.

По този начин красноречието на Жулиен бе ново престъпление от негова страна. Като съдеха за него, другарите му най-сетне успяха да изразят с една-едничка дума целия ужас, който той им вдъхваше: те му дадоха прякор — Мартин Лутер. „Това му приляга — казваха те, — заради дяволската му логика, с която толкова се гордее.“

Много млади семинаристи имаха по-свежи бузи от Жулиен и можеха да минат за по-красиви момци от него; но той имаше бели ръце и не умееше да скрие своите навици към прекомерна чистота. Това предимство не се смяташе за такова в печалното заведение, където го беше захвърлила съдбата. Мръсните селянчета, сред които живееше, заявиха, че той бил човек с разпуснати нрави. Ние се страхуваме да не уморим читателя, ако му разкажем хилядите неволи на нашия герой. Така например най-яките от неговите другари намислиха да го бият; той беше принуден да се въоръжи с един железен пергел и да им даде да разберат, наистина само със знаци, че ще си послужи с него. Защото в един донос знаците далеч не са такава изгодна улика както думите.