Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ОСМА ГЛАВА
КОЙ ОРДЕН ОТЛИЧАВА ЧОВЕКА
— Твоята вода не ме освежава — каза ожаднелият дух. — А това е най-прохладният кладенец в целия Диарбекир.
Един ден Жулиен се върна от прелестното имение във Вилкие по бреговете на Сена, на което господин дьо Ла Мол отделяше известно внимание, защото от всички негови имения то единствено бе принадлежало някога на знаменития Бонифас дьо Ла Мол. Той завари в къщи маркизата и дъщеря й, които току-що бяха пристигнали от Иер.
Сега Жулиен беше истински денди и владееше изкуството да живее в Париж. Той се държа съвсем студено с госпожица дьо Ла Мол. Като че в душата си не бе запазил никакъв спомен от дните, когато тя с толкова радост го разпитваше подробно как е паднал от коня.
Госпожица дьо Ла Мол намери, че е израсъл и побледнял. В осанката му, в държането му нямаше вече нищо провинциално; а така не беше с разговора му: в думите му се чувствуваше още много сериозност, много положителност. Ала въпреки тези разумни качества, благодарение на неговата гордост те не издаваха подчиненост, чувствуваше се само, че той все още отдава значение на много неща. Но по всичко личеше, че няма да отстъпи от това, което е казал.
— Липсва му лекота, а не ум — каза госпожица дьо Ла Мол на баща си, когато веднъж се шегуваше с него за ордена, който беше дал на Жулиен. — Брат ми ви молеше за тоя орден-от година и половина, а той е Ла Мол! …
— Да; но Жулиен проявява неочаквана находчивост, а това никога не се е случвало на Ла Мол, за когото ми говорите.
Доложиха за пристигането на господин дук дьо Рец.
Матилд почувствува, че я обхваща непреодолима прозявка; тя отново виждаше старинната позлата и старите посетители на бащината си гостна. И си представяше непоносимо отегчителния живот, който почваше за нея пак в Париж. И при все това в Иер тя съжаляваше за Париж.
„А аз съм на деветнадесет години! — мислеше си тя. — Най-щастливата възраст, както казват ей всичките тия глупци в златни обрези.“ Тя погледна десетината тома с нови стихотворения, които се бяха натрупали през времето на нейното пътуване в Прованс върху масата в гостната. За свое нещастие тя бе по-умна от всичките тези господа дьо Кроазноа, дьо Кайлюс, дьо Люз и останалите си приятели. Тя си представяше всичко, което те щяха да й кажат за хубавото провансалско небе, за поезията, за юга и т.н. и т.н.
Нейните прекрасни очи, дето тлееше безгранична досада и нещо по-лошо — отчаяние, че ще камери някаква радост, се спряха върху Жулкен. Поне той не беше досущ както другите.
— Господин Сорел — каза тя с нетърпеливия, отсечен и съвсем не женствен глас, с който говорят младите жени от висшето съсловие, — господин Сорел, ще отидете ли тази вечер на бала у господин дьо Рец?
— Госпожице, аз не съм имал честта да бъда представен на господин дука (човек би казал, че тези думи и тази титла раздираха устата на горделивия провинциалист).
— Той е поръчал на брат ми да ви заведе у него; и ако дойдете, ще ми разкажете подробно за имението във Вилкие; ние възнамеряваме да отидем там напролет. Иска ми се да зная замъкът годен ли е за живеене и дали околностите са така красиви, както разправят. Толкова неща се славят незаслужено!
Жулиен не отговори.
— Елате на бала с брат ми — додаде тя съвсем сухо.
Жулиен й се поклони почтително. „И така, дори на бала аз съм длъжен да давам отчет на всички членове на семейството. Но нали ми плащат, че ръководя делата им?“ Раздразнението му прибави: „Бог знае дали това, което кажа на дъщерята, няма да влезе в противоречие с плановете на бащата, на брата или на майката! Та това е истински двор на владетел. Човек трябва да бъде тук пълно нищожество и все пак да не дава повод за оплакване.“
„Как не ми харесва тази дълга мома! — помисли той, като съпроводи с поглед госпожица дьо Ла Мол, която майка й повика, за да я представи на няколко дами, свои приятелки. — Тя довежда до крайност всички моди, роклята й пада от раменете… тя е още по-бледа, отколкото преди заминаването си… Косите й са безцветни — толкова са руси! Ще речеш, светлината минава през тях. Колко високомерие в начина, по който поздравява, в нейния поглед, какви царствени движения!“
Госпожица дьо Ла Мол повика брат си тъкмо когато той се готвеше да напусне гостната.
Граф Норбер се приближи до Жулиен.
— Драги ми Сорел — каза му той, — откъде ще мога да ви взема в полунощ, за да идем заедно на бала у господин дьо Рец? Той ми поръча изрично да ви заведа.
— Знам добре на кого дължа тази голяма милост — отвърна Жулиен, като се поклони доземи.
Като не можа в своето лошо настроение да намери никакъв повод за заяждане в учтивия и дори внимателен тон, с който Норбер му беше заговорил, той се залови за собствения си отговор на любезната му покана. В този отговор той съзря някаква отсянка на низост.
Вечерта, когато пристигна на бала, той остана поразен от разкоша на двореца Рец. Дворът, през който се влизаше, беше покрит с огромен навес от тъмночервен плат със златни звезди: това бе върхът на изяществото. Под този навес дворът беше превърнат в гора от портокалови дървета и цъфнали олеандри. Тъй като бяха се погрижили да заровят дълбоко саксиите, олеандрите и портокаловите дръвчета изглеждаха поникнали от самата земя. Пътят, по който минаваха каретите, беше насипан с пясък.
Всичко това заедно се стори на нашия провинциалист необикновено. Той нямаше понятие за подобно великолепие; потресеното му въображение го отнесе в мир на хиляди левги от всякакви мрачни настроения. В каретата, когато отиваха на бала, Норбер беше весел, а той виждаше всичко черно; едва влезли в двора, те си размениха ролите.
Вниманието на Норбер се спираше само върху някои подробности, които сред целия този разкош не бяха доизкусурени. Той пресмяташе стойността на всяко нещо и колкото повече нарастваше общият сбор, Жулиен виждаше, че нещо като завист обзема спътника му и той почва да се озлобява.
А Жулиен, омаян, възхитен и едва ли не изплашен от тия силни усещания, влезе в първия салон, дето танцуваха. Всички се тълпяха на вратата на втория салон и там навалицата беше толкова голяма, че му беше невъзможно да си проправи път. Този втори салон беше украсен като Алхамбра в Гренада.
— Не може да се отрече, тя е кралицата на бала — каза един мустакат млад човек, чието рамо се забиваше в гърдите на Жулиен.
— Госпожица Фурмон, която беше цяла зима първата хубавица — отвърна неговият съсед, — чувствува, че отива на второ място: виж какъв странен вид има.
— Наистина тя заляга с всички сили да се хареса. Виж, виж тази прелестна усмивка, когато играе сама в кадрила. Честна дума, това е безподобно.
— А госпожица дьо Ла Мол не дава и вид, че я радва тържеството й, което тя прекрасно съзнава. Като че се страхува да се понрави на оня, който разговаря с нея.
— Прекрасно! Ето истинското изкуство да пленяваш.
Жулиен се силеше напразно да съгледа тази пленителна жена; седем-осем мъже, по-едри от него, му пречеха да я види.
— В тази благородна сдържаност има голямо кокетство — подзе младият момък с мустачките.
— А тия големи сини очи, как бавно се навеждат те в мига, когато ти се струва, че, ха-ха, ще се издадат — подзе съседът. — Бога ми, няма нищо по-ловко от това.
— Гледай колко обикновена изглежда наред с кея хубавата Фурмон — каза трети.
— Този сдържан вид сякаш казва: „С колко ласки бих ви обсипала, ако сте мъж, достоен за мен!“
— А кой може да бъде достоен за величествената Матилд? — каза първият. — Само някой принц от кралска кръв — хубав, духовит, напет, герой от войната, който не е по-стар от двадесет години.
— Незаконнороденият син на руския император… комуто по случай тази сватба ще подарят някой престол; или чисто и просто граф Талер, който прилича на преоблечен селяк…
Вратата се поосвободи и Жулиен можа да влезе. „Щом тя изглежда толкова забележителна за тези кукли, заслужава да се потрудя и да я поразгледам — помисли си той. — Така ще разбера какво смятат за съвършенство тези хора.“
Тъкмо я потърси с очи и Матилд го погледна. „Моят дълг ме зове“ — каза си Жулиен; но яд имаше само в думите му. Любопитството му го караше да се приближи до нея с удоволствие, което скоро силно оголените рамене на Матилд увеличиха и, трябва да се признае, това не бе много похвално за неговото самолюбие. „В красотата й — помисли той — има младост.“ Пет-шест младежи — между тях Жулиен позна ония, които беше чул на вратата — се намериха между нея и него.
— Вие, господине, бяхте тук цялата зима — каза му тя; — не е ли вярно, че този бал е най-хубавият през сезона?
Той не отговори.
— Този кадрил на Кулон ми се струва чаровен и нашите дами го танцуват неподражаемо.
Младите хора се обърнаха да видят кой е щастливецът, от когото искаха да получат без друго отговор. Отговорът не съдържаше нищо насърчително.
— Едва ли бих могъл да бъда добър съдник, госпожице; живота си аз прекарвам на писалището; това е първият бляскав бал, който съм видял.
Мустакатите младежи се възмутиха.
— Вие сте мъдрец, господин Сорел — подзеха те с явно нараснало любопитство към него. — Вие гледате на всички тези балове, на всички тези празненства като философ, като Жан-Жак Русо. Тези безумства ви учудват, но не ви съблазняват.
Една дума от тази фраза в миг угаси въображението на Жулиен и пропъди от сърцето му всяка самоизмама. Устните му се изкривиха в презрение, може би малко преувеличено.
— Жан-Жак Русо — отговори той — е според мене глупак, когато се залавя да съди висшето общество; той не го е разбирал и се е стремил към него с душата на поиздигнал се лакей.
— Той е написал „Общественият договор“ — каза Матилд с благоговение.
— Като е проповядвал републиката и събарянето на монархическите тронове, този парвеню е губел ума и дума от щастие, когато някой дук променял своята следобедна разходка, за да изпроводи някого от неговите приятели.
— Ах, да, дук дьо Люксембург в Монморанси изпровожда някой си господин Коанде по пътя за Париж… — подзе госпожица дьо Ла Мол, отдавайки се с възторг и упоение на първата радост от учеността. Тя беше опиянена от знанията и, кажи-речи, като академика, който открил съществуването на крал Феретрий. Погледът на Жулиен си остана както преди пронизителен и суров. Матилд бе обзета за миг от въодушевление; хладината на нейния събеседник я обърка съвсем. Тя се учуди още повече за това, защото обикновено тя самата произвеждаше такова впечатление върху хората.
В тази минута маркиз дьо Кроазноа бързо-бързо напредваше към госпожица дьо Ла Мол. Той бе вече на три крачки от нея, но не можеше да си пробие път през навалицата. Гледаше я и с усмивка сочеше пречката. До него стоеше младата маркиза Рувре, братовчедка на Матилд. Тя бе хванала под ръка мъжа си, който се беше оженил за нея преди две седмици. Маркиз дьо Рувре, много млад като нея, бе влюбен до уши, както се случва с човек, който, встъпил в приличен брак, уреден изключително само от нотариусите, намира неочаквано в съпругата си една прекрасна жена. Господин дьо Рувре щеше да стане дук след смъртта на своя престарял чичо.
През това време, когато маркиз дьо Кроазноа, безсилен да си пробие път през навалицата, гледаше Матилд засмян, тя беше спряла грамадните си, пълни с небесна синева очи върху него и съседите му. „Какво може да има по-пошло на света — каза си тя — от цялото това сборище! Ето Кроазноа, който иска да се ожени за мене; той е кротък, вежлив, с безукорни обноски както господин дьо Рувре. Ако не беше досадата, която ми навяват, тези господа щяха да бъдат много мили. Ето и той ще ме придружава на баловете с такъв ограничен и самодоволен вид. Една година след женитбата моята карета, моите коне, моите рокли, замъкът ми на двадесет левги от Париж — всичко ще бъде от хубаво по-хубаво, тъкмо такова, че да накара да пукне от завист някоя новозамогнала се жена като графиня дьо Руавил например; е, ами после?“
Матилд се отегчаваше още отнапред. Маркиз дьо Кроазноа най-сетне смогна да се доближи до нея и я заговори, но тя продължаваше да мечтае, без да го слуша. Шумът от думите му се смесваше в ушите й с глъчката на бала. Тя несъзнателно следеше сочи Жулиен, който се беше отдалечил от нея с почтителен, но горд и недоволен вид. В един кът, далеч от гъмжащата навалица, тя зърна граф Алтамира, осъден на смърт в родината си, с когото читателят вече се познава. През царуването на Луи XIV една негова роднина беше се се омъжила за принц Конти; споменът за тази женитба го закриляше донейде от полицията на конгрегацията.
„Само смъртната присъда, види се, отличава човека — помисли Матилд; — тя е единственото нещо, което не се купува.
Я виж, аз хубаво намислих това! Колко жалко, че тази мисъл не ми дойде на ум овреме, за да блесна с нея!“ Матилд беше надарена с достатъчно вкус, за да не вмъква в разговора острота, намислена отнапред; но тя беше и доста суетна и затова изпадна във възторг от себе си. Просиялата на лицето й радост смени върху него израза на досада. Маркиз дьо Кроазноа, който не спираше да й говори, помисли, че има успех и стана още по-велеречив.
„Какво би могъл да възрази един злословец срещу моята мисъл? — запита се Матилд. — Аз бих отговорила на този критик: «Титлата барон, титлата виконт се купуват; орденът се дава; ето брат ми го получи, а какво е направил? Чинът се добива. Двадесет години гарнизонна служба или някой военен министър родина и ти си командир на ескадрон като Норбер. Голямото богатство…» Това е може би най-мъчното и следователно най-похвалното. Ето кое е весело — излиза обратното на това, което се пише в книгите… Но в края на краищата, когато работата се отнася до богатство, човек се оженва за дъщерята на Ротшилд.
Действително моята мисъл не е лишена от дълбочина. Смъртната присъда е сега за него единственото нещо, до което никой не се е досетил да се домогва.“
— Познавате ли граф Алтамира? — попита тя господин дьо Кроазноа.
Тя сякаш се връщаше отнякъде много далеч и нейният въпрос беше толкова чужд на всичко, което горкият маркиз й разправяше от пет минути насам, че той, въпреки любезността си, се обърка. А той беше инак човек остроумен и се славеше с находчивостта си.
„Матилд не е без странности — помисли си той. — Това е едно неудобство, но тя ще даде такова хубаво обществено положение на мъжа си! Не знам какво прави този маркиз дьо Ла Мол; той е близък на личните люде във всички партии; този човек няма никога да пропадне. Пък и тези странности на Матилд могат да се вземат за самобитна природа. А когато човек има знатно потекло и голямо богатство, самобитността не е смешна, а, наопаки — отлика! Стига да поиска, и това съчетание от ум, характер и находчивост я прави неотразимо обаятелна…“ Тъй като е мъчно човек да върши едновременно две неща, маркизът, загледан в Матилд с отсъствуващ поглед, й отговаряше разсеяно, като да повтаряше някой заучен урок:
— Кой не познава този клет Алтамира? — И той разказа историята за неговия несполучлив заговор, смешен, безсмислен.
— Съвсем безсмислен! — каза Матилд, като да говореше на себе си. — Но той е действувал. Аз искам да видя един истински мъж; доведете ми го — рече тя на жегнатия маркиз.
Граф Алтамира беше един от най-отявлените поклонници на надменната и почти дръзка красота на госпожица дьо Ла Мол; според него тя беше една от най-хубавите жени в Париж.
— Колко хубава би била тя на някой трон! — каза той на господин дьо Кроазноа; и охотно го последва.
Не малко хора от светското общество искат да установят, че няма нищо по-неприлично от един заговор; това мирише на якобинство. А какво по-отвратително от несполучил якобинец?
Макар погледът, който Матилд разменяше с господин дьо Кроазноа, да се надсмиваше над либерализма на Алтамира, тя го слушаше с упоение.
„Съзаклятник на бал е прелестен контраст“ — мислеше тя. Граф Алтамира с черните си мустаци й напомняше отдъхващ си лъв; но скоро тя откри, че той има на ум само едно: полезното, преклонението пред полезното.
С изключение на онова, което можеше да даде на родината му управление с две камари, младият граф не намираше нищо достойно за вниманието си. Той остави с видимо удоволствие Матилд, първата красавица на бала, щом зърна влезлия в салона перуански генерал.
Отчаян от Европа, нещастният Алтамира беше принуден да се утешава с мисълта, че държавите от Южна Америка, когато станат силни и могъщи, те върнат на Европа свободата, изпратена им от Мирабо[1].
Вихрушка от млади мустакати хора се изви край Матилд. Тя беше видяла много добре, че не може да прелъсти Алтамира и беше ядосана, че той си отиде; тя виждаше как неговите черни очи засвяткаха, когато заговори с перуанския генерал. Госпожица дьо Ла Мол гледаше младите французи с такава дълбока сериозност, каквато не можеше да наподоби ни една от нейните съперници. „Кой измежду тях — мислеше си тя — би бил способен да си навлече смъртна присъда, дори да предположим, че има за това всички благоприятни изгледи?“
Нейният странен поглед се струваше ласкав на по-недосетливите, но тревожеше другите. Те се бояха, че тя неочаквано ще ги стрелне с някоя подигравка, на която няма да знаят как да отговорят.
„Високият произход дава стотици качества, отсъствието на които би ме наскърбило; аз виждам това по Жулиен — мислеше Матилд, — но от този висок произход залиняват ония качества на душата, с които човек заслужава смъртна присъда.“
В тази минута някой каза до нея:
— Този граф Алтамира е втори син на принц Сан-Назаро Пиментел; неговият прадядо Пиментел се опитал да спаси Конрадин, обезглавен в 1268 година. Това е едно от най-благородните семейства в Неапол.
„Ето — каза си Матилд — прекрасно потвърждение на моята максима: знатният произход отнема силата на характера, без която човек не е способен да си навлече смъртна присъда! Значи, аз съм осъдена тази вечер да говоря нелепици. Щом и аз съм в края на краищата жена като другите, няма що — ще трябва да танцувам.“ И тя отстъпи пред настояванията на маркиз дьо Кроазноа, който от един час я молеше за един галоп. За да забрави своята несполука във философията, Матилд реши да бъде неотразимо обаятелна и господин дьо Кроазноа бе на върха на щастието.
Но ни танцът, ни желанието да се хареса на един от най-красивите мъже при двора — нищо не можа да развлече Матилд. Немислим бе по-голям успех от нейния. Тя беше кралица на бала, виждаше това, но бе равнодушна.
„Какъв безцветен живот ще прекарам с такова същество като Кроазноа! — казваше си тя, когато той я отвеждаше след един час на мястото й. — Къде е насладата за мен — додаде тя тъжно, — ако след шестмесечна разлъка аз не я намирам сред този бал, който буди завистта на всички жени в Париж? А освен това аз съм оградена с почестите на едно общество, по-добро от което не мога да си представя. От буржоата тук има може би само няколко перове и един-двама като Жулиен. А все пак — додаде тя с нараснала тъга — с какво не ме е дарила съдбата: известност, богатство, младост — с всичко, уви, но само не с щастие.
От моите предимства най-съмнителни са тъкмо онези, за които ми говориха цялата вечер. Най-напред умът — уверена съм, — защото аз плаша очевидно всички. Ако се осмелят да досегнат някой сериозен въпрос, след пет минути разговор те стигат запъхтени, сякаш са направили някакво велико откритие, до това, което съм им повтаряла цял час. Аз съм хубава — имам това предимство, за което мадам дьо Стал би пожертвувала всичко, и все пак действително умирам от досада. И има ли някакво основание, че ще се отегчавам по-малко, когато сменя името си с името на маркиз дьо Кроазноа?
Но боже мои! — добави тя едва ли не разплакана. — Та не е ли той безукорен мъж! В наше време той е образец на възпитаност; не можете да го погледнете, без да намери да ви каже нещо мило и дори духовито; той е храбър… Но колко странен е този Сорел — каза си тя и скръбни до преди един миг, нейните очи запламтяха от гняв. — Аз го предупредих, че искам да говоря с него, а той и не благоволява да се яви!“