Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЪРВИЯТ ПОМОЩНИК
О, how this spring of love resembleth
The uncertain glory of an April day;
Which now shows all the beauty of the sun.
Ang bu and’by a cloud takes alaway![1]
Една вечер, по залез-слънце, седнал до любимата си в дъното на овощната градина, далеч от досадни свидетели, той се отдаде на бляновете си. „Ще имам ли — мислеше си той — такива блажени минути винаги?“ Умът му усилено размишляваше върху трудността да си намери някаква професия, той се окайваше за голямата несрета, която завършва детството и помрачава първите години от младостта на бедняка.
— Ах — провикна се той, — наистина Бог е проводил Наполеон за младите французи! Кой ще го замести? Какво ще правят без него всички тези клетници, дори по-богати от мен, които имат само няколко екюта, необходими, за да получиш добро образование, но нямат достатъчно пари, за да откупят един двадесетгодишен младеж да служи вместо тях, а сами те да се впуснат в някое поприще! Каквото и да правим — добави той с дълбока въздишка, — този съдбоносен спомен няма никога вече да ни позволи да бъдем щастливи!
Изведнъж той видя, че госпожа дьо Ренал се намръщи и лицето й стана студено и надменно; според кея този начин на мислене подобаваше на слуга. Възпитана в убеждението, че е много богата, струваше й се от само себе си ясно, че и Жулиен е също богат. Тя го обичаше хиляди пъти повече от живота и не отдаваше никакво значение на парите.
Жулиен и не подозираше у нея тези мисли. Когато видя как тя се намръщи, той се намери отново на земята. Но той се овладя и като довърши фразата си, намекна на знатната дума, седнала до него върху чимовата скамейка, че думите, които току-що й е повторил, той е чул още когато е отишъл при своя приятел, търговеца на дърва. Ето как разсъждават нечестивците.
— Добре тогава, не се събирайте с тия хора — каза госпожа дьо Ренал, запазила все още студения си израз, който бе сменил изведнъж на лицето й дълбоката нежност.
Намръщването на госпожа дьо Ренал или по-скоро разкаянието й за собствената й непредпазливост нанесе първия удар върху илюзиите на Жулиен. Той си каза: „Тя е добра и мила, любовта й към мене е силна, но тя е възпитана във вражеския лагер. А там сигурно се страхуват най-много от тази пасмина смели хора, които, получили добро възпитание, не могат да си пробият път, защото нямат достатъчно пари. Какво би станало с тези благородници, ако с тях ни позволяха да се сражаваме с равно оръжие? Ето например аз съм кмет на Вериер, благонамерен, честен, какъвто е всъщност и господин дьо Ренал! Как бих се разправил аз с викария, с господин Валено и всички техни мошеничества! Тогава във Вериер би възтържествувала справедливостта! Не техните способности биха ме спрели. Та те сами, се лутат слепешката непрекъснато.“
Щастието на Жулиен този ден можеше да стане трайно. Но на нашия герой не достигаше смелост да бъде искрен. Трябваше да бъде само мъжествен и да влезе в сражение, но начаса; думите на Жулиен поразиха госпожа дьо Ренал, защото хората от нейното общество повтаряха, че връщането на Робеспиер е възможно, докато съществуват прекалено образовани младежи от низшите съсловия. Госпожа дьо Ренал запази на лицето си този студен израз доста дълго време и както се стори на Жулиен, нарочно. Отвратена от неуместните му думи, тя се страхуваше сега, че му е казала нещо неприятно, макар и не направо. И това огорчение се отразяваше живо на лицето й, тъй чисто и простодушие всякога, когато тя бе щастлива и далеч от досадни хора.
Жулиен не смееше вече да се унася в мечти. По-спокоен и не така влюбен вече, той сметна, че е непредпазливо да вижда госпожа дьо Ренал в стаята й. По-добре е тя да дохожда при него; ако някой слуга я зърнеше, когато тича из къщи, нейната постъпка можеше да се обясни с най-различни причини.
Но и това имаше също своите неудобства. Жулиен беше получил от Фуке книги, които той, студент по богословие, нямаше никога да поиска в книжарниците. Той се осмеляваше да ги отвори само нощем. Пък и често не му се искаше да го прекъсват с посещения, в очакване на които, доскоро преди тази малка сцена в овощната градина, той не бе способен да чете.
Благодарение на госпожа дьо Ренал той откри много нови неща в книгите. Той не се стесняваше да я разпитва за най-различни дреболии, незнанието на които спъва отведнъж ума на един младеж, роден извън висшето общество, с каквито и дарби да е надарен от природата.
Това възпитание, което му даваше чрез любовта една крайно несведуща жена, бе щастие за Жулиен. Той получи изведнъж възможността да вижда обществото такова, каквото е днес. Умът му не бе затрупан от разкази за състоянието на това общество някога, преди две хиляди години или само преди шестдесет години, във времето на Волтер и Людовик XV. За негова неизказана радост от очите му сякаш-падна пелена и той разбра най-сетне това, което ставаше във Вериер.
На пръв план излязоха извънредно сложните интриги, които се плетяха от две години около префекта на Безансон. Те се подкрепяха с писма от Париж, и то от най-знатни хора. И цялата работа бе в това — да се направи господин дьо Моаро, той беше най-набожният човек в областта, първи, а не втори помощник на вериерския кмет.
Негов съперник беше някакъв си много богат фабрикант, когото трябваше да изтикат без друго на мястото на втори помощник.
Най-сетне Жулиен разбра загатванията, доловени на обедите у господин дьо Ренал, на които идеше местното висше общество. Това привилегировано общество бе дълбоко заинтересовано от избора на първи помощник, за когото останалите жители на града и най-вече либералите дори не подозираха. На него се отдаваше такова значение, защото, както всеки знае, източната страна на главната вериерска улица трябва да се отдръпне девет стъпки навътре, тъй като тая улица бе станала кралски път.
И ето, ако господин дьо Моаро, притежател на три къщи в участъка, който се сечеше, сполучеше да стане първи помощник, а по-сетне кмет, в случай че изберяха господин дьо Ренал за депутат, той щеше да си затвори очите и на къщите, които излизаха на обществения път, щяха да могат да се направят дребни незабележими поправки, с помощта на които те щяха да останат още сто години. Въпреки дълбоката набожност и общопризнатата честност на господин дьо Моаро всички бяха уверени, че той ще бъде отстъпчив, защото имаше много деца. А от къщите, които трябваше да се отдръпнат навътре, девет принадлежаха на най-видните хора във Вериер.
В очите на Жулиен тази интрига беше много по-значителна, отколкото историята на битката при Фонтеноа, името на която видя за пръв път в една от книгите, изпратени от Фуке. Много неща учудваха Жулиен вече пет години, откакто беше почнал да ходи вечер на занятия у свещеника. Но тъй като въздържаността и душевното смирение са основни качества на един ученик по богословие, винаги му се струваше невъзможно да задава каквито и да е въпроси.
Един ден госпожа дьо Ренал даваше някакво нареждане на камериера на своя мъж — същия, който беше враг на Жулиен.
— Но днес, госпожо, е последният петък от месеца — й отговори слугата, като я изгледа многозначително.
— Вървете — каза госпожа дьо Ренал.
— Така, значи — каза Жулиен, — той отива в склада за сено, някога там беше черква, а сега отново служат; но какво ще прави там? Ето една от тия тайни, които никога не съм смогнал да разгадая.
— Това е някакво ново благотворително, макар и твърде особено заведение — отговори госпожа дьо Ренал. — В него не пущат жени: аз знам само, че всички там си говорят на ти. Ето например слугата ще намери там господин Валено и този толкова горд и глупав човек няма никак да се сърди, че Сен-Жан се обръща към него на ти, и сам ще му отговори по същия начин. Ако настоявате да узнаете какво правят там, ще поискам подробности от господин дьо Можирон и господин Валено. Ние плащаме по двадесет франка на слуга, за да не ни изколят те някой ден.
Времето летеше. Споменът за прелестите на любимата му отвличаха Жулиен от черното му честолюбие. Невъзможността да разговаря с нея за тъжни и дълбокомислени неща, защото те бяха от два противоположни лагера, увеличаваше, без той да подозира това, щастието, което й дължеше, и властта, която тя придобиваше над него.
Когато в присъствието на децата, станали прекалено умни, те бяха принудени да говорят само с езика на студения разум, Жулиен, втренчил в нея искрящи от любов очи, слушаше покорно обясненията й за хода на обществото. Често пъти, както разказваше за някое хитро мошеничество във връзка с прокарването на някое шосе или някоя доставка, госпожа дьо Ренал изведнъж се забравяше; и Жулиен трябваше да я мъмри, тъй като тя си позволяваше с него същите интимни ласки както с децата си. И наистина имаше дни, когато й се струваше, че го обича като свое дете. Та не се ли случваше безспирно да отговаря на наивните му въпроси за хиляди най-прости неща, които едно дете от добро семейство знае отлично на петнадесет години? Миг след това тя се възхищаваше от него като от свой учител. Неговият ум понякога дори я плашеше; на нея й се чинеше, че вижда всеки ден по-ясно бъдещия велик човек в този млад абат. Тя си го представяше папа, представяше си го пръв министър, като Ришельо.
— Дали ще доживея да те видя прославен? — говореше тя на Жулиен. — Мястото на един велик човек чака открито; монархията и религията имат нужда от него; нашите господа само за това приказват всеки ден. Ако един Ришельо не спре пороя на личните мнения, изгубено е всичко.