Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЕДНА СТОЛИЦА

Каква врява! Колко угрижени хора! Колко много мисли за бъдещето в главата на един двадесетгодишен момък! Как всичко това отвлича от любовта!

Барнав

Най-сетне далеч пред себе си върху една планина той зърна някакви черни стени: беше Безансонската цитадела. „Колко различно щеше да е — каза си той, като въздъхна, — ако пристигах в тази благородна крепост да постъпя като поручик в някой от полковете, натоварени да го защищават!“

Безансон не е само един от най-хубавите градове на Франция, в него можеш да срещнеш и много умни и благородни хора. Ала Жулиен беше само едно селянче и нямаше никаква възможност да се запознае с личните люде.

Той беше взел от Фуке граждански дрехи и в този костюм премина през подвижните мостове. Той толкова бе чел за обсадата от 1674 година, че му се прищя, преди да се затвори в семинарията, да разгледа крепостните стени и цитаделата. На два-три пъти насмалко часовоите не го арестуваха; той се завираше и в места, където военните не пущаха народа, за да могат да продават скришом сено и да изкарат по дванадесет-петнадесет франка годишно.

Той гледа високите стени, дълбоките ровове, страшните топове в продължение на няколко часа, додето най-сетне мина по булеварда пред едно голямо кафене. Той се спря във възторг; прочете няколко пъти думата „Кафене“, написана с едри букви над две огромни порти, и все не можеше да повярва на очите си. Най-сетне надви свенливостта си, влезе и попадна в дълга тридесет-четиридесет стъпки зала, чийто потон се издигаше поне на двадесет стъпки. Този ден всичко му се виждаше очарователно.

На билярда се играеха две партии. Маркьорите извикваха колко точки са спечелени; играчите тичаха около билярдните маси, около които бяха се стълпили зрители. Кълба тютюнев пушек, който излизаше от всяка уста, обвиваше всички със син облак. Снажността на тези хора, окръглените им рамене, тежкият им вървеж, грамадните им бакенбарди, широките дългополи сюртуци — всичко привличаше вниманието на Жулиен. Тези благородни синове на древния Бизонциум можеха да разговарят само виком; те се представяха за страшни воини. Жулиен замръзна от възхищение; необятността и великолепието на тоя голям столичен град Безансон го бяха омаяли. Той не намираше в себе си смелост да поиска чаша кафе от едного от тези господа с надменен поглед, които около билярда извикваха от време на време спечелените точки.

Но касиерката на тезгяха беше забелязала миловидното лице на този млад селянин, който, спрял на три крачки от печката, с вързопче под мишница, гледаше бюста на краля от превъзходен бял гипс. Тази девойка, едра напета франшконтейка, пременена, както подобава за такова кафене, вече два пъти със слаб глас, за да я чуе само той, беше повикала Жулиен: „Господине, господине!“ Срещнал с погледа си две големи сини и необикновено нежни очи, Жулиен разбра, че тя се обръща към него.

Той се запъти бързо към тезгяха и красивата девойка като че тръгна срещу някой неприятел. При това рязко движение вързопчето му падна.

Колко жалък би се сторил нашият провинциалист на младите парижки лицеисти, които на петнадесет години знаят вече как да влизат изящно в едно кафене! Но тия деца, тъй обучени на петнадесет години, стават на осемнадесет пошли. Страстната срамежливост, която човек среща в провинцията, понякога превъзмогва себе си и тогава тя възпитава волята. Като се приближи до младата и тъй хубава девойка, която сама благоволи да го заговори, Жулиен, станал смел, след като успя да надвие плахостта си, помисли: „Ще трябва да й кажа истината.“

— Госпожо, за пръв път през живота си идвам в Безансон; бих желал да получа хляб и чаша кафе, ще си платя.

Девойката се поусмихна и изчерви; тя се страхуваше да не би този млад, хубав момък да привлече насмешливото внимание и шегите на билярдните играчи. Той ще се уплаши и няма да дойде вече.

— Седнете ей тук, близо до мене — каза му тя и му посочи една мраморна маса, почти цялата потулена зад грамадния тезгях от червено дърво, който се издаваше напред в залата.

Девойката се пресегна през тезгяха и това й даде възможност да източи великолепната си снага. Жулиен я забеляза; всичките му мисли добиха друга насока. Хубавата госпожица сложи пред него чаша, захар и едно малко хлебче. Тя се поколеба дали да извика келнера, за да му налее кафе, защото разбираше ясно — дойде ли той, ще настъпи край на нейния разговор с Жулиен насаме.

Замислен, Жулиен сравняваше тази руса и весела хубавица с някои спомени, които непрестанно възкръсваха в паметта му. Цялата му плахост изчезна, когато си помисли каква страст бе вдъхнал той към себе си. А за хубавицата бе достатъчен и един миг, за да прочете това в погледа на Жулиен.

— Този тютюнев пушек ви кара да кашляте, елате да закусите утре сутринта преди осем часа; по това време аз съм почти сама.

— Как се наричате? — с ласкава усмивка на възхитена срамежливост я запита Жулиен.

— Аманда Бине.

— Позволявате ли ми да ви изпратя след час един малък вързоп колкото ей този?

Хубавата Аманда се позамисли.

— Следят ме: това, което ми искате, може да ме изложи; все пак аз ще напиша адреса си на тази картичка; вие ще я поставите върху вашия вързоп и можете без страх да ми го изпратите.

— Казвам се Жулиен Сорел — рече момъкът, — аз нямам ни роднини, ни познати в Безансон.

— Ах, разбирам — каза тя зарадвано, — вие постъпвате в правното училище.

— Уви, не — отвърна Жулиен, — пращат ме в семинарията.

Пълно разочарование помрачи чертите на Аманда; тя повика един келнер: сега тя не се боеше. Келнерът наля кафе на Жулиен, без да го погледне.

Аманда получаваше парите на тезгяха; Жулиен беше горд, че се е осмелил да говори; около една от билярдните маси се скараха. Виковете и протестите на играчите, отекнали в огромната зала, се сливаха в някаква глъчка, която учудваше Жулиен. Аманда стоеше замечтана, с наведени очи.

— Ако искате, госпожице — каза й той изведнъж уверено, — ще кажа, че съм ваш братовчед.

Тази забавна самоувереност се хареса на Аманда. „Това не е нищо и никакъв момък“ — помисли си тя. И му каза много бързо, без да го гледа, тъй като нейният поглед през това време следеше дали някой не се приближава до тезгяха:

— Аз съм от Жанлис, близо до Дижон; кажете, че и вие сте от Жанлис и братовчед на майка ми.

— Няма да забравя.

— Лете всеки четвъртък в пет часа семинаристите минават оттук пред кафенето.

— Ако вие си спомните за мене, когато минавам, вземете китка теменужки в ръката.

Аманда го изгледа учудено; този поглед превърна смелостта на Жулиен в безстрашие; ала все пак се изчерви до ушите, когато й каза:

— Чувствувам, че ви обичам лудо.

— Говорете по-тихо — каза му тя уплашено.

Жулиен се стараеше да си спомни няколко фрази от един изпокъсан том на „Новата Елоиза“, който беше намерил във Вержи. Неговата памет му служеше добре; десетина минути той повтаряше наизуст „Новата Елоиза“ на омаяната госпожица Аманда и сам беше във възторг от храбростта си, когато изведнъж лицето на хубавата франшконтейка доби леден израз. Един от нейните любовници се появи на вратата на кафенето.

Той се приближи до тезгяха, разкършил плещи, като подсвиркваше; поизгледа Жулиен. В един миг въображението на Жулиен, склонно да преувеличава всичко, бе обзето от мисълта за дуел. Той побледня силно, отмести чашата, придаде си самоуверен вид и изгледа съперника си втренчено. Когато съперникът му се наведе, за да си налее свойски чаша ракия на тезгяха, Аманда с поглед заповяда на Жулиен да спусне очи. Той я послуша и две минути стоя, без да мръдне, бледен, решен, мислейки само за това, което ей сега щеше да се случи: той беше наистина хубав в тази минута. Съперникът се учуди от погледа на Жулиен; като гаврътна на един дъх чашката ракия, той каза нещо на Аманда, мушна ръцете си в страничните джобове на грамадния си сюртук и се приближи до една билярдна маса, като подсвиркваше и гледаше Жулиен. Жулиен, побеснял от гняв, стана; но той не знаеше как да постъпи, за да го предизвика. Сложи вързопчето на пода и с най-нехайния вид, който можеше да си придаде, тръгна към билярда.

Напразно благоразумието му казваше: „Ако завържеш дуел още с пристигането си в Безансон, свършено е със свещеническото ти поприще.“

— Все едно, затуй пък няма да кажат, че съм се уплашил от един нахалник.

Аманда видя неговата смелост; тя се хвърляше в очи наред с простодушните му обноски; той веднага й се понрави повече от снажния младеж в сюртук. Тя стана и като се преструваше, че следи някакъв минувач на улицата, застана бързо между него и билярда:

— Не гледайте накриво този господин, той ми е зет.

— Та какво от това? Той пръв ме погледна.

— Искате да ме направите нещастна ли? Вярно, той ви погледна пръв, но той може би ще дойде и да поприказва с вас. Аз му казах, че сте роднина на майка ми и дохождате от Жанлис. Той е франшконтеец и никога не е отивал в Бургундия по-далеч от Дол; тъй че кажете му, каквото ви дойде на ума, не се страхувайте от нищо.

Жулиен се колебаеше още; тя добави много бързо — нейното въображение на касиерка я снабдяваше изобилно с всякакви лъжи:

— Вярно, той ви погледна пръв, но тъкмо тогава той ме питаше кой сте; той си е такъв грубичък с всички хора, съвсем не е искал да ви обиди.

Жулиен следеше с очи мнимия зет; видя го как купи номер, за да участвува в играта на по-отдалечената от двете билярдни маси. Чу го как извика с дебелия си глас заплашително: „Ей сега ще ви покажа как се играе!“ Жулиен бързо се шмугна зад госпожица Аманда и пристъпи към билярда. Аманда го хвана за ръката.

— Елате по-напред да ми платите — каза му тя.

„Права е — помисли Жулиен, — тя се страхува да не се измъкна, без да платя.“ Аманда беше също тъй развълнувана като него и почервеняла; тя му върна остатъка колкото се може по-бавно, а през това време повтаряше нисичко:

— Излезте веднага от кафенето или няма да ви обичам вече; а аз все пак ви обичам много.

Жулиен наистина излезе, но бавно. „Дали не съм длъжен — питаше се той непрестанно — да отида и аз, да погледна на свой ред, подсвирквайки, този грубиянин?“ И това съмнение го накара да престои един час на булеварда пред кафенето; той поглеждаше дали онзи човек няма да излезе. Но човекът не се яви и Жулиен си тръгна.

Той беше прекарал в Безансон едва няколко часа и вече изпитваше някакво угризение. Старият полкови лекар, въпреки подаграта си, му беше дал някога няколко урока по фехтовка; и това беше всичкото изкуство, на което Жулиен можеше да се осланя в яростта си. Но това затруднение нямаше да го спре, ако той знаеше как може да покаже възмущението си, без да удари плесница; а ако работата стигнеше до юмруци, неговият съперник, какъвто бе грамаден, щеше да го набие и с това работата щеше да се свърши.

„За такъв сиромах като мен — каза си Жулиен, — без покровители и без пари, между семинарията и затвора няма голяма разлика; ще трябва да оставя гражданските си дрехи в някой хан, дето ще мога да навлека отново черния си костюм. Ако някога сполуча да се измъкна за няколко часа от семинарията, ще мога лесно в гражданските си дрехи да се видя пак с госпожица Аманда.“ Това бе добре намислено; но колкото и ханища да се изпречваха на пътя му, Жулиен не се осмеляваше да влезе нито в един от тях.

Най-сетне, когато минаваше втори път край „Хотела на посланиците“, угриженият му поглед се-срещна с погледа на една дебела, доста млада още, червендалеста жена с весело и живо лице. Той се приближи до нея, разказа й своята история.

— Разбира се, мой малък хубав абате — каза му стопанката на „Хотела на посланиците“, — ще запазя гражданските ви дрехи и дори честичко ще ги изтупвам. По това време не е хубаво да се оставя сукнена дреха така, без да се поизтърси.

Тя взе един ключ, сама го заведе в една стая и го посъветва да запише на едно листче всичко, което й оставя.

— Господи боже, колко хубав изглеждате в тези дрехи, господин абат Сорел! — каза му дебелата жена, когато той слезе в кухнята. — Ей сега ще ви нагостя с добър обед; и той — добави тя шепнешком — ще ви струва само двадесет су вместо петдесет, колкото плащат всичките; зер трябва да се щади вашата кесийка.

— Аз имам десет луидора — възрази Жулиен не без гордост.

— Ах, господи боже — отговори разтревожена добрата стопанка, — не говорете така високо; в Безансон има много лоши хора. Ще ви оберат, дорде се обърнете. Главно не влизайте никога в кафенетата, те са пълни с негодници.

— Така е! — каза Жулиен, когото тези думи накараха да се замисли.

— Дохождайте само при мене, аз ще ви правя кафе, помнете, че винаги ще намерите тука свой човек и добър обед за двадесет су; разбираме се, надявам се. Хайде, сядайте на масата, аз сама ще ви подам яденето.

— Аз не мога да ям — каза й Жулиен, — много се вълнувам, отивам от вас право в семинарията.

Милозливата жена го пусна чак след като напълни джобовете му с разни неща за ядене. Най-сетне Жулиен се запъти към страшното място; стопанката от прага на хотела му сочеше пътя.