Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ЕДИН ВСЕСИЛЕН ЧОВЕК
Но има толкова загадъчност в нейното държание и толкова изящество в снагата й! Коя може да бъде тя?
На другия ден вратите на кулата се отвориха още рано сутринта. Жулиен бе събуден внезапно.
„Ах, боже милостиви! — помисли той. — Ето баща ми. Каква неприятна среща!“
В същия миг една жена, в облекло на селянка, се хвърли в прегръдките му. Той с мъка я позна: беше госпожица дьо Ла Мол.
— Зли човече, аз от твоето писмо само узнах къде си. Това, което наричаш твое престъпление, а всъщност е само благородно отмъщение, и показва какво възвишено сърце бие в тази гръд, аз научих едва във Вериер…
Въпреки предубеждението си против госпожица дьо Ла Мол, което впрочем сам не съзнаваше много ясно, Жулиен я намери извънредно красива. Как можеше да не вижда във всичките й постъпки и думи благородно, безкористно чувство, превъзхождащо всичко, на което би се одързостила една дребна, обикновена душичка? Стори му се отново, че обича кралица и след няколко минути й каза с рядко благородство в израза и мисълта:
— Бъдещето се рисуваше пред очите ми съвсем ясно. Аз ви венчавах след смъртта си с господин дьо Кроазноа, който е готов да се ожени за една вдовица. Благородната, макар и малко романтична душа на тази чаровна вдовица, потресена и вкарана в пътя на житейското благоразумие от едно необикновено събитие, трагично и велико за нея, благоволява да разбере безспорните достойнства на младия маркиз. Вие се примирявате да станете щастлива с онова, което всички смятат за щастие: уважението, богатството, високото положение… Но, мила Матилд, вашето пристигане в Безансон, ако го подозрат, ще-бъде смъртоносен удар за господин дьо Ла Мол, а това аз никога няма да си простя. Аз и без това вече съм му причинил толкова огорчения! Академикът ще каже, че е топлил змия в пазвата си.
— Признавам, съвсем не очаквах такава студена разсъдливост и такива грижи за бъдещето — каза полуразсърдена госпожица дьо Ла Мол. — Моята камериерка, почти тъй предпазлива, както вие, взе паспорт за себе си и под името на госпожа Мишле аз дойдох с пощенската кола.
— И госпожа Мишле е успяла да стигне тъй лесно до мен?
— Ах, ти си винаги оня изключителен човек, когото предпочетох пред всички! Аз най-напред предложих сто франка на секретаря на съда, който разправяше, че било невъзможно да вляза в тази кула. Но Получил парите, този честен човек ме накара да чакам, изтъкна ми разни пречки, аз помислих, че иска да ме окраде… — Тя се спря.
— И после? — запита Жулиен.
— Не се сърди, мили ми Жулиен — каза му тя, като го целуна. — Принудих се да кажа името си на този секретар, който ме взе за млада парижка работничка, влюбена в хубавеца Жулиен… Той действително така се изрази. Аз му се заклех, че съм твоя жена и сега ще получа позволение да те виждам всеки ден.
„Истинско безумие! — помисли Жулиен. — Аз не можах да й попреча. В края на краищата господин дьо Ла Мол е такъв важен сановник, че общественото мнение ще съумее да намери оправдание за младия полковник, който ще се ожени за тази прекрасна вдовица. Близката ми смърт ще покрие всичко.“ И той с упоение се отдаде на Матилдината любов; това беше безумие, душевно величие, всичко най-необикновено, което можем да си представим. Тя сериозно му предложи да се самоубие заедно с него.
След тези първи възторзи, когато тя се наслади до насита на щастието да вижда Жулиен, остро любопитство овладя отведнъж душата й. Тя се взираше в любимия си и намираше, че той стои неизмеримо високо над всичко, което си беше въобразила. Струваше й се, че Бонифас дьо Ла Мол е възкръснал, но още по-героичен.
Матилд се видя с най-добрите тукашни адвокати и ги оскърби, като направо, без заобикалки им предложи злато; но в края на краищата те приеха.
Тя много бързо разбра, че в съмнителните и много важни работи в Безансон всичко зависи от господин абата дьо Фрилер.
Под никому неизвестното име на госпожа Мишле тя отначало срещна непреодолими мъчнотии, за да проникне до могъщия йезуит. Но из града се пръсна мълвата за красотата на младата модистка, която, полудяла от любов, е дошла от Париж в Безансон да утеши младия абат Жулиен Сорел.
Матилд тичаше сама и пеша из улиците на Безансон; тя се надяваше, че никой няма да я познае. Във всеки случай тя не смяташе, че ще е безполезно за нейното дело, ако произведе силно впечатление върху народа. В своето безумие тя мечтаеше дори да го разбунтува, за да спаси Жулиен, когато отива на смърт. На госпожица дьо Ла Мол й се струваше, че е облечена просто, както подобава на постигната от скръб жена; а тя беше облечена така, че привличаше погледите на всички.
Тя беше станала в Безансон предмет на всеобщо внимание, когато най-подир, след цяла седмица ходатайства, издействува да бъде приета от господин дьо Фрилер.
Колкото и голяма да беше нейната смелост, мисълта за влиятелния йезуит се беше толкова тясно свързала в нейното съзнание с мисълта за дълбокото и предвидливо злодейство, че тя потрепера, когато позвъни на вратата на епископството. Тя едва се изкачваше по стълбите, които водеха към покоите на главния викарий. Пустотата на епископския дворец я смразяваше. „Ето аз ще седна на някое кресло и това кресло ще ми хване ръцете и аз ще изчезна. Кого ще може да попита моята камериерка за мене? Капитанът на жандармерията няма да иска да си мръдне пръста… Аз съм сам-сама в този голям град!“
Още с първия поглед върху жилището на главния викарий госпожица дьо Ла Мол се успокои. Най-напред й отвори един лакей в изящна ливрея. Приемната, дето я помолиха да почака, беше наредена с такъв тънък и изискан разкош, чужд на грубото показно великолепие, какъвто може да се види само в най-добрите парижки къщи. Щом зърна господин дьо Фрилер, който идеше към нея с бащински вид, всичките й мисли за чудовищно престъпление из един път изчезнаха. Тя не откри на хубавото му лице дори отпечатък от оная енергична и малко дива твърдост, която така ненавиждаше в парижкото общество. Полуусмивката, оживила чертите на свещенослужителя, който се разпореждаше с целия Безансон, издаваше човек от доброто общество, образован прелат, умел администратор. Матилд се почувствува в Париж.
На господин дьо Фрилер бяха потребни само няколко минути, за да накара Матилд да му признае, че е дъщеря на неговия могъщ противник маркиз дьо Ла Мол.
— Аз наистина съвсем не съм госпожа Мишле — каза тя, като си възвърна цялото високомерие на своето държание — и не се боя да ви призная това, защото идвам да се посъветвам с вас, господине, дали е възможно да устроим бягството на господин дьо Ла Верней. Първо, той е виновен само в необмислена постъпка; жената, срещу която е стрелял, е здрава. Второ, що се отнася до подкуп на служителите, аз мога да дам веднага петдесет хиляди франка и обещавам още двойно толкоз. Най-сетне аз и моето семейство няма да се спрем пред нищо, за да се отблагодарим на оня, който ще спаси господин дьо Ла Верней.
Господин дьо Фрилер очевидно се зачуди на това име. Матилд му показа няколко писма на военния министър, адресирани до господин Жулиен Сорел дьо Ла Верней.
— Вие виждате, господине, че баща ми се е заел с неговата участ. Аз се венчах с него тайно, тъй като баща ми желаеше той да стане висш офицер, преди да обяви този брак, който е донейде странен за една дьо Ла Мол.
Матилд забеляза, че додето Фрилер правеше тези важни открития, изразът на доброта и мека приветливост бързо чезнеше. Хитрост и дълбоко вероломство се изписаха на лицето му.
Абатът се съмняваше, той препрочиташе бавно официалните документи.
„Каква полза мога да извлека от тези странни признания? — питаше се той. — Ето че завързвам отведнъж тесни връзки с една приятелка на знаменитата маршалка дьо Фервак, всемогъщата племенница на негово високопреосвещенство епископа ???, който назначава епископите във Франция.
Онова, което виждах в далечното бъдеще, неочаквано израства пред мен. То може да ме доведе до целта на всичките ми въжделения.“
Отначало Матилд се уплаши от бързата промяна върху лицето на този толкова могъщ човек, с когото се намираше сама в един отдалечен апартамент. „Но какво пък — каза си тя начаса, — нямаше ли да бъде още по-лошо тъкмо ако не правех никакво впечатление на този студен, себелюбив поп, преситен от власт и наслада?“
Заслепен от тази бърза и неочаквано открила се възможност да получи епископски сан, учуден от ума на Матилд, господин дьо Фрилер забрави за миг всяка предпазливост. Госпожица дьо Ла Мол го виждаше как пълзи почти в краката й, честолюбив и треперещ от нервна възбуда.
„Всичко става ясно — реши тя. — Тук няма да има нищо невъзможно за приятелката на госпожа дьо Фервак.“ И сподавила чувството на ревност, което още я измъчваше много, тя намери сила да обясни, че Жулиен е близък приятел на маршалката и се е срещал едва ли не всеки ден у нея с негово високопреосвещенство епископа ???…
— Дори списъкът от тридесет и шестте съдебни заседатели да се съставя по жребий четири-пет пъти поред измежду първенците на нашия окръг — промълви главният викарий с пламнал от честолюбие поглед, като натъртваше думите си, — аз ще смятам, че съм имал много малък късмет, ако във всеки списък не наброя осем или десет приятели, при това най-умните от избраните. Почти винаги ще имам мнозинство и дори повече, отколкото трябва за произнасяне на присъдата; виждате ли, госпожице, колко лесно ще ми бъде да постигна оправданието. — Абатът се спря отведнъж, сякаш смаян от звука на собствените си думи; той признаваше неща, които никога не се казват на непосветените.
Но и той на свой ред порази Матилд, когато й съобщи, че в странното премеждие на Жулиен безансонското общество най-много се учудвало и интересувало от това, че той някога вдъхвал силна страст у госпожа дьо Ренал и дълго време сам изпитвал такава страст към нея. За господин дьо Фрилер не бе трудно да забележи, че неговият разказ предизвика прекомерно смущение.
„И аз не й останах длъжен! — помисли той. — Във всеки случай ето едно средство да водя за носа тази решителна особа; страхувах се, че няма да ми се удаде.“ Величественият и непокорен вид на Матилд усилваше още повече в очите му чара на тази рядка хубавица, която стоеше пред него едва ли не с молба. Той си възвърна пак цялото хладнокръвие и без да се поколебае, заби още веднъж кинжала в сърцето й.
— След всичко аз няма да се учудя — каза й той шеговито, — ако ние чуем, че господин Сорел от ревност е стрелял два пъти с пистолет в тази жена, която някога е обичал толкова много. Тя навярно съвсем не е лишена от привлекателност, а отскоро често се е виждала с някой си абат Маркино от Дижон, някакъв безнравствен янсенист, каквито са те всички.
Господин дьо Фрилер измъчи сладострастно и до насита сърцето на красивата девойка, чиято слаба страна беше доловил.
— Защо е дотрябвало на господин Сорел — питаше той, впил пламнал поглед в Матилд — да избере черквата, ако не затова, че тъкмо по него време съперникът му е служил там литургия? Всички приписват извънредно голям ум, а още по-голяма предпазливост на този щастливец, когото вие покровителствувате. Какво по-просто от това да се скрие в градините на господин дьо Ренал, които познава тъй добре? Там, почти сигурен, че няма да го видят, нито да го заловят, нито да го заподозрат, той е могъл да убие жената, която ревнувал.
Това разсъждение, наглед толкова основателно, съвсем разстрои Матилд. На тази горда душа, пропита обаче от цялото онова сухо благоразумие, което според висшето общество дава вярна картина на човешкото сърце, не беше леко да разбере каква радост е да се надсмееш над всяко благоразумие и колко силно е това чувство за една пламенна душа. Във висшите слоеве на парижкото общество, дето беше живяла Матилд, страстта не е способна да се освободи от благоразумието освен в редки изключения и там се хвърлят през прозореца само от петия етаж.
Най-сетне абат дьо Фрилер се увери, че държи в ръцете си Матилд. Той й даде да разбере (не ще и дума, той лъжеше), че може да води, както си иска, прокурора, натоварен да изнесе обвинението срещу Жулиен.
След като бъдат избрани с жребие тридесет и шестте заседатели на съдебната сесия, той ще поприказва лично поне с тридесетина от тях.
Ако Матилд не беше се сторила да господин дьо Фрилер толкова хубава, той щеше да й говори с такава откровеност едва на петото или шестото свиждане.