Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Rouge et le Noir, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (26 януари 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1978

 

Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Червено и черно
Le Rouge et le Noir
АвторСтендал
Първо издание1830 г.
Франция
ИздателствоA. Levasseur
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видпсихологична драма
ISBNISBN 954-9559-91-2
Червено и черно в Общомедия

„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.

В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.

Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).

Заглавие

Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.

Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]

Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]

Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]

Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]

Сюжет

Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.

„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.

Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.

Първа част

Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.

Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.

Втора част

Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.

Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.

Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.

След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.

Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.

Край на разкриващата сюжета част.

Критика

Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.

Преводи

„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“

През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.

Имплицитен читател

Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.

Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.

„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.

Филмови адаптации

„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.

„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.

Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.

„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.

Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.

„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.

„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.

Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.

Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.

Източници

  1. books.google.fr, Le Rouge et le Noir
  2. Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
  3. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  4. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  5. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
  6. Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
  7. Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
  8. The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
  9. Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.

Външни препратки

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
СЕМИНАРИЯТА

Триста тридесет и шест обеда по осемдесет и три сантима, триста тридесет и шест вечери по тридесет и осем сантима, шоколад — комуто се пада право; колко можеш да спечелиш при тази оферта?

Безансонският Валено

Той зърна отдалеч железния позлатен кръст върху портата; приближи се полека; краката му сякаш се подкосяваха. „Ето го този земен ад, от който няма вече да изляза!“ Най-сетне той се реши да позвъни. Звънът на камбанката проехтя като в пусто място. След десетина минути отвори му един бледен човек, облечен в черно. Жулиен го погледна и тозчас наведе очи. Странно лице имаше този вратар. Изпъкналият и зелен гледец на очите му се разширяваше като на котка; неподвижните очертания на клепачите му изключваха всякакво съчувствие; тънките му устни се разтягаха в полукръг над щръкналите му напред зъби. Ала на това лице не бе изписан никакъв порок, на него се четеше по-скоро онова пълно безчувствие, което много повече плаши младежта. Единственото чувство, което беглият поглед на Жулиен смогна да отгатне върху това длъгнесто набожно лице, бе дълбокото презрение към всичко, за каквото и да му заговореха, ако то не бе свързано с облаги на небето.

Жулиен повдигна с мъка очи и с треперещ глас, с разтуптяно сърце обясни, че иска да говори с директора на семинарията господни Пирар. Без да промълви дума, черният човек му кимна да го последва. Те се изкачиха на втория етаж по една широка стълба с дървено перило и изкривени стъпала, които висяха съвсем от противоположната на стената страна и сякаш всяка минута можеха да рухнат. Малката вратичка, над която бе закован голям гробарски кръст от просто дърво, боядисано черно, се открехна с мъка й вратарят го въведе в мрачна, ниска стая с варосани стени, на които бяха окачени две големи картини, почернели от времето. Тук Жулиен остана сам; той стоеше, потиснат от ужас, сърцето му биеше до пръсване; той щеше да бъде щастлив, ако можеше да плаче. Гробно мълчание цареше в целия дом.

След четвърт час, който му се стори ден, вратарят със зловещото лице се появи отново на вратата, която се намираше на другия край на стаята, и без да каже дума, му стори знак да тръгне след него. Жулиен влезе в стая, още по-голяма от първата, дето едва се виждаше. Стените и тук бяха белосани, но нямаше никаква покъщнина. Само в ъгъла, до вратата, Жулиен, минавайки, забеляза легло от небоядисано дърво, два сламени стола и малко кресло от чамови дъски, нетапицирано. На другия край на стаята, до едно прозорче с пожълтели стъкла и перваз, затрупан с омърсени саксии, той съзря един човек в оръфано расо, седнал пред една маса; този човек изглеждаше разсърден, вземаше едно по едно цял куп малки квадратни листчета, написваше на тях по няколко думи и след това ги нареждаше на масата. Той не забелязваше Жулиен. А младежът стоеше неподвижно, прав насред стаята, дето го беше оставил вратарят, който излезе и затвори след себе си вратата.

Така минаха десетина минути; лошо облеченият човек продължаваше да пише. Жулиен беше силно развълнуван и уплашен, струваше му се, че ха-ха, ще падне. Някой философ би казал (и сигурно би се излъгал): „Такова е непоносимото въздействие на грозното върху душата, създадена да обича хубавото.“

Човекът, който пишеше, вдигна глава; Жулиен забеляза това не отведнъж, но дори и след като го видя, продължаваше да стои неподвижен, като че поразен смъртно от страшния поглед, устремен върху него. Замъглените очи на Жулиен с мъка различаваха някакво дълго лице, покрито цялото с червени петна, с изключение на челото, което се отделяше с мъртвешка бледнина. Между тези червени бузи и това бяло чело святкаха две черни оченца, способни да ужасят и най-храбрия човек. Гъсти, гладко причесани и черни като ахат коси ограждаха огромното му чело.

— Ще благоволите ли да се приближите, да или не? — каза най-сетне нетърпеливо този човек.

Жулиен пристъпи с несигурни крачки и най-сетне, готов да падне, побледнял както никога в живота си, се спря на три крачки от небоядисаната дървена масичка, отрупана с четвъртити листчета.

— По-близо — каза човекът.

Жулиен пристъпи още, като простря напред ръка, сякаш търсеше да се облегне на нещо.

— Името ви?

— Жулиен Сорел.

— Много закъсняхте — каза му той, впил отново страшното си око в него.

Жулиен не можа да понесе този поглед; изпружил напред ръка, сякаш да се хване за нещо, той се просна в целия си ръст върху пода.

Човекът позвъни. Жулиен беше загубил само способността да вижда и да се движи; той чу приближаващите се стъпки.

Повдигнаха го, поставиха го на малкото кресло от небоядисано дърво. Той чу как страшният човек каза на вратаря:

— Очевидно той страда от епилепсия, само това липсваше.

Когато Жулиен най-сетне можа да отвори очи, човекът с червеното лице продължаваше пак да пише; вратарят беше изчезнал. „Трябва да намеря в себе си смелост — каза си нашият герой — и главно да скрия това, което чувствувам (сърцето му примираше от болка); ако ми се случи нещо, бог знае какво ще помислят за мен.“ Най-сетне човекът престана да пише и изгледа криво Жулиен.

— В състояние ли сте да ми отговаряте?

— Да, господине — каза Жулиен с отпаднал глас.

— Е, хубаво тогава.

Черният човек се приповдигна, отвори със скърцане чекмеджето на чамовата си маса и затършува нетърпеливо в него някакво писмо. Най-сетне го намери, седна бавно и се вторачи в Жулиен отново с такъв поглед, като че искаше да му изтръгне последния остатък от живота.

— Вие сте ми препоръчан от господин Шелан; той е най-добрият свещеник в епархията, човек добродетелен, какъвто рядко има, и мой приятел от тридесет години.

— Ах, значи, аз имам честта да говоря с господин Пирар — промълви Жулиен с примрял глас.

— Изглежда — отвърна троснато директорът на семинарията и го изгледа сърдито.

Мъничките му очички засвяткаха още по-силно, ъгълчетата на устните му затрепкаха неволно. Той приличаше на тигър, който предвкусва удоволствието от разкъсването на жертвата си.

— Писмото на Шелан е късо — каза той, като да говореше на себе си. — Itelligenti pauca[1]; в наше време трябва да се пише колкото се може по-кратко.

Той прочете на глас:

„Провождам Ви Жулиен Сорел от моята енория, когото съм кръстил преди около двадесет години; син на богат дърводелец, който не му дава нищо, Жулиен ще бъде бележит работник на господнето лозе. Памет и схватливост не му липсват, има и разум. Но дълготрайно ли ще е неговото призвание? Искрено ли е то?“

Искрено! — повтори абат Пирар учудено, като изгледа Жулиен; но погледът на абата сега не беше до такава степен лишен от човеколюбив. — Искрено! — повтори той, като сниши глас, и зачете по-нататък:

„Аз ви моля да дадете на Жулиен стипендия; той ще я заслужи, като положи необходимите изпити. Аз съм го обучавал малко по богословие, онова някогашно и добро богословие на Бссюе, Арно и Фльори. Ако момъкът не ви допада, пратете ми го обратно назад; директорът на приюта за бедни, когото добре познавате, му предлага осемстотин франка, за да стане възпитател на децата му. Съвестта ми е спокойна, слава богу. Почвам да привиквам към сполетелия ме страшен удар. Vale et me ama.“[2]

Абат Пирар се позапъна, когато дойде до подписа, и с въздишка изговори думата Шелан.

— Той е спокоен — каза абат Пирар, — и наистина неговата добродетелност заслужава тази награда; дано Бог я даде и на мен, когато дойде моят час!

Той погледна към небето и се прекръсти. Видял кръстния знак, Жулиен почувствува, че почва да му преминава дълбокият ужас, който, откакто влезе в тоя дом, бе го смразил.

— Аз имам тук триста двадесет и един човека, очакващи да получат свещенически сан — каза най-сетне абат Пирар със строг, но не зъл глас. — Само седем-осем от тях са препоръчани от такива хора като абат Шелан; така че между триста двадесет и един човека вие ще бъдете деветият. Но моето покровителство не e нито благоволение, нито слабост, то е удвоена грижа и строгост против пороците. Идете да заключите тази врата.

Жулиен тръгна с усилие и сполучи да се задържи на крака. До входната врата той зърна едно прозорче, което гледаше към полето. Той погледна дърветата и техният вид го поуспокои, като да беше видял стари приятели.

— Loquerisne linguam latinam? (Говорите ли латински?) — го запита абат Пирар, когато той се върна.

— Ita, pater optime (Да, преподобни отче) — отговори Жулиен, като се посъвзе. То се знае, никой човек на света не му се струваше по-малко преподобен от господин Пирар през този половин час.

Разговорът продължи на латински. Изразът в очите на абата постепенно се смекчи; Жулиен си възвърна донейде самообладанието. „Колко съм слаб — помисли си той, — щом може да ми подействува това привидно благочестие. Този човек ще да е чисто и просто мошеник като господин Маслон“ — и Жулиен се зарадва в душата си, задето е скрил почти всичките си пари в ботушите.

Абат Пирар изпита Жулиен по богословие и се изненада от обширните му познания. Учудването му порасна, когато го разпита подробно по Светото писание. Но когато стигна до учението на църковните отци, видя, че Жулиен не знаеше дори имената на свети Йероним, на свети Августин, на свети Бонавентура, на свети Василий, и т.н., и т.н.

„Така си е — помисли абат Пирар, — личи онова гибелно влечение към протестантството, в което винаги съм укорявал Шелан; вдълбочено, прекалено вдълбочено познаване на Светото писание.“

(Жулиен току-що му бе говорил, без да го питат по този въпрос, за времето, когато действително са били написани Битието, Петокнижието и т.н.).

„Докъде води това безкрайно размишление върху Светото писание — помисли абат Пирар, — ако не до личното тълкуване, сиреч до най-отявленото протестантство? И наред с това небезопасно незнание нито дума за църковните отци, което би могло да уравновеси това увлечение.“

Но учудването на директора на семинарията мина всяка граница, когато, запитал Жулиен за духовната власт на папата, очаквайки да чуе положенията на древната галиканска църква, младият човек му приведе почти цялата книга на господин дьо Местър.

„Странен е този Шелан — помисли си абатът, — дали не му е показал тази книга само за да го научи да се подиграва с нея?“

Напразно разпитваше той Жулиен в желанието си да узнае дали той сериозно вярва в учението на господин дьо Местър. Младежът отговаряше само по памет. От тази минута Жулиен се почувствува наистина уверен в себе си и се овладя напълно. След този много дълъг изпит стори му се, че господин Пирар се държи към него строго само за очи. И наистина, ако не бяха началата на важността и строгостта, о които от петнадесет години се придържаше в отношението си към своите ученици по богословие, директорът на семинарията би целунал с радост Жулиен в името на логиката — такава яснота, точност и бистрота откри той в неговите отговори.

„Ето един смел и здрав дух — каза си той, — но corpus debile (тялом слаб).“

— Често ли припадате така? — запита той Жулиен на френски, като му посочи с пръст пода.

— За пръв път в живота. Лицето на вратаря ме вледени — отвърна Жулиен и се изчерви като дете.

Абат Пирар почти се усмихна.

— Ето докъде води суетният светски разкош; вие, види се, сте свикнали със засмените лица, тия истински маски на лъжата. Истината е сурова, господине. Но нима нашата задача тук долу на земята не е също тъй сурова? Ще трябва да бдите над вашата съвест, за да не я съблазни тази слабост: прекомерната чувствителност към суетната прелест на външното.

— Ако не беше ви препоръчал — каза абат Пирар, който премина с явно удоволствие пак на латински език, — ако не беше ви препоръчал такъв човек като абат Шелан, аз щях да ви говоря на този суетен светски език, с който, изглежда, сте свикнал. Пълна стипендия, каквато искате, е, ще ви кажа, най-трудното нещо, което може да се получи на света. Но много малка би била заслугата на абат Шелан през петдесет и шест годишната му апостолска дейност, ако не може да разполага с една стипендия в семинарията.

След тези думи абат Пирар посъветва Жулиен да не влиза в никакво тайно общество или братство без негово съгласие.

— Давам ви честна дума — отговори Жулиен с чистосърдечието на честен човек.

Директорът на семинарията се усмихна за първи път.

— Тази дума тук е съвсем неуместна — каза му той, — тя напомня много суетливата чест на светските хора, която ги води към толкова заблуди, а често и престъпления. Вие ми дължите безпрекословно подчинение по силата на параграф седемнадесети от булата Unam Ecclesiam на свети Пий V. Аз съм ваш духовен ръководител. В този дом да слушаш, възлюблени ми сине, значи да се покоряваш. Колко пари имате?

„Ето че си го каза най-сетне — помисли си Жулиен, — затова станах «възлюблен син».“

— Тридесет и пет франка, отче.

— Записвайте си грижливо за какво ще харчите тия пари; вие ще ми дадете после сметка за това.

Този мъчителен разпит трая три часа; Жулиен повика вратаря.

— Настанете Жулиен Сорел в килия 103 — каза абат Пирар на този човек.

По свое голямо благоволение той даваше на Жулиен отделно помещение.

— Занесете там сандъка му — добави той.

Жулиен наведе очи и съзря сандъка точно пред себе си; той го гледаше от три часа и не можеше да го познае.

Когато стигнаха в № 103 (беше малка стаица от осем квадратни стъпки в последния етаж на сградата), Жулиен забеляза, че тя гледа към крепостните стени, а отвъд тях се разстилаше красива равнина, която Ду отделя от града.

„Каква прекрасна гледка!“ — възкликна Жулиен. Но макар да си каза това, той не разбираше добре какво изразяваха тези думи. Необикновено силните чувства, които беше изпитал за толкова късо време, откакто дойде в Безансон, бяха изчерпали напълно силите му. Той седна до прозореца върху единствения дървен стол, който имаше в килията, и се унесе тутакси в дълбок сън. Той съвсем не чу камбаната за вечеря, нито камбаната за вечернята; бяха забравили за него.

Когато първите лъчи на слънцето го събудиха на другата заран, той се видя легнал върху пода.

Бележки

[1] За разбиращия не трябва много.

[2] Много поздрави и не ме забравяй.