Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 68 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
СТРАСБУРГ
Какво ослепление! На тебе ти е даден целият жар на любовта, цялата й мощ да изживееш мъките й. Само нейните чародейни наслади, нейните сладки радости са извън твоята сфера. Аз не можех да кажа, като я гледах заспала: тя е цялата моя с ангелската си красота и своите мили слабости! Ето я всецяло в моята власт такава, каквато небето я създаде б своето милосърдие за омая на мъжкото сърце.
Принуден да прекара една седмица в Страсбург, Жулиен, дирейки как да се разсее, се отдаваше на мечти за военна слава и всеотдайност към родината. Беше ли той наистина влюбен? Той не знаеше, чувствуваше само, че в изтерзаната му душа Матилд е пълновластна владичица на неговото щастие и неговото въображение. Потребно бе да напряга всичките си душевни сили, за да не се поддаде на отчаяние. Да мисли за каквото и да е било, което няма връзка с госпожица дьо Ла Мол, беше не по силите му. Честолюбието, обикновените успехи на пустославието го отвличаха някога от чувствата, които изпитваше към госпожа дьо Ренал. Матилд беше погълнала всичко; той я намираше във всичките си мечти за бъдещето.
Бъдещето, отдето и да го погледнеше, се виждаше на Жулиен безутешно. Това същество, което ние виждахме във Вериер тъй самонадеяно, тъй надменно, сега беше изпаднало в прекомерна, смешна скромност.
Три дни по-рано той с наслада би застрелял абат Кастанед, но ако сега в Страсбург някое дете се спречкаше с него, той би дал право на детето. Спомнеше ли си за съперниците, за враговете, с които беше се сблъскал в живота, дохождаше винаги до заключение, че той, Жулиен, е бил виновен.
Защото сега негов неумолим враг беше същото това могъщо въображение, което някога непрекъснато му рисуваше бъдещето, пълно с бляскави успехи.
Голямата самота, на която е обречен чужденецът, увеличаваше още повече властта на това мрачно въображение. Какво съкровище би бил за него един приятел! „Но — питаше се Жулиен — има ли поне едно сърце, което да бие за мене? И ако дори имах приятел, дългът на честта не ми ли повелява да пазя вечно мълчание?“
Тъжен се разхождаше той на кон из околностите на Кел, едно градче на брега на Рейн, обезсмъртена от Дезе и Гувион Сен-Сир. Един немски селянин му показваше поточетата, пътищата, островчетата на Рейн, които тези велики пълководци бяха прославили с мъжеството си. Жулиен, повел своя кон с лявата си ръка, държеше в дясната разгъната великолепната карта, която украсява „Спомените“ на маршал Сен-Сир. Един весел възглас го накара да вдигне глава.
Беше княз Коразов, неговият лондонски приятел, който преди няколко месеца му беше разкрил основните правила на висшето светско държане. Верен на това велико изкуство, Коразов, пристигнал предния ден в Страсбург и само от един час в Кел, макар и в живота си да не беше прочел нито един ред за обсадата от 1796 година, се залови да обяснява всичко на Жулиен. Немският селянин го гледаше слисан; защото все пак разбираше доста френски и виждаше огромните несъобразности, в които изпадаше князът. Но Жулиен беше много далеч от всичко, което мислеше селянинът, той гледаше с почуда хубавия млад човек, възхищаваше се от стройността му и умението, с което яздеше.
„Ето щастлив характер! — казваше си той. — Колко добре му приляга бричът; как красиво са подрязани косите му! Уви, ако аз бях такъв, може би тя нямаше да ме възненавиди, след като ме беше обичала три дни!“
Когато князът завърши с обсадата на Кел, той каза на Жулиен:
— Вие имате вид на трапист[1], престарали сте се, следвайки онова правило на сериозност, което ви предадох в Лондон. Тъжният вид не съответствува на добрия тон; вие трябва да имате отегчен вид. Тъжен ли сте, значи, липсва ви нещо, значи, в нещо не сте сполучили.
Това значи да се показвате в неизгодна светлина. Напротив, отегчен ли сте, в неизгодна светлина се намира оня, който се е опитал напразно да ви се хареса. Разберете, драги ми, колко дълбока е заблудата ви.
Жулиен хвърли едно екю на селянина, който ги слушаше със зинала уста.
— Хубаво — каза князът, — у вас има грация, благородно презрение! Много хубаво!
И той пуска коня си в галоп. Жулиен препусна след него, изпълнен с глупаво възхищение.
„Ах, ако бях такъв, тя нямаше да предпочете пред мене Кроазноа!“ И колкото повече се възмущаваше разумът му от смешните чудачества на княза, толкова по-силно той се презираше, задето не може да се възхищава от тях, и скърбеше, че не ги притежава. Отвращението от себе си не може да отиде по-далече от това.
Князът се убеди, че Жулиен е действително потиснат от нещо.
— Какво е това, драги — каза му той, когато се върнаха в Страсбург, — да не сте загубили всичките си пари или сте се влюбили в някоя малка актриса?
Русите копират френските нрави, само че винаги с петдесет години закъснение. Те сега са във века на Людовик XV.
От тези шеги върху любовта сълзи избликнаха в очите на Жулиен. „Защо да не се посъветвам с този толкова мил човек?“ — мина му през ума изведнъж.
— Ех, да, драги мой — рече той на княза, — вие ме заварвате в Страсбург влюбен до уши и дори изоставен. Една очарователна жена, която живее в един съседен град, ме захвърли, след като ме беше обичала страстно три дни поред. И ето този прелом ме смазва.
И той описа на княза постъпките и характера на Матилд, като скри всичко под измислени имена.
— Спрете дотук — каза Коразов, — за да ви вдъхна доверие във вашия лекар, аз сам ще довърша изповедта ви. Съпругът на тази млада жена разполага с огромно богатство или пък по-скоро тя сама е от висшата аристокрация в този край. Сигурно има с какво да се гордее.
Жулиен му кимна, той не смееше вече да говори.
— Прекрасно — каза князът. — Ето ви три хапчета, доста горчиви; вие ще ги вземете, без да отлагате:
1. Ще се виждате всеки ден с госпожа… как я наричате?
— Госпожа дьо Дюбоа.
— Какво име! — възкликна князът, като се разсмя гръмовито. — Но прощавайте, то е свято за вас. И така вие всеки ден трябва да се виждате с госпожа дьо Дюбоа; ала не бива в никой случай да й показвате, че сте студен и обиден; не забравяйте великото правило на нашия век: бъдете пълна противоположност на това, което очакват от вас. Покажете се точно такъв, какъвто сте били една седмица, преди да се удостоите с благосклонностите й.
— Ах, тогава бях спокоен — провикна се в отчаяние Жулиен. — Мене ми се струваше, че изпитвам жалост към нея.
— Пеперудата изгаря в пламъка на свещта — продължи князът; — сравнение старо като света.
1. Вие ще се виждате с нея всеки ден;
2. Вие ще почнете да ухажвате някоя жена от нейната среда, но без да проявявате никакви признаци на страст, разбирате, нали? Не крия от вас, вашата роля е трудна; вие играете комедия и ако отгатнат това, загубен сте.
— Тя е толкова умна, аз съм такъв глупак! Загубен съм — тъжно каза Жулиен.
— Не, вие сте много повече влюбен, отколкото предполагате. Госпожа дьо Дюбоа е извънредно погълната от собствената си особа, както всички жени, които са надарени от небето или с много знатен род, или с несметно богатство. Тя гледа себе си, вместо да гледа вас, следователно не ви познава. През време на двата или трите порива на любов, която е разпалила сама у себе си с големи усилия на въображението, тя е виждала във вас мечтания герой, а не това, което сте в действителност…
Но по дяволите, това е азбуката, драги ми Сорел, мигар вие наистина сте ученик? …
Поврага! Я да влезем в този магазин; ето ви една чудесна черна вратовръзка, ще речеш, че е работа на Джон Андерсън от Берлингтън стрийт; направете ми удоволствието да я вземете и да захвърлите това безобразна черно въже, което сте намотали около шията си.
Та ето — продължи князът, когато излязоха от дюкяна на първия пасмантерист в Страсбург — в какво общество се движи госпожа дьо Дюбоа? Господи боже, какво име! Не се сърдете, драги ми Сорел, не мога да се сдържам… Та коя ще ухажвате вие?
— Едно пълно въплъщение на добродетелта, дъщеря на търговец на чорапи, страшен богаташ. Тя има най-хубавите очи на света, които ми харесват безкрайно; тя е безспорно първата особа в тоя край; но въпреки всички тези предимства, изчервява се и се смущава, ако някой й заговори за търговия и за дюкяни. А за зла чест баща й е бил един от най-известните търговци в Страсбург.
— И така, ако заговорят за измамничество[2] — каза князът, като се засмя, — вие можете да бъдете уверен, че вашата хубавица ще отнесе това за себе си, а не за вас. Това чудачество е прекрасно и много полезно, то няма да ви позволи нито за миг да загубите ума си от нейните хубави очи. Успехът ви е осигурен.
Жулиен имаше на ум госпожа маршалката дьо Фервак, която беше честа гостенка в дома на дьо Ла Мол. Тя беше красива чужденка, омъжена за маршала една година преди смъртта му. Целият й живот бе сякаш посветен на една-единствена цел — да накара хората да забравят, че е била дъщеря на промишленик и за да бъде нещо в Париж, беше застанала начело на жените, борещи се за добродетелта.
Жулиен се възхищаваше искрено от княза; какво не би дал, за да има неговите чудачества! Разговорът между двамата приятели нямаше край; Коразов беше във възторг: никога нито един французин не беше го слушал толкова дълго. „Ето, най-сетне постигнах своето — разсъждаваше очарованият княз, — накарах учителите си да слушат моите уроци!“
— Значи, разбрахме се — повтаряше той на Жулиен за десети път, — нито сянка от страст, когато говорите с младата хубавица, дъщеря на страсбургския търговец на чорапи, в присъствието на госпожа дьо Дюбоа. Напротив, огнена страст, когато й пишете. Да чете прекрасно написано любовно писмо, е върховна наслада за една престорена благонравна жена; за нея то е минута на отдих. Тя вече не играе комедия, одързостява се да слуша гласа на сърцето си; и тъй, две писма на ден.
— Никога, никога! — провикна се изплашен Жулиен. — Предпочитам да ме скълцат в хаван, отколкото да съчиня три фрази; аз съм труп, драги мой, не очаквайте вече нищо от мен. Оставете ме да умра тук край пътя.
— Че кой ви казва да съчинявате фрази? В моята пътническа чанта имам шест тома ръкописни любовни писма. Има за всякакви женски характери, ще се намерят и за висшата добродетел. Та Калински не ухажваше ли в Ричмънд-Терас — знаете, на три левги от Лондон — най-красивата квакерка в цяла Англия.
Когато в два часа сутринта се раздели с приятеля си, Жулиен не се чувствуваше вече тъй нещастен.
На другия ден князът повика при себе си един преписвач, а след два дни Жулиен получи петдесет и три любовни писма, старателно номерирани, предназначени за най-възвишената и най-тъжната добродетел.
— Няма петдесет и четвърто — каза князът, — защото изпъдили най-учтиво Калиски. Но не е ли за вас все едно дали дъщерята на търговеца на чорапи ще ви даде пътя, щом искате да въздействувате само върху сърцето на госпожа дьо Дюбоа?
Всеки ден двамата яздеха на кон: князът беше се привързал до полуда към Жулиен. Като не знаеше как да му засвидетелствува своята ненадейна дружба, той накрай му предложи ръката на една от своите братовчедки, богата московска наследница.
— А ожените ли се веднъж — добави той, — с моето влияние и вашия орден вие за две години ще станете полковник.
— Но този орден не е даден от Наполеон, това не е едно и също.
— Какво от това — отвърна князът, — нали Наполеон го е учредил? Той се смята все още за най-големият орден в Европа.
Жулиен бе склонен да се съгласи. Но дългът му го зовеше да се яви при високата особа; когато се разделяше с Коразов, обеща да му пише. Той получи отговора на тайното послание, което беше донесъл, и полетя към Париж; но останал два дни поред самичък, мисълта да напусне Франция и Матилд му се стори по-страшна от смъртта. „Аз няма да се оженя за милионите, конто ми предлага Коразов — каза си той, — но ще последвам съветите му.
В края на краищата изкуството да се съблазнява е негов занаят; той само за това мисли повече от петнадесет години, тъй като сега е на тридесет. Не може да се каже, че му липсва ум; той е ловък и хитър, пламенността и поезията са несъвместими с този характер: той има душата на прокурор; ето едно основание още, че не се лъже.
Така трябва да направя: ще ухажвам госпожа дьо Фервак.
Може би ще бъде досадничко с нея, но аз ще гледам нейните прекрасни очи, те толкова много приличат на очите, които са ме обичали най-много на света.
Тя е чужденка; с нея аз ще мога да изучавам един нов характер.
Аз полудявам, погубвам се, трябва да следвам приятелските съвети и да не слушам себе си.“