Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
СЕДМА ГЛАВА
ПРИСТЪП ОТ ПОДАГРА
И аз получих повишение не защото го заслужавах, а защото моят господар страдаше от подагра.
Читателят е може би изненадан от този непринуден, едва ли не приятелски тон; ние забравихме да кажем, че от шест седмици маркизът бе принуден да пази стаята, защото бе получил пристъп от подагра.
Госпожица дьо Ла Мол и майка й бяха в Иер, при майката на маркизата. Граф Норбер се виждаше с баща си само за минута; те се намираха в много добри отношения помежду си, но нямаха какво да си кажат. Господин дьо Ла Мол, принуден да разговаря само с Жулиен, се учуди, като откри у него мисли. Той го караше да му чете вестниците. Скоро младият секретар бе сам в състояние да избира любопитните места. Имаше един нов вестник, който маркизът не можеше да понася; той беше се заклел да не го чете никога, а всеки ден говореше за него. Жулиен се смееше. Възмутен от днешното време, маркизът поиска да му четат Тит Ливий; импровизираният превод, направен от латински текст, го забавляваше.
Един ден маркизът каза с онази преувеличена учтивост, която често дразнеше Жулиен:
— Позволете ми, драги Сорел, да ви подаря един син фрак; когато ви се поиска да го облечете и дойдете у мене, вие ще бъдете в моите очи по-младият брат на граф дьо Шон, сиреч син на моя приятел стария дук.
Жулиен не разбра съвсем какво означаваше това; същата вечер той рече да отиде при маркиза в синия фрак. Маркизът се държа с него като с равен. Жулиен притежаваше сърце, способно да оцени истинската учтивост, но нямаше понятие за нейните отсенки. Преди тази приумица на маркиза той беше готов да се закълне, че е невъзможно да бъде приет от него с по-голямо внимание. „Какъв изумителен талант!“ — каза си Жулиен, когато стана да си отиде и маркизът му се извини, че не може да го придружи поради подаграта.
Тази странна прищявка накара Жулиен да се замисли. „Не се ли подиграва с мене?“ — помнели той. И отиде да се посъветва с абат Пирар, който, не тъй учтив като маркиза, вместо да му отговори, подсвирна и заговори за друго нещо. На другия ден заранта Жулиен се представи на маркиза в черен костюм, с папка и писма за подпис. Маркизът го прие по старому. Вечерта, когато дойде в синия фрак, тонът на маркиза бе съвсем различен и напълно учтив, както предната вечер.
— Тъй като много не се отегчавате, като навестявате в своята доброта един клет болен старец — каза му маркизът, — вие ще трябва да му разкажете за всички малки случки от вашия живот, но откровено, без да мислите за друго освен за това — разказът ви да бъде ясен и занимателен. Защото трябва да се забавляваме — продължи маркизът, — всичко друго в живота е лъжовно. Един човек не може да ми спасява всеки ден живота на война или да ми подарява всеки ден по един милион; но ако имах тук при своя шезлонг Риварол, той би ме избавял всеки ден от един час мъки и досада. Аз често се виждах с него в Хамбург през време на емиграцията.
И маркизът разправи на Жулиен някои анекдоти за Риварол с хамбургците, които се събирали по четворица, за да могат да разберат някое негово остроумие.
Господин дьо Ла Мол, принуден да се задоволява с обществото на малкия абат, поиска да го поразмърда. Той закачи гордостта на Жулиен. Тъй като от него искаха истината, Жулиен реши да каже всичко, но да премълчи за две неща: за фанатичния си възторг към едно име, което сърдеше маркиза, и за пълното си безверие, което не подхождаше много на един бъдещ поп. Неговият малък сблъсък с кавалер дьо Бовоази дойде тъкмо навреме. Маркизът се смя до сълзи на сцената в кафенето на улица Сент-Оноре с кочияша, който го обсипал с мръсни ругатни. Това бе време на пълна искреност между господаря и неговия любимец.
Господин дьо Ла Мол се заинтересува от този своеобразен характер. Отначало той насърчаваше причудите на Жулиен, за да се забавлява с тях; ела скоро почна да му се струва по-забавно да поправя лекичко някои погрешни схващания на младия човек. „Другите провинциалисти, дошли в Париж, се възхищават от всичко — мислеше маркизът, — този мрази всичко. Те преливат от възторзи, на този липсват достатъчно и глупците го вземат за глупак.“
Пристъпът от подагра продължи поради големите зимни студове и трая няколко месеца.
„На, човек се привързва към някоя хубава болонка — казваше си маркизът, — защо тогава се срамувам аз толкова, че съм се привързал към този малък абат? Той е своеобразен. Аз се отнасям към него като към син; та какво от това, къде е тук неудобството? Тази приумица, ако продължи, ще ми струва един диамант от петстотин луидора в завещанието ми.“
Веднъж разбрал твърдия характер на покровителствувания от него младеж, не минаваше ден маркизът да не го натовари с някоя нова работа.
Жулиен с ужас забеляза, че този важен сановник понякога му дава противоречиви нареждания за една и съща работа.
Това можеше сериозно да изложи Жулиен. Отсега нататък, когато дохождаше при маркиза, той носеше тетрадка, дето вписваше нарежданията, а маркизът слагаше под тях подписа си. Жулиен нае един писар, който преписваше решенията по всяко дело в отделна книга. В тази книга се нанасяха и копия от всички писма.
Отпърво този замисъл се стори на маркиза извънредно смешен и досаден. Но не минаха и два месеца и маркизът се убеди в предимствата му. Жулиен му предложи да наеме някой чиновник, служил по-рано у някой банкер, за да може да води двойно счетоводство по всички приходи и разходи от земите, които Жулиен беше натоварен да управлява.
Тези мерки изясниха за маркиза до такава степен собствените му дела, че той си позволи удоволствието да предприеме две-три нови сделки без помощта на своя агент, който го крадеше.
— Вземете три хиляди франка за вас — каза той един ден на своя млад служител.
— Господине, поведението ми може да ми навлече клевети.
— Какво искате тогава? — подзе сърдито маркизът.
— Да благоволите да вземете решение и да впишете собственоръчно в тетрадката; това решение ще ми даде трите хиляди франка. — Впрочем господин абатът Пирар даде мисълта за това счетоводство. Маркизът с отегчения вид, който имал маркиз Дьо Монкад, когато изслушвал отчета на господин Поансон, своя домоуправител, вписа това решение.
Вечер, когато Жулиен се явяваше в синия си фрак, за дела не ставаше никога дума. Благосклонността на маркиза ласкаеше толкова вечно страдащото самолюбие на нашия герой, че скоро той неволно почувствува някаква привързаност към този мил старец. Не че Жулиен беше чувствителен, както това се разбира в Париж; но той не беше чудовище, а след смъртта на стария полкови хирург никой не му беше говорил с такава доброта. Той забелязваше с почуда, че маркизът щадеше честолюбието му с такова внимание, каквото не бе наблюдавал дори у стария хирург. И разбра най-сетне, че хирургът се гордееше повече със своя кръст за храброст, отколкото маркизът със своята синя лента. А бащата на маркиза беше голям велможа.
Един ден в края на утринния прием, когато Жулиен беше с черна дреха и те се занимаваха с текущи дела, той така забавлява господин дьо Ла Мол, че маркизът го задържа два часа и поиска без друго да му даде няколко банкноти, които неговият агент току-що бе му донесъл от борсата.
— Надявам се, господин маркизе, че няма да се отклоня от дълбокото си уважение към вас, ако ви помоля да ми позволите да кажа една дума.
— Говорете, приятелю мой.
— Нека господин маркизът бъде тъй добър и ми позволи да се откажа от този подарък. Той не е предназначен за човека в черен костюм и ще накърни съвсем обноските, които толкова милостиво се разрешаваха на човека в синия фрак.
Той се поклони извънредно почтително и излезе, без да се озърне.
Тази постъпка се стори забавна на маркиза. Вечерта той я разказа на абат Пирар.
— Аз трябва да ви призная най-сетне едно обстоятелство, скъпи ми абате. Мене ми е известен произходът на Жулиен и аз ви позволявам да не пазите в тайна това, което съм ви доверил.
„Неговото поведение тази заран е наистина благородно — помисли маркизът — и аз ще го направя благородник.“
Мина известно време и маркизът най-сетне почна да излиза.
— Идете да поживеете два месеца в Лондон — каза той на Жулиен. — Извънредни и други куриери ще ви донасят получените от мен писма заедно с моите бележки. Вие ще съставяте отговорите и ще ми ги пращате, като туряте всяко писмо при неговия отговор. Аз пресметнах: закъснението ще бъде само пет дни.
Като препускаше с пощенската кола по пътя за Кале, Жулиен се чудеше на тези нищожни дела, за които го изпращаха.
Ние няма да говорим с какво чувство на омраза и едва не на ужас той стъпи на английска земя. Читателят знае неговата безумна страст към Бонапарт. Във всеки офицер той виждаше сър Худсон Лоу, във всеки важен сановник — лорд Бетхърст, който заповяда безсрамията в Света Елена и получи в награда за тях министерски пост за десет години.
В Лондон той узна най-сетне какво е висшето пустославие. Той се свърза с млади руски дворяни, които го посветиха в тайните му.
— Ние сте предопределен от съдбата, драги Сорел — казваха му те. — Вие имате в природата си този студен израз на лицето, далечен и чужд на преживяваното от вас чувство, който ние се мъчим да си придадем.
— Вие не сте разбрали своя век — каза му княз Коразов; — правете винаги обратното на това, което очакват от вас! Ето, честна дума, единствената религия на епохата. Не бъдете нито безумец, нито лицемер, защото тогава ще чакат от вас безумства и преструвки и правилото ще бъде нарушено.
Един ден Жулиен се покри със слава в гостната на дук дьо Фиц-Фолке, който го беше поканил на обед заедно с княз Коразов. Те чакаха цял час. Сред двадесетте чакащи особи Жулиен се държа така, че, за него се споменава още между младите секретари на тогавашното лондонско посолство. Изразът на лицето му бе безподобен.
Въпреки приятелите си денди той поиска да види прочутия Филип Вен, единствения философ на Англия след Лок. Той го завари в затвора, дето прекарваше седмата година от затворничеството си. „Аристокрацията не се шегува в тази страна — мислеше Жулиен, — нещо повече: Вен е опозорен, охулен и т.н.“
Жулиен го намери жизнерадостен; яростта на аристокрацията го забавляваше. „Ето — каза си Жулиен на излизане от затвора — единствения весел човек, когото видях в Англия.“
„Няма за тираните по-полезна идея от идеята за бога“ — му беше казал Вен.
Ние няма да излагаме останалата част от системата, защото е цинична.
— Какви интересни впечатления ми носите от Англия? — го запита господин дьо Ла Мол, когато Жулиен се върна.
Той не отговори.
— Какви впечатления носите, интересни, или не? — нетърпелива повтори маркизът.
— Първо — каза Жулиен, — и най-мъдрият англичанин е луд един час през деня; навестява го демонът на самоубийството, който е бог на тази страна.
Второ, умът и геният губят двадесет и пет на сто от своята стойност, когато слязат на английския бряг.
Трето, няма нищо на света по-хубаво, по-дивно, по-трогателно от английския пейзаж.
— Сега е мой ред — каза маркизът. — Първо, защо на бала у руския посланик сте казали, че във Франция има триста хиляди младежи по на двадесет и пет години, които страстно жадуват за война? Мислите ли, че това е приятно на кралете?
— Човек не знае какво да каже, когато говори с нашите велики дипломати — отвърна Жулиен. — Те имат мания да завързват сериозни спорове. Ако се придържаш към общите изтъркани мисли във вестниците, ще минеш за глупак. Ако си позволиш нещо вярно и ново, чудят се, не знаят какво да отговорят, а на другия ден още в седем часа заранта ти съобщават чрез първия секретар на посолството, че си се държал непристойно.
— Не е лошо казано — рече маркизът през смях. — Но ето, господине дълбоки мислителю, аз се обзалагам, че вие така и не сте отгатнали за какво сте отишли в Англия.
— Извинете — възрази Жулиен, — аз отидох там, за да обядвам един път седмично у кралския посланик, който е най-учтивият човек на света.
— Вие отидохте там ей за този орден — каза му маркизът. — Не искам от вас да се разделите с вашия черен костюм, но аз свикнах с по-забавния разговор, който водя с човека в синия фрак. Занапред до нова заповед разберете хубавичко следното: когато видя на вас този орден, вие ще бъдете за мен по-младият син на моя приятел Шонския дук, който, без да подозира това, служи от шест месеца в дипломатическото тяло. Забележете — додаде маркизът много сериозно, като пресече начаса всякакви благодарности, — аз не искам да напуснете вашето звание. Това е било винаги заблуда и нещастие както за покровителя, тъй и за покровителствувания. Когато моите дела ми дотегнат или вие престанете да ми се харесвате, аз ще поискам за вас една добра енория, както онази на нашия приятел абат Пирар, и толкоз — добави маркизът много сухо.
Този орден задоволи гордостта на Жулиен; той стана много по-разговорчив. Не се смяташе вече тъй често оскърбен и не вземаше върху себе си тези думички, може би не съвсем учтиви, които в оживен разговор всеки може да изтърве.
Благодарение на този орден той има едно необикновено посещение: при него се яви господин барон дьо Вадено, който беше дошъл в Париж да благодари на министъра за баронството си и да се споразумее с него. Готвеха се да го назначат кмет на Вериер вместо господин дьо Ренал.
Жулиен се смя дълго на себе си, когато господин дьо Валено му даде да разбере, че господин дьо Ренал, както открили неотдавна, бил якобинец. Работата беше там, че в предстоящите избори новият барон беше кандидат на министъра, а в голямата избирателна колегия на окръга, наистина ултрароялистка, либералите поставяха за свой кандидат господин дьо Ренал.
Напразно Жулиен се опита да узнае нещо за госпожа дьо Ренал; баронът, изглежда, си спомни за тяхното някогашно съперничество и стана непроницаем. Накрай той поиска от Жулиен гласа на баща му в предстоящите избори. Жулиен обеща да пише.
— Вие би трябвало, господин кавалере, да ме представите на господин маркиз дьо Ла Мол.
„Наистина би трябвало — помисли Жулиен. — Но такъв мошеник!…“
— Да си призная истината — отговори той, — аз съм твърде мъничък човек в дома дьо Ла Мол, за да се нагърбя да представям когото и да е.
Жулиен казваше всичко на маркиза: вечерта той му разправи за желанието на Валено, а също тъй и за всичките му геройства и подвизи от 1814 година насам.
— Вие не само ще ми представите утре новия барон — подзе господин дьо Ла Мол с много сериозен вид, — но аз го каня и на вечеря в други ден. Той ще бъде един от нашите нови префекти.
— В такъв случай — подзе студено Жулиен — аз искам за моя баща поста директор на приюта за бедни.
— Чудесно — каза маркизът, повеселял отново, — съгласен съм; аз очаквах да чуя нравоучения. Вие почвате да се образовате.
Господин дьо Валено съобщи на Жулиен, че управителят на лотарийното бюро във Вериер е умрял наскоро; Жулиен намери за забавно да даде това място на господин дьо Шолен, оня стар глупак, чието прошение беше прибрал някога от стаята на господин дьо Ла Мол. Маркизът се смя от все сърце на прошението, което Жулиен му приведе, когато му донесе за подпис писмото до министъра на финансите относно това място.
Едва излязло назначението на господин дьо Шолен, Жулиен научи, че депутация от окръга искала това място за господин Гро, прочутия геометър: този благороден човек имаше всичко на всичко хиляда и четиристотин франка годишен доход и всяка година даваше шестстотин франка на покойния управител на бюрото, за да му помогне да отхрани семейството си.
Жулиен се изуми от това, което беше направил. „Това не е нищо — каза си той, — аз ще трябва да извърша още сума несправедливости, ако искам да се издигна и да се науча да ги скривам под хубави, прочувствени думи: клетият господин Гро! Той заслужаваше ордена, а го получих аз и затова съм длъжен да действувам, както иска правителството, което го дава.“