Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Rouge et le Noir, 1830 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Атанас Далчев, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (30 декември 2007 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (26 януари 2008 г.)
Издание:
Издателство „Народна култура“, 1978
Le Rouge et le Noir, Chronique de 1830, 1830
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
Статия
По-долу е показана статията за Червено и черно от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Червено и черно | |
| Le Rouge et le Noir | |
 | |
| Автор | Стендал |
|---|---|
| Първо издание | 1830 г. Франция |
| Издателство | A. Levasseur |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | роман |
| Вид | психологична драма |
| ISBN | ISBN 954-9559-91-2 |
| Червено и черно в Общомедия | |
„Червено и черно“ (на френски: Le Rouge et le Noir) е роман от Стендал, публикуван през 1830 г. във Франция.[1]. Съществуват много интерпретации за избора на заглавието с тези цветове, но няма единно становище по въпроса.[2] Това е вторият роман, написан от Стендал.
В него се описват опитите на младия провинциален човек да се издигне отвъд скромното си възпитание чрез комбинация от талант, упорита работа, измама и лицемерие.
Пълното заглавие на романа „Le Rouge et le Noir: Chronique du XIXe siècle“ („Червено и черно: Хроника на 19 век“) показва своята двойна литературна цел. Едновременно се изгражда плътен психологически портрет на романтическия герой Жулиен Сорел и сатира на френския социален ред при Реставрацията на Бурбоните (1814 – 1830 г.).
Заглавие
Съвсем ясно е че при избора си на заглавие, Стендал разчита на популярната по негово време романтическа традиция и използва цветовете, за да изрази някакъв вид контраст. Изследователите на творбата имат разнопосочни мнения за това какво точно обозначава името. В литературната история съществуват няколко хипотези като една от най-непопулярните, но доста вероятна гласи, че „Червено и черно“ е заглавие дадено от автора, нямащо много общо със съдържанието, а по-скоро със събитие съпътстващо излизането на романа. Такъв тип заглавие например получава пиесата на Шекспир „Дванайсета нощ“, която е поставена за пръв път през дванайсетия ден от празниците по случай Рождество Христово. Единственото сигурно в случая е че Стендал не е обсъждал с никого смисъла на заглавието и тази хипотеза, макар и вероятна, остава недоказана.
Според свидетелството на биографа на Стендал – Ромен Коломб „ръкописът на романа дълго време е бил озаглавен „Жюлиен“, докато една сутрин, към края на написването му, писателят изведнъж прекъснал разговора с него, станал и променил заглавието, промълвявайки сякаш на себе си, че романът трябва да се преименува на „Червено и черно“. Според самия Коломб названието е продиктувано от тогавашната мода на странни заглавия, отговарящи на романтическия вкус.“[3]
Една от най-ранните хипотези е на Емил Д. Форг, който смята, че двата цвята обуславят двете жизнени съдби на героя. Едната е реалната обвързана с черното, символ на черната мантия на свещеника, т.е. кариерата на духовник, която е единствената възможна за дърводелския син Жулиен. Другата е въображаемата, обвързана с червеното, цветът на военния мундир по времето на Наполеон, за който героят мечтае. [4] Като цяло това е доста разпространена теория, с която се обвързват дори и филмовите адаптации. Френската телевизионна продукция „Le rouge et le noir“ от 1997 година, изобразява Жюлиен Сорел облечен във френски военен мундир в червен цвят. Странното тук е, че, както отбелязва и Борис Рейзов, „нито Наполеон, нито революционната армия са носили червени мундири, нито са имали червени знамена. Цветът на Наполеон е бил не червеният, а зеленият, а армията е била облечена в сини мундири“.[5]
Друга хипотеза е тази, че цветовете кореспондират с епохите, които представляват. Червеното е символ на военните походи и времето на Наполеон, а черното с времето на Реставрацията и лицемерното живеене на буржоазия и аристокрация.[6]
Борис Рейзов предлага и своя хипотеза. Според нея цветовата концепция е вдъхновена от някои сцени в творбата. Мариана Нинова посочва тези две сцени. „В първата сцена в началото на романа светената вода във Вериерската църква, обагрена от слънчевите лъчи, изглежда на Жюлиен като кръв. Тази сцена пророчески се съчетавала с втората сцена в средата на романа с черния цвят на траурното облекло на Матилда, облечено по повод годишнината от гибелта на нейния прадядо Бонифаций Дьо Мол, гилотиниран в Париж. В края на романа символиката на двата цвята, закодирана в двете „пророчески“ сцени, се разбулвала и пророчеството се сбъдва. Матилда облечена в траур, носи главата на екзекутирания Жюлиен, за да я погребе на планината Юра.“[7]
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Книгата е за живота и страстите на един интелигентен и амбициозен млад мъж, Жюлиен Сорел, който се опитва да се издигне над средата си и да успее с комбинация от усилена работа, талант и интриги. Книгата е съставена от две части, в първата той е в провинцията при семейство Ренал, а във втората вече в Париж в стремежа си да се издигне в обществото.
„Червено и черно“ е определян и като билдунгсроман, в който младият, интелигентен и амбициозен главен герой Жулиен Сорел се сблъсква с множество изпитания по пътя към висшето общество. Той идва от бедно семейство и не разбира много от устройството на света, който възнамерява да завладее. Носи много романтични илюзии, но става предимно пионка в политическите машинации на безмилостни и влиятелни хора около него. Приключенията на героя сатиризират френското общество от началото на 19 век и обвиняват аристокрацията и католическото духовенство в лицемерие и прекомерен материализъм, предсказвайки предстоящите радикални промени, които ще ги свалят от водещата им роля.
Епиграфът на първия том се приписва на Жорж Дантон и гласи „Истината, горчивата истина“, но като повечето от главните епиграфи той всъщност е измислен. Първата глава от всеки том повтаря заглавието „Червено и черно“ и подзаглавието „Хроника на 1830“. В началото на историята Жулиен Сорел отбелязва, че при Реставрацията на Бурбон не е възможно човек от плебейската социална класа да се отличи в армията (както би могъл да направи по времето на Наполеон), следователно само кариерата в Църквата предлага социално развитие и слава и тя е единственият шанс, който той има, за да се изкачи по социалната стълбица.
Първа част
Първата част представя главния герой Жулиен Сорел, амбициозен син на дърводелец от френското село Вериер в областта Франш Конте. Той предпочита да чете и да си представя за славните дни на дългогодишната война на Наполеон пред това да се занимава с работата на баща си и братята си, които често го бият заради неразбираемата му любов към книгите. Скоро Жулиен става помощник на местния католически прелат, който по-късно му осигурява работа като домашен учител на децата на кмета на Вериер г-н Дьо Ренал. Макар че изглежда като благочестив и строг духовник, Жулиен не се интересува от Библията отвъд литературната ѝ стойност и наизустява цели пасажи на латински, за да впечатли важни хора.
Той влиза в любовна афера със съпругата на господин Дьо Ренал. Връзката на двамата е разкрира от камериерката Елиза, която също е влюбена в Жулиен. Абатът заповядва на Жулиен да замине в семинарията в Безансон. Младият мъж скоро осъзнава, че това място е интелектуално задушаващо и пропито с множество социални кръгове, гонещи определени интереси. Първоначално Сорел печели на своя страна абат Пирар, който обиква Жулиен и става негов отявлен защитник. По-късно Пирар (янсенист) напуска семинарията, но се страхува от реакцията срещу протежето си и препоръчва младежът на дипломата маркиз Дьо ла Мол като негов частен секретар.
Втора част
Действието във втората част се развива в годините, довели до юлската революция от 1830 г. През това време Жулиен Сорел живее в Париж като служител на семейство Дьо ла Мол. Въпреки че се движи в кръговете на високото общество и ежедневно доказва интелектуалните си таланти, семейството и обкръжението им не спират да му се присмиват заради плебейския произход. Междувременно Жулиен става наясно с материализма и лицемерието, които проникват в парижкия елит както и че контрареволюционният темперамент на времето прави невъзможно дори за най-добрите мъже със силно изразени интелектуални способности и чувствителност да участват в обществените дела на нацията.
Маркиз дьо ла Мол отвежда Жулиен на тайна среща, след което го изпраща на опасна мисия в Англия. Жулиен е разумно разсеян от неудовлетворителна любовна афера и научава посланието без да разбере политическото му значение като легитимен заговор. Неочаквано рискува живота си в служба на монархистите, към чиито възгледи се съпротивопоставя най-активно дотогава.
Междувременно скучаещата дъщеря на маркиза Матилда дьо ла Мол е раздвоена емоционално между романтичното си привличане към Жулиен, заради неговите възхитителни лични и интелектуални качества, и социалното си отвращение от това, че самата тя си позволява да интимничи с мъж от по-ниска класа. От своя страна Жулиен я намира за непривлекателна, но интересът му е разпален от вниманието и от възхищението, с които другите я даряват. Два пъти тя го съблазнява и отхвърля, оставяйки го в отчаяние, докато се оказва искрено влюбена в него.
След като маркизът научава за романтичната връзка на Жулиен с Матилда, се разгневява, но се съгласява да даде на двамата млади доход и аристократична титла. Планът обаче се променя след като получава писмо от предишния работодател на Жулиен, абатът от Вериер, който предупреждава Дьо ла Мол, че Сорел е амбициозен мъж, който кара уязвими жени да се влюбват в него, за да се добере до социални облаги.
Разгневен от обстоятелствата, Жулиен заминава за Вериер, където застрелва мадам Дьо Ренал по време на църковно шествие. Тя оцелява, а той е затворен и осъден на смърт. Матилда се опитва да го спаси, като подкупва местни чиновници, а мадам Дьо Ренал, все още влюбена в Жулиен, отказва да свидетелства и моли за освобождаването му. Въпреки това, заедно с усилията на свещениците, които се грижат за него от ранното му детство, Жулиен Сорел е осъден на смърт, защото силно предубеденото общество на Франция не желае да приюти човек от социалните низини с по-големи интелект и чувствителност.
Критика
Според Андре Жид „Червено и черно“ е роман, изпреварил своето време – предназначен за читателите през 20. век. Във времето на Стендал романите в проза включват диалог и повествование на всезнаещ разказвач. Неговият голям принос в литературната техника въвежда психологическите усещания (чувствата, мислите, вътрешните монолози) на героите. Така Стендал е смятан за създател на психологическия роман.
Преводи
„Червено и черно“ (1830) е преведен за първи път на английски език чак през 1900 г. Най-известният превод е от Чарлз Кенет Скот-Монкрийф (1926), който както и другите му преводи се характеризира с „фини, духовни представи, които не са съвсем точни по незначителни смислени точки“[8]. Версията на Робърт М. Адамс за серията „Сериозни издания“ на Нортън също е високо оценена. Тя е по-разговорна. Изданието му включва информативен раздел за източници и извадки от критически изследвания.“[9]. Преводът на Адамс е подобрен в сравнение с този на Монкрийф, но съдържа и много неточности. Преводът на Бъртън Рафъл от 2006 г. за модерната библиотека получава положителни отзиви като Salon.com казва: „Вълнуващият нов превод на Бъртън Рафъл на „Червено и черно“ върна с трясък Стендал в 21. век.“
През 1978 г. книгата е преведена на български от поета и преводач Атанас Далчев.
Имплицитен читател
Германският теоретик Волфганг Изер за пръв път употребява понятието имплицитен читател. В изследването си той не обхваща конкретен персонаж от литературното произведение, а по-скоро откроява гледната точка на всеки читател, съдържаща се в произведението. Това е по-скоро критическо построение хващащо елементите на произведението, които управляват читателското възприятие. Към имплицитния читател можем да отнесем и отклоненията на автора, който изразява свои оценки и позиции или избира персонаж, чрез когото да изрази своите мисли. Това е тенденция, която обуславя съграждането на по-гъвкави гледни точки.
Оказва се, че Стендал е един от авторите, позволяващ присъствието на имплицитен читател в текстовете си. Конкретно в „Червено и черно“ той се отклонява на няколко пъти от сюжетната линия, за да опише някои от проблемите за автора-реалист и за рецепцията на реалистичните текстове.
„Романът е огледало, с което вървите по широкия път. То ви отразява ту синевата на небето, ту калта от локвите по пътя. Ще обвините ли вие в безнравственост човека, който носи огледалото? Неговото огледало отразява калта, а вие обвинявате огледалото. Обвинете по-скоро широкия друм, дето е локвата, а още по-добре надзирателя на пътищата, който оставя да се застоява водата и да се събират локви“, пише Стендал, синтезирайки разбирането си за предназначението на литературата. Неговото повествование се разгръща между полюсите на романтичните стремежи на героите и скептицизма на историческия опит. Той е един от авторите, който вярва, че литературата трябва да изразява действителността абсолютно конкретно и точно затова коментарите му върху нея са отделени от фикционалните герои.
Филмови адаптации
„Der geheime Kurier“ („Тайният куриер“) е германски ням филм от 1928 г. на Дженаро Ригели с участието на Иван Мосюкин, Лил Даговър и Валерия Бланка.
„II Corriere del re“ е черно-бяла италианска филмова адаптация от 1947 г. на режисьора Дженаро Ригели. Главните роли изпълняват Росано Брадзи, Валентина Кортесе и Ирасема Дилиан.
Друга филмова адаптация на романа излиза през 1954 г., режисирана от Клод Антоан-Лара. Той работи със звездите Жерар Филип, Антонела Лудъл и Даниел Дарийо. Филмът печели наградата за най-добър филм на годината и наградата на френския синдикат на кинокритиците.
„Le Rouge et le Noir“ е френски филм от 1961 г., режисиран от Пиер Кардинал с Робер Ечевери, Мишлин Прел, Мари Лафоре и Жан-Роже Козимон.
Телевизионният сериал BBC TV в пет епизода „Scarlet and Black“ излиза на малкия екран през 1965 г. като главните роли са поверени на Джон Страйд, Джун Тобин и Карин Фернал.
„Красное и черное“ е режисьорска филмова версия в Съветския съюз от 1976 г., режисирана от Сергей Герасимов с Николай Йерименко младши, Наталия Бондарчук и Наталия Белохвостикова.
„The Scarlet and the Black“ е филм от 1983 г. с участието на Грегъри Пек и Кристофър Плъмър. Продукцията не трябва да се бърка с британската телевизионна миниатюра „Scarlet and Black“, в която главните роли се изпълняват от Юън Макгрегър и Рейчъл Уайз. Основавайки се на книгата на Дж. П. Галахър „The Scarlet Pimpernel of the Vatican“ (публикувана през 1967 г.), филмът разказва историята на монсиньор Хю О'Флахърти, католически свещеник, роден в Ирландия, който спасява хиляди евреи. Тази свободна адаптация е режисирана от Джери Лондон. Заглавието „The Scarlet and the Black“ тук е явна отправна точка към черното расо на монсиньорите и червеното наметало на епископите в Римокатолическата църква, както и до доминиращите цветове на нацистката партия. Връзката с книгата на Стендал тук е по-скоро свободна, а историята само се базира на основаната идея на автора.
Друг телевизионен минисериал на BBC, озаглавен „Scarlet and Black“, се излъчва за пръв път през 1993 г. с участието на Юън Макгрегър в ролята на Жулиен Сорел и Рейчъл Уайз в ролята на Матилда. Сериалът е адаптиран от Стивън Лоу по романа „Червено и черно“ (1830 г.). Сериалът има амбицията да твърди, че е вярна и точна адаптация на класическия роман. Съкратен в четири епизода, като времетраенето на всеки е 50 минути. Забележително допълнение към заговора е фигурата на Наполеон, която главният герой Жулиен Сорел придвижва по време на основните повратни точки на историята. Наполеон е фигурата, изразяваща амбицията на Жулиен в сериала, той се сравнява с френския герой, съставяйки мнение за себе си като изключителен човек.
Филмовата версия на романа „Червено и черно“, направена за телевизия, за пръв път се излъчва през 1997 г. от Кох Лорбър Филмс с участието на Ким Роси Стюарт, Карол Буке и Жудит Годреш. Режисьор на филма е Жан-Даниел Ферхеге. Тази версия е достъпна на DVD.
Източници
- ↑ books.google.fr, Le Rouge et le Noir
- ↑ Л.И. Вольперт. Тайна названия „Красное и черное“.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 90.
- ↑ Ковалакова, Д. Стендал – Червено и черно. изд. Страница, Пловдив, 2001, стр. 57.
- ↑ Нинова, М. Пътят към висшето общество. Университетско издателство, Велико Търново, 2010, стр. 91.
- ↑ The Oxford guide to Literature in English translation, by Peter France, p. 276.
- ↑ Stendhal: the red and the black, by Stirling Haig, Cambridge University Press, 1989.
Външни препратки
- „Червено и черно“ на сайта
„Моята библиотека“ - ((en)) „Червено и черно“ в сайта на
Проект Гутенберг
|
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕДИН ЧАСЪТ СЛЕД ПОЛУНОЩ
Тази градина беше много широка, подредена с голям вкус преди няколко години. Но дърветата бяха по-стари от едно столетие. Тя напомняше поле.
Жулиен се готвеше да пише на Фуке, за да отмени предишното си нареждане, когато удари дванадесет часът. Той щракна шумно няколко пъти ключалката от вратата на стаята си, като че уж се заключва отвътре. После отиде крадешком да види какво става в цялата къща, особено в четвъртия етаж, дето живееха слугите. Нямаше нищо необикновено. Една от камериерките на госпожа дьо Ла Мол даваше вечеринка, слугите развеселени пиеха пунш. „Тези, които се смеят така — помисли Жулиен, — навярно не участвуват в тази нощна засада, инак щяха да бъдат по-сериозни.“
Най-после той се спотаи в един тъмен кът от градината. „Ако те смятат да скрият тази работа от слугите на къщата, хората, които са натоварили да ме заловят, ще се прекачат през градинската ограда.
Ако господин дьо Кроазноа е обмислял хладнокръвно всичко, той трябва да е съобразил, че ще изложи по-малко младата особа, за която иска да се ожени, ако заповяда да ме хванат, преди да съм влязъл в стаята й.“
Той извърши истинско бойно разузнаване и твърде грижливо. „Отнася се до моята чест — помисли той: — ако извърша някоя грешка, не ще е оправдание за мене да си кажа: не помислих за това.“
Времето беше съвсем ясно — просто да се отчае човек. Към единадесет часа луната изгря, в дванадесет и половина тя осветяваше отгоре надолу фасадата на двореца откъм градината.
„Тя е полудяла!“ — каза си Жулиен; удари един часът, а прозорците на граф Норбер още светеха. Никога през живота си Жулиен не беше преживявал такъв страх; той виждаше само опасностите от похождението и не чувствуваше ни най-малък жар.
Той отиде да вземе грамадната стълба, почака пет минути, за да даде време да отменят заповедта си, и в един часа и пет минути опря стълбата под прозореца на Матилд. Заизкачва се полека, хванал пистолета в ръка, като се чудеше, че досега не са го нападнали. Когато доближи прозореца, той се отвори безшумно.
— Ето ви най-сетне, господине — каза му Матилд, силно развълнувана, — аз следя движенията ви от един час.
Жулиен беше се съвсем объркал, не знаеше как да се държи, не изпитваше никаква обич. В смущението си той реши, че трябва да бъде по-смел, опита се да прегърне Матилд.
— Пфу! — каза му тя и го отблъсна.
Много доволен, че го отпъждат, той набързо се огледа околовръст: луната блестеше тъй ярко, че сенките, отхвърлени от нея в стаята на госпожица дьо Ла Мол, бяха черни. „В нея може преспокойно да има скрити хора и аз да не ги виждам“ — помисли той.
— Какво имате в страничния джоб на сакото си? — запита го Матилд, зарадвана, че намира тема за разговор.
Тя страдаше страшно; всички чувства на сдържаност и свян, тъй естествени у една знатна девойка, бяха я завладели отново и я измъчваха.
— Каквито щете оръжия и пистолети — отвърна Жулиен, не по-малко доволен от нея, че може да каже нещо.
— Трябва да приберем стълбата — каза Матилд.
— Тя е грамадна, да не счупи прозорците долу в гостната или в антрсола.
— Не бива да се чупят прозорците — подзе Матилд, като се опита напразно да заговори с тона на обикновените си разговори; — вие бихте могли, струва ми се, да свалите стълбата с едно въже, ако го завържете за първото стъпало. Аз имам тука винаги цял запас от въжета.
„И това било влюбена жена! — помисли Жулиен. — И се осмелява да казва, че обича! Такова самообладание, такава обмисленост във всички тези предпазни мерки показват, че аз не тържествувам над господин дьо Кроазноа, както глупаво си мислех, но че чисто и просто съм негов наследник. Но всъщност не е ли все едно, мигар я обичам? Аз тържествувам над маркиза в този смисъл, че ще му стане много криво, когато узнае, че има наследник, и още по-криво, че този наследник съм аз. С какво високомерие ме изгледа той вчера вечер в кафене «Тортони», като се преструваше, че не ме познава, и с какъв зъл вид ме поздрави най-подир, когато бе невъзможно повече да се преструва.“
Жулиен завърза въжето за последното стъпало на стълбата и я заспуща полека, издаден силно извън балкона, за да не закачи с нея прозорците. „Тъкмо сгодна минута да ме убият — помисли си той, — ако някой е скрит в стаята на Матилд“; но дълбока тишина както преди цареше навсякъде.
Стълбата се допря до земята, Жулиен успя да я положи в лехата с екзотични цветя край стената.
— Какво ще каже майка ми — рече Матилд, — когато види хубавите си растения изпомачкани!… Трябва да хвърлим въжето — добави тя с голямо хладнокръвие. — Ако забележат, че виси от балкона, това ще бъде мъчно да се обясни.
— А аз как си отива оттука? — запита Жулиен шеговито, като подражаваше креолския говор. (Една от камериерките в къщата беше родом от Сан Доминго.)
— Вие ли — вие отива през вратата — каза Матилд, възхитена от тази приумица.
„Ах, колко достоен е този човек за моята любов!“ — помисли тя.
Жулиен пусна въжето в градината; Матилд го стисна за ръката над лакътя. Той помисли, че го е хванал враг, възви се живо и измъкна кинжала. А на нея беше й се сторило, че нейде са отворили прозорец. Те стояха неподвижно, притаили дъх. Луната ги озаряваше от глава до пети. Шумът не се повтори, нямаше от какво да се безпокоят вече.
Тогава отново настъпи смущението, то бе еднакво силно и у двамата. Жулиен се увери, че вратата е затворена на всички резета; много му се искаше да надзърне под леглото, но не смееше; там можеха да се скрият един, че и двама лакеи. Най-сетне уплашен, че ще съжалява по-късно за непредпазливостта си, той погледна.
Матилд беше обзета от безгранично, мъчително чувство на свян. Тя се ужаси от положението, в което бе се озовала.
— Какво сторихте с писмата ми? — попита тя най-сетне.
„Какъв добър случай да обезсърча тези господа, ако подслушват, и да предотвратя битката!“ — помисли Жулиен.
— Първото е скрито в дебела протестантска библия, пощенската кола вчера вечер я отнесе далече-далече оттук.
Той говореше извънредно отчетливо, навлизайки в тези подробности, тъй че да го чуят хората, които можеха да се крият в двата големи шкафа от червено дърво, дето не беше се осмелил да надникне.
— Другите две са в пощата и следват същия път, както и първото.
— Ах, велики боже! Защо са всички тези предпазни мерки? — попита изумена Матилд.
„За какво пък да лъжа?“ — помисли Жулиен и й призна всичките си подозрения.
— Ето, значи, защо са студени твоите писма! — извика Матилд и в гласа й прозвуча по-скоро безумие, отколкото нежност.
Жулиен не забеляза тази отсянка. Това обръщение на „ти“ го замая или поне подозренията му се изпариха; окуражен, той стисна в прегръдките си тази дивна девойка, която му вдъхваше толкова уважение. Тя го отблъсна, но не съвсем решително.
Той прибягна отново към паметта си, както някога в Безапсон с Аманда Бине, и рецитира няколко прекрасни изречения от „Новата Елоиза“.
— Ти имаш мъжко сърце — отвърна му тя, без да се вслушва в думите му. — Исках, признавам ти, да изпитам твоята храброст. Твоите първи подозрения и твоята решителност показват, че си по-безстрашен, отколкото съм мислила.
Матилд правеше усилия над себе си, за да му говори на „ти“ и явно това непривично обръщение поглъщаше повече вниманието й, отколкото онова, което тя казваше. Това „ти“, лишено от всякаква нежност, не доставяше никакво удоволствие на Жулиен, той се учудваше, че не изпитва никакво щастие; и най-сетне, за да го почувствува, прибягна до разсъдъка. Та той беше вдъхнал уважение на младата горделивка, която никого не хвалеше, без да направи уговорка; това разсъждение го изпълни със самолюбива радост.
Наистина това не беше душевното блаженство, което бе изпитал някога с госпожа дьо Ренал. В първата минута нямаше нищо нежно в чувствата му. Това беше просто бурният възторг на честолюбието, а Жулиен беше преди всичко честолюбец. Той й заговори отново за подозираните от него хора и за предпазните мерки, които беше измислил. И докато говореше, обмисляше как да се възползува от победата си.
Матилд, още съвсем объркана и потисната, види се, от своята постъпка, се зарадва, изглежда, от това, че е намерила тема за разговор. Заприказваха как да се виждат по-нататък. Жулиен отново блесна със своя ум и храброст в този разговор. Те имат работа с твърде проницателни хора, младият Танбо е без друго шпионин, но на Матилд и нему също не липсва хитрост.
Какво по-лесно от това да се срещнат в библиотеката и там да уговорят всичко?
— Аз имам възможност да отивам, без да събудя подозрения, навсякъде из вашия дом — додаде Жулиен, — дори в стаята на госпожа дьо Ла Мол. — Само през нейната стая можеше да се влезе в стаята на дъщеря й. Ако на Матилд се вижда по-добре той да се качва при нея със стълбата, тогава би се изложил с радост на тази дребна опасност.
Като го слушаше, Матилд се възмущаваше от неговия победоносен вид. „Значи, той е мой господар!“ — каза си тя. И разкаяние вече я измъчваше. Разумът й се ужасяваше от грамадната глупост, която беше извършила. Ако само можеше, би унищожила себе си и Жулиен. Когато навремени с усилието на волята си тя сподавяше угризенията, чувството на свян и наранено целомъдрие й причиняваше непоносими страдания. Тя не беше помисляла, че ще й бъде толкова ужасно.
„И все пак трябва да му говоря — каза си тя най-сетне, — прието е да се разговаря с любимия.“ И тогава, за да изпълни този дълг, тя с нежност, която личеше много повече в думите й, отколкото в гласа й, започна да му разказва какви най-различни решения вземала спрямо него през последните дни.
Тя беше решила: ако той се осмели да дойде при нея, като се изкачи по градинарската стълба, както му беше писала, тя ще стане всецяло негова. Но едва ли някога такива нежни слова са били казвани с по-студен и по-вежлив тон. Дотук срещата беше съвсем ледена — просто да възненавидиш любовта. Какъв поучителен урок за една млада неблагоразумница! Струваше ли си да загубва цялата си бъдещност заради такава минута?
След дълги колебания, които на един повърхностен наблюдател можеха да се сторят плод на открита омраза — с такъв труд дори твърдата й воля преодоляваше естествените женски чувства, — Матилд най-сетне си наложи да му стане нежна възлюбена.
Но, да си кажем истината, нейните любовни пориви бяха донейде преднамерени. Страстната любов беше за нея само образец, на който трябваше да подражава, отколкото действително чувство.
Госпожица дьо Ла Мол смяташе, че изпълнява дълг спрямо себе си и спрямо възлюбения си. „Клетото момче прояви безукорна храброст — казваше си тя, — аз трябва да го ощастливя или на мене ми липсва характер.“ Но тя бе готова да се обрече на вечни мъки, стига само да избегне жестоката необходимост, която си бе навлякла.
Въпреки страхотното насилие над себе си, тя напълно владееше езика си.
Никакво съжаление, никакъв укор не помрачиха тази нощ, която се стори на Жулиен по-скоро необикновена, отколкото щастлива. Каква разлика, велики боже, с последното денонощие, прекарано във Вериер! „Тези хубави парижки обноски са сполучили да развалят всичко, дори любовта“ — казваше си той и беше прекомерно несправедлив.
На тези размишления той се отдаваше прав в един от големите шкафове от червено дърво, дето бяха го накарали да се скрие, щом се чу шум от съседните стаи, в апартамента на госпожа дьо Ла Мол. Матилд отиде с майка си на литургия, прислужничките излязоха скоро и Жулиен се измъкна лесно, преди те да се върнат да довършат работата си.
Тон се метна на коня и задълба в най-самотните места на една от горите, съседна на Париж. Той беше много по-учуден, отколкото щастлив. Радостта, която от време на време спохождаше душата му, напомняше радостта на млад подпоручик, когото за някой удивителен подвиг главнокомандуващият е произвел отведнъж полковник; чувствуваше се издигнат на шеметна височина. Всичко, което по-рано стоеше над него, сега беше до него или много по-долу. Щастието на Жулиен растеше полека-лека, колкото по се отдалечаваше от него.
Ако в душата на Матилд не се събуди никаква нежност, причината за това беше, че тя в своето поведение спрямо него, колкото и странно да изглежда, изпълняваше един дълг. Във всички събития от тази нощ за нея нямаше нищо неочаквано освен покрусата и срама, които я бяха обзели, вместо пълното блаженство, за което се разправя в романите.
„Не съм ли се излъгала, обичам ли го аз?“ — питаше се тя.